Погрешната основа на петкратното служение

от Робърт Боуман Джуниър
(Viewpoint column of the Christian Research Journal, Fall 1987, page 31. The Editor-in-Chief of the Christian Research Journal is Elliot Miller)

Напоследък стана популярно да се говори за “петкратно служение”, една система на църковно управление с апостоли, пророци, евангелизатори, пастори и учители. Движението на нео-петдесятната “реставрация” и неговата издънка – учението “царството сега”, претендира, че едно от нещата, които Бог “възстановява” в църквата е петкратното служение.
Единственият текст за доказателство на тази концепция е Ефес. 4:11-13, който казва, че Христос даде “някои като апостоли, а други като пророци, и други като евангелизатори, а някои като пастори и учители… докато ние всички достигнем до единството на вярата и пълното познаване на Божия Син.” Спори се, че думата “докато” доказва, че църквата днес се нуждае от апостоли и пророци, както и от евангелизатори, пастори и учители. Само че в този пасаж се говори, че изграждането на църквата (ст.12) трябва да продължи докато тя стане зряла, а не всички от петте служения, изброени в стих 11. Това става ясно, когато се прочете целия текст: “И Той даде някои като апостоли, и някои като пророци, и други като евангелизатори, а някои като пастори и учители; (тези служения бяха дадени) за екипиране на светиите за делото на службата, (което дело има като своя цел) да изгради тялото на Христос докато ние всички достигнем до единството на вярата…” Служенията на апостола и пророка по естествен начин щяха да се прекратят в църквата веднъж след като тяхната роля в “екипиране на светиите” е била завършена, т.е. веднъж след като новозаветния канон е бил завършен.

Някои оспорваха, че няма причина апостолите и пророците да се отделят от останалите три служения, изброени в стих 11. Въпреки това, точно в същото послание, Павел казва, че църквата е “била изградена върху основата на апостолите и пророците” (Ефес.2:20) и че тайната Христова относно църквата е била “разкрита на Неговите свети апостоли и пророци в Духа” (3:5). Тези твърдения показват, че ролята на апостолите и пророците е била изпълнена в първи век.
Новият завет е пределно ясен относно временната роля на апостолите след като те са били избрани да свидетелстват като очевидци на възкръсналия Христос (Деян. 1:21-26; 5:32; Лука 1:1-4; 1 Кор. 9:1). Павел посочва, че той е последния човек видял възкръсналия Христос и получил апостолско поръчение (1 Кор.15:8). Посланията на 2 Петър и Юда, които са сред последните вкарани в Новия Завет писания, увещават читателите да избягват фалшивите доктрини чрез припомняне на апостолските учения (2 Петр.1:12-15; 2:1; 3:2, 14-16, Юда 3-4,17). Петър и Юда не казаха: “Слушайте апостолите, живеещи днес”, а вместо това убеждават вярващите да “помнят какво апостолите са казали.”
Аз не твърдя, че само дванадесетте и Павел са били апостоли. Варнава (Деян. 14:14), Сила (1 Сол.2:6) и Андроник и Юния (Римл.16:7) са били апостоли на Христос. Въпреки това, никой от тези хора не е бил избран за приемник на някой от ранните апостоли (Матиас беше заместник на Юда, а не негов приемник, след като Юда отхвърли апостолството, Деян. 1:21-26).
Съществуват други значения в които думата “апостол” е използвана в Новия Завет. Определени хора, включително Епафродит, са били “апостоли на църквите” (2 Кор.8:23, Фил. 2:25). Тези “апостоли” не са имали власт над църквата; те са били пратеници, изпратени от своите църкви. В този последен смисъл би било напълно основателно да се говори за църковните представители като за “апостоли”, ако не беше объркването, което може да предизвика подобна употреба.
Следователно в обикновения библейски смисъл на термина, днес няма апостоли. Нито има някакви пророци в обикновения смисъл, тъй като те са били част от “основата”, поставена в църквата през първи век. Това не отрича продължаващата валидност на дарбата “пророчество”, след като Павел се отнася към пророкуването като към основна дейност в която всички християни са насърчени да участват в степента, която Бог им дава (Рим.12:6, 1 Кор.11:4-5, 12:10, 13:2, 8-9, 14:1-6, 20-33; 1 Сол.5:20) и в общ функционален смисъл хората, упражняващи тази дарба дори са наречени „пророци” (1 Кор.14:32,37). Павел също говори за определени хора, които изпълняват служението на „пророк”, които били втори по власт само след апостола (1 Кор. 12:28-29). Именно това служение на „пророк”, не пророчеството изцяло е това, което твърдя, че е преминало след края на първи век.
Някои грешки в това отношение са по-лоши от други. Свободната употреба на думата „апостол”, която се отнася към мисионери или основатели на църкви не е толкова сериозна грешка, докато тази употреба се разграничава силно от концепцията за апостол, който носи нови доктринални откровения и изисква неоспорима власт. Също така не е и голяма грешка да се интерпретира Ефес.4:11, отнасяйки го до „апостоли” в смисъл на основатели на църкви. Същото би било приложимо към тези, които отнасят Ефес.4:11 до нарастващата харизматична активност за пророкуване. Аз вярвам, че тези интерпретации са погрешни, но те по никакъв начин не противоречат на християнската вяра.
От друга страна, интерпретирането на Ефес.4:11 като призив за възстановяване на служението на апостол на Христос е не само погрешно тълкуване, но и отваря врата за ерес. Претенцията, че днешната църква се нуждае от видения и откровения чрез съвременни апостоли и пророци на Христос означава отричане на достатъчността на Библията (2 Тим.3:16) и поставянето на църквата в зависимост от милостта на фалшиви апостоли, за съществуването на които апостол Павел ни е предупредил ясно (2 Кор.11:13-15).
Учителите от „петкратното служение” в търсене да „възстановят” основата, която никога не е била мърдана, всъщност поставят фалшива основа, която няма да крепи изграждането на тялото на Христос.