от Светослав Ангелов
Днес ни казват, че трябва да се смирим с „малките злини” в името на „голямото добро”, че да, наистина свещеници, епископи, митрополити, монаси, йеромонаси и архимандрити имали своите недостатъци, но първо не било наша работа като миряни да ги съдим, защото трябвало да гледаме „спасението на собствените си души” и второ, че каквото и те да вършели в противоречие и с евангелските императиви, и с общоприетия даже морал в обществото, били достойни за безпрекословието ни. Последното сме им го дължали само по силата на факта, че заставайки „на катедрата”, те изявявали църковните мнения и ако ти ги критикуваш, вършиш страшен грях, защото препятстваш „единствено важното”, заради което Бог ги е поставил по тези катедри…
Но, както Евхаристийната литургична служба се принася „за живота на света”, така и Евангелието, на което преносител е Светия Дух чрез Преданието на Църквата главно в Литургията на Църквата, се прогласява пак на света. Защото Преданието на Църквата е Самият Свети Дух, създаващ Църквата, актуализирайки непрестанно Христос като живот и дело, думи и причастност за нас и посрeд нас.Спасението се случва, когато се участва в Евхаристията. А Евангелието за Причастния нам Христос, за Богът станал Човек, трябва да се чуе не от една вътрешно-църковна субкултура, не от професионална клика, не от жреческа каста, където в името на общите интереси важи принципът на безпринципността: „Не ме гледай какво върша, слушай ме какво приказвам”, а в света и от света, където важи друг принцип: „Как да чуя думите ти, когато делата ти крещят?!”
Цитират ни някои словата на св. Йоан Златоуст, че „този, който хули свещенството, трупа жар върху собствената си глава”. Ние тука няма да пишем подробно за огромната разлика между критика и съдене, изобличаване и хулене… Ще кажем само, че същият този Златоуст в своите „Шест слова за свещенството” е шокиращо отгровен и то „публично откровен” – макар словата да са отправени епистоларно до св. Василий Велики вероятно, им е дадена публичност. Златоуст е реалистично безпощаден относно морала на своите съвременни свещеници – пиянството, разврата, сребролюбието, тщестлавието им. На Константинополският Архиепископ очевидно е било ясно, че Евангелието се проповядва в Църква, като общо дело, като Литургия
, така че, истинното му проповядване е предание не само на думите, но и делата и за да бъде такова, отговорност носи всеки – от епископа до мирянина, от империатрицата до селския поп.
* * *Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет не познава водителство (в границите на Божия Закон), осъществявано чрез институция, сама по себе си като институция. Когато народът слуша и следва свешениците или царя си, той им се покорява и „не вдига ръка срещу тях”, заради помазанието им от Бога, при все, че в това правило има достатъчен брой изключения, когато пророк отнема царстването от някого и го връчва другиму, като в случая с конфликта между прор. Самуил и цар Саул или като в онзи, когато един пророк благославя бунта на Иуй срещу Соломонов наследник, в когото Бог не благоволи.
Народът не остава обаче пасивен в очакването „Бог да се намеси” пряко или чрез пророк. В I-вата книга на Израилевите царе се разказва за двамата сина на свещеника Илий, които се отнасяли неподобаващо, безцеремонно към поверената им отговорност да извършват жертвоприношенията на носените от израилтяните животни за кръвни курбани. Илиевите синове отделяли за себе си хубавото месо, а на олтара принасяли само мазнината, както и на общата богослужебна трапеза оставяли по-некачественото месо, за
да бъде ядено от поклониците. Прор. Самуил, вероятният автор на тази библейка книга, е записал, че по тоя начин те „отвръщали, отвращавали народа от жертвите”. Но Божият гняв не пламва срещу народа, който „е длъжен”, задължен институционално да участва в богослужението „на всяка цена” и „във всеки случай”, а срещу двамата недостойни наследници на Илий. Бог наказва и самия Илий, задето не ги е възпитал правилно и после им е позволявал своеволието, Бог сменя свещеника, защото, както ще видим и в историята на царете на Израил, водач е личността, а не институцията. И некачествеността на личността няма как да бъде компенсирана от важността или светостта на институцията.
Познавайки човешката природа и склонността на човека да се крие зад маски (А каква по-добра маска и параван от „светостта на институцията и висшите й призвания” за личната порочност има?!), Бог, веднага след като допуска институционализацията на властта в Израил, заради желанието на народа да „има цар като у другите народи”, а не да бъде воден от харизматици при нужда както във времето на Съдиите на Израил, въздига „контра-института“ на Старозаветните пророци. Пророците, които дотогава са се наричали гледачи и са се занимавали, грубо казано, с „битово пророкуване” (като покойната Ванга), получават социално-политически функции. Те известяват волята Божия относно политиката, бъркат се в социалните дела, дават съвети, изобличават царете, когато нарушават заветните си обязаности, понякога ги свалят или започват организирани бунтове срещу тях, както във времето на яхавитите. Пророческият статут не се унаследява, пророците понякога създават свои школи, понякога лично възпитават свои ученици по подобие на Новозаветните Апостоли. Светият Дух т.е. си запазва правото „лично да ръкополага” за нуждите на Божието дело, без да се съобразява с институционалните условности и конюнктура.
В Новият Завет пък, още с началото на Църковната история, ние виждаме как Светия Дух своевременно осуетява всеки опит да бъде институционализирано Събранието на верните, институционалността и нейният авторитет да подмени и обезсили важността на личната отговорност и призвание. В Деяния на Апостолите св. Лука ни разказва, че Дванадесетте (останали след самоубийството на Юда Искариотски единадесет) решават да изберат на мятото на отпадналия „нов апостол”, да защитят авторитетността си на институт, създаден пряко от Христос, Който Е Призовал именно дванадесетима. Те избират Матия (едного от по-широкия кръг Христови сподвижници – т. нар. Седемдесет), но и без да отстъпват от правилото на съборността, обсъждат с Църквата, молят се и сетне хвърлят жребий. Духът обаче има друг план… За Матия по-късно почти нищо не чуваме, но чуваме за Павел и Варнава, получили апостолата си „не от човек, нито чрез човек”, както пише Павел в Посланието до Галатяните, но направо от Христос чрез Светия Дух, прескачайки останалите Дванадесет, които дефакто, впоследствие разпознават, че е подействал „Същият Дух” на „Същият Христос”, Който и на тях е дал апостолството. Подобен е и примерът със св. ап. Яков, брат Господен, който също не е „от Дванадесетте”, но по силата на личното си благочестие и харизми, става не само първи епископ на Църквата в Йерусалим, но се сдобива с авторитет пред останалите дванадесет, пред който авторитет и св. Петър благоговее.
Едва ли има нужда да говорим, пък и със сигурност няма да кажем нещо, което не е вече много пъти казвано, за преп. Максим Изповедник и св. Симеон Нови Богослов. И двамата обикновени монаси, без свещен сан, „миряни в манастира”, единия Бог използва, за да изобличи отстъплението от православната вяра на епископи и патриарси, а другия Църквата нарича свой богослов наравно с още само двама… От Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, както и от историята на Църквата виждаме, че не Църквата води душите към спасение, защото тя, като институция, не е личност, че да води някого, още по-малко като неличностна е Бог или подлежи на обожение, теосис, а Бог води Църквата чрез избрани свои съсъди, които призовава съобразно Суверенната Си воля, без да се интересува от йерархичната тяхна позиция или въобще липсата на такава…
Няма коментари:
Публикуване на коментар