Раят и адът според православната традиция

от отец Георги Металинос,
Orthodoxy Today


На последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.
Причината е че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.
В Евангелията /Мат. гл.5/ се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели /демони/, не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние /тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението/. „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят /“Царството“/. „Вечният огън“ е адът /ст.46/. В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.
1.

Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи... в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български /PG 123, 1106/: „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел /2 Кор. 12:3-4/ казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ /2:7/. А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).
Рай, вечен живот, царство на Бога – всичко това е свързано.
Споменаване на ада: Мат. 25:46 /“ във вечно мъчение“/, 25:41 /“вечен огън“/, 25:30 /“външната тъмнина“/, 5:22 /“място на огън“/. 1 Йоан 4:18 /“... защото страхът съдържа мъчение“/. Тези са начините, които изразяват това, което имаме предвид под „ад“.
2.

Раят и адът не са две различни места. Такава идея е идолопоклонническа. Вместо това те означават две различни състояния /начини или състояния на съществуване/, които произлизат от същия несътворен източник и се усещат от хората като две различни преживявания.
По-точно, те са едно и също преживяване с изключение на това, че са преживявани различно от човека в зависимост от неговото вътрешно състояние. Това преживяване е виждането на Христос в несътворената светлина на Неговата божественост, Неговата слава. От момента на Неговото Второ Пришествие, през цялата вечност, всички хора ще виждат Христос в Неговата несътворена светлина. Това е когато „тези, които са вършили добри дела по време на живота си ще възкръснат за живот, докато тези, които са вършили зло през живота си ще възкръснат за осъждане“ /Йоан 5:29/. В присъствието на Христос, човечеството ще бъде разделено /като „овци“ и „кози“ от Неговата дясна и лява страна/. С други думи, те ще бъдат разделени на две отделни групи: тези, които ще принадлежат на Христос като рай /“превъзходно добро, сияещо“/ и тези, които ще гледат на Христос като ад /“всепоглъщащ огън“, Евр. 12:29/.
Раят и адът са една и съща реалност. Това е показано при изобразяването на Второто Пришествие. От Христос извира огнена река. Тя сияе като златна светлина в горния си край, където са светиите. В долния си край, същата река е огнена. В тази част на реката са изобразени демоните и непокаяните /“никога покаялите се“ според химна/. Ето защо в Лука 2:34 четем, че Христос стои „за падане и възкресение на мнозина“. Христос става възкресение в земния живот за тези, които Го приемат и следват начините, дадени за изцеление на сърцето. За тези, които Го отхвърлят обаче, Той става тяхно отделяне и техен ад. Според светоотеческите свидетелства, св. Йоан стълпник от Синай казва, че несътворената светлина на Христос е „всепоглъщащ огън и озаряваща светлина“. Св. Григорий Паламас (E.P.E. II, 498) отбелязва: „Казано е, че Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън: с други думи чрез озаряване и съд, в зависимост от склонността на всеки човек, който сам си донася това, което заслужава.“
На друго място, в „Есета“ , P. Christou Publications, т.2, стр. 145): „Светлината на Христос, независимо, че е една и достъпна за всички, не е възприемана еднакво, а различно.“
Следователно, раят и адът не са награда или наказание /осъждане/, а начинът по който ние лично преживяваме виждането на Христос, в зависимост от състоянието на нашето сърце. Бог не наказва всъщност, въпреки че с възпитателни цели, Писанията споменават наказание. Колкото по-духовен става някой, толкова по-добре може да схване езика на Писанието и Светата Традиция. Човешкото състояние /чист-нечист, покаян-непокаян/ е факторът, който определя приемането на Светлината като рай или ад.
3.

Антропологическият въпрос в Православието е да даде на човека вечно да гледа Христос като рай, а не като ад; човекът да участва в Неговото небесно и вечно Царство. Тук е мястото, където виждаме разликата между Християнството като Православие и различните други религии. Другите религии обещават определено „блажено“ състояние веднага след смъртта. Православието обаче не е търсене на блаженство, а лекарство за болестта на религията, както късния отец Йоан Романидис практично учи. Православието е открита болница с история /един „духовен лазарет“, според св. Йоан Хрисостом/, който предлага изцеление /катарзис/ на сърцето с цел достигането на теосис – единственото желано предназначение за човека. Това е посоката, която толкова подробно е описана от отец Йоан Романидис и преп. Митрополит на Нафпактос, Хиеротеос /Влахос/; това е изцеление на човечеството, както е преживяно от всички светии.
Това е значението на живота в Тялото Христово, Църквата. Това е причината за съществуването на Църквата. Св. Григорий Паламас, в 4 слово за Второто Пришествие казва, че предвечната воля на Бога за човека е „да намери място във величието на Божественото царство“ - да достигне теосис. Това е целта на сътворението. И той продължава: „Но дори Неговият божествен и таен кеносис, Неговото теантропично поведение, Неговите изкупителни страдания и всяко отделно тайнство /с други думи, цялото Христово дело на земята/, всички бяха чрез провидението и всезнанието Божии предопределени за тази цел.“

4.

Важната реалност обаче е, че не всички хора отговарят на поканата на Христос и затова не всеки участва по същия начин в Неговата несътворена светлина. Това учи Христос в притчата за богаташа и Лазар /Лука, гл.16/. Човек отказвайки предложението на Христа (което е хула срещу Светия Дух, защото в Светият Дух ние приемаме призива на Христос). Това е „никога покаялата“ се личност, за която се пее в химна. Бог „никога не носи враждебност“, както отбелязва блажения Хризостом; ние сме, които ставаме Негови врагове; ние сме тези, които Го отхвърляме. Непокаялият се човек става демонизиран, защото той е избрал това. Бог не го желае. Св. Георги Паламас казва: „... защото това не беше Моята предсъществуваща воля; Аз не ви създадох с тази цел; Аз не приготвих кладата за вас. Този неугасващ огън беше предопределен за демоните, които носят непроменящия се характер на злото, към чието собствено непокаяно мнение вие бяхте привлечени.“ „Съобитаването със злите ангели е доброволно“ (4 слово за Второто Пришествие). С други думи, това е нещо свободно избрано от човека.

И богаташът и Лазар гледаха една и съща реалност, т.е. Бог в Неговата несътворена светлина. Богатият човек достигна Истината, виждането на Христос, но не можеше да участва в него както Лазар. Бедният Лазар получи „утеха“, докато богаташът получи „мъчение“. Думите на Христос към хората, все още живеещи в този свят, че те „имат Моисей и пророците“, означават, че ние нямаме извинение. Защото ние имаме светии, които са достигнали теосис и които ни призовават да се издигнем по техния път в живота така че ние също да достигнем теосис като тях. Следователно, ние заключаваме, че избралите злите пътища (като богаташа) са без извинение.
Нашето отношение към ближния е индикация за вътрешното ни състояние и това ще бъде критерия на Съдния Ден по време на Христовото Второ Пришествие (Мат. гл. 25). Това не означава, че вярата или човешката вярност към Христос е обезценена; вярата е естествено предусловие, защото нашето отношение един към друг ще покаже дали имаме Бог в нас или не.
Първата неделя от Триодиона, предшестваща Великия пост е за осмисляне на отношенията ни с ближните. На първата от тези недели външно благочестивият фарисей оправдава себе си и принизява бирника. На втората неделя старият брат (повторение на очевидно благочестивия фарисей) е огорчен от спасението на своя брат. По същия начин, външно благочестив, той има фалшива набожност, която не дава плод в любовта. На третата неделя, тези състояния достигат до Христовия съд и са определени като достатъчни за осъждане във вечния огън.

5.

Преживяването на рая или ада е отвъд думите или чувствата. Това е една нетварна реалност, а не тварна. Латинците са измислили мита, че и раят и адът са сътворени реалности. Мит е, че проклетите няма да бъдат способни да гледат Бога; точно както „отсъствието на Бог“ също е мит. Латинците също така разбират огньовете на ада като нещо създадено. Православната Традиция е останала вярна на твърдението на Писанието, че проклетите ще виждат Бога (както богаташа от притчата), но ще Го усещат и възприемат като „всепояждащ огън“. Латинските схоластици възприемат ада като наказание и лишаване от осезаемо виждане на Божествената същност. От библейска и светоотеческа гледна точка обаче, под „ад“ се разбира човешкия провал в съдействието (синергия) с Божествената Благодат с цел достигане до просветляващо виждане на Бога (което е рай) и неегоистична любов (1 Кор. 13:8): „любовта... не изисква никаква взаимност“). Следователно, няма такова нещо като „Божие отсъствие“, а само Негово присъствие. Ето защо, Неговото Второ Пришествие е страшно (О, какъв час ще бъде тогава“, пее Църквата). Това е неопровержима реалност, към която Православието е перманентно ориентирано („очаквам възкресението на мъртвите...“).
Проклетите – тези, които са закоравили сърцата си като фарисеите (Марк 3:5: „в закоравяването на сърцата им“) - вечно ще усещат кладата на ада като тяхно спасение! Така е, защото тяхното състояние не е податливо на никаква друга форма на спасение. Те също са „финализирани“ - те са достигнали края на техния път – но само праведните (искрено благочестивите) достигат края като изкупени личности. Останалите финишират в състояние на проклятие. „Спасението“ за тях е адът, защото по време на живота им те са търсили само удоволствие. Богаташът в притчата „се наслаждавал в богатствата си“. Бедният Лазар без оплакване изтърпял „всяко страдание“. Апостол Павел обяснява това (1 Кор. 3:13-15): „Работата на всеки, независимо каква е, ще бъде опитана чрез огън. Ако работата на някого издържи теста, тогава каквото са построили, ще бъде съответно възнаградено. Ако работата на някого изгори от огъня, тогава той ще претърпи загуби; той ще бъде спасен, макар чрез огън.“
И праведните, и непокаяните ще минат през нетварния „огън“ на Божественото присъствие, само че един ще мине неповреден, докато друг ще бъде изгорен. Той също ще бъде „спасен“, но само по начина, по който се преминава през огън. Ефтимиос Зигавинос (12 век) отбелязва по този повод: „Бог като огън, който озарява и осветява чистите, и изгаря и засенчва нечистите.“ А Теодоритос Киру пише относно това „спасение“: „Човек също е спасен чрез огън, бидейки изпитан чрез него, точно както когато някой преминава през огън. Ако има подходящо защитно облекло, той няма да бъде изгорен, иначе той може да бъде „спасен“, но ще бъде обгорен!“
Следователно, адският огън няма нищо общо с латинското „чистилище“, нито е сътворен, нито е наказание или е междинно състояние. Гледище като това е всъщност прехвърляне на личната човешка отговорност върху Бога. Но отговорността е изцяло наша лична дали ще приемем или отхвърлим спасението, изцелението, което ни е предложено от Бога. „Духовната смърт“ е гледането на нетварната светлина, на Божествената слава, като клада, като огън. Свети Йоан Хризостом в неговата девета проповед върху 1 Коринтяни отбелязва: „Адът е безкраен... грешниците ще бъдат доведени в нескончаемо страдание. Защото да бъдат „изгорени изцяло“ означава: „И той (Павел) казва, че означава това: че той (грешникът) няма да бъде изгорен, както неговите дела, в нищото, но той ще продължи да съществува, но вътре в огъня. Следователно той смята това за свое „спасение“. Защото е обичайно за нас да казваме „спасен в огън“, когато имаме превдид материали, които не са напълно изгорени.“
Схоластичните схващания и интерпретации, които чрез Дантевия „Ад“ са се разпространили в нашия свят, имат за последица възникването на идолски концепции. Пример за това е разделянето на рая и ада като две различни места. Това се е случило, защото те не са различавали между тварното и нетварното. Еднакво погрешно е и отричането на вечността на ада, с мисълта за „възстановяване“ на всичко или концепциите около идеята за Bon Dieu. Бог наистина е „добър“ (Мат. 8:17), защото Той предлага спасение на всеки: („Той желае всички да бъдат спасени...“ 1 Тим. 2:4). Обаче думите на нашия Господ, слушани на погребална служба са страшни: „Аз не мога да върша нищо от само себе Си; както чувам; така съдя, и Моят съд е честен“ (Йоан 5:30).
Подобно изфабрикувана е и концепцията за теодицеята, която е приложима в този случай. Всичко (цялата отговорност) е абсолютно вменена само на Бога, без да се вземе под внимание човешкото съработничество (синергия) като фактор в изкуплението. Спасението е възможно само в рамката на съработничеството между човека и Божествената благодат. Според блажения Хризостом, „абсолютно всичко е Божие; Той обаче остави нещо мъничко за нас.“ Това „нещо мъничко“ е нашето приемане на Божествената покана. Разбойникът на кръста беше спасен „като използва ключовата молба „спомни си за мен“...!“
Идолопоклонническо е и схващането, че Бог е разгневен срещу грешника, докато по-рано споменахме, че Бог „никога не показва враждебност“. Това е юридическо виждане за Бога, което също води до перспективата за гледане на епитимиите в изповедите като форми на наказание, а не (епитимията) като лекарство, като средство за изцеление.

6.

Тайната на рая-ада също се изпитва чрез живота на Църквата в света. При светите тайнства се осъществява участие на верните в Божествената благодат, така че благодатта да може да бъде действена в живота ни по време на нашия път към Христос. Особено чрез Светата Евхаристия несътвореното (Свето Причастие) става или рай или ад вътре в нас, в зависимост от нашето състояние. Преди всичко нашето участие в Светото Причастие е участие или в рая или в рая, в нашето собствено време и място. Ето защо ние умоляваме Бога преди приемането на Светото Причастие, да направи Скъпоценните Дарове „не като осъждане или проклятие“ вътре в нас, но „за изцеление на душата и тялото“, не за „осъждение“.

Ето защо участието в Светото Причастие е свързано с целия духовен път в живота на верните. Когато ние приближаваме Светото Причастие неизчистени и непокаяни, ние сме осъдени (изгорени). Светото Причастие вътре в нас става „ад“ и „духовна смърт“ (виж 1 Кор. 11:30). Не защото то се превръща в тези неща, наистина, но защото нашата собствена нечистота не може да приеме Светото Причастие като „рай“. При положение, че Светото Причастие е наречено „лекарство за безсмъртие“ (св. Игнатий Богоносец, ІІ век), при него се случва същото, както с всяко лекарство. Ако нашият организъм няма предпоставките да абсорбира лекарството, тогава то ще произведе странични ефекти и може да убие, вместо да излекува. Отговорността не е в лекарството, но в състоянието на нашия организъм. Трябва да се подчертае, че ако ние не приемаме християнството като терапевтичен процес и неговите свети тайнства като духовно лекарство, тогава ние отиваме към „религиозност“ на християнството; с други думи, ние го идолизираме. И за нещастие възприемането на християнството като „религия“ е често явление.

Освен това, времето на този живот се ценява в светлината на двойния критерий за рай-ад. „Търсете първо Царството на Бога и Неговата праведност“ ни учи Христос (Мат. 6:33). Св. Василий Велики в „Към младежа“ казва: „Всичко, което правим, е подготовка за другия живот“. Нашият живот трябва да бъде постоянна подготовка за нашето участие в рая – нашето общение с Нетварния (Йоан 17:3). Всичко започва във времето на този живот. Ето защо ап. Павел казва: „Ето, сега е подходящо време. Ето, сега е ден за спасение“ (2 Кор. 6:2). Всеки момент от нашия живот е от спасителна важност. Ние или печелим вечността, вечното общение с Бога, или го губим. Ето защо източните религии и култове, които проповядват прераждане, нараняват човечеството: те фактически прехвърлят проблема на други (несъществуващи разбира се) животи. Проблемът обаче е, че всеки от нас има само един живот, независимо дали сме спасени или осъдени. Ето защо Василий Велики продължава: „Ние трябва да заявяваме, че нещата, които ни водят към живот трябва да бъдат ценени и търсени с цялата наша сила; а онези, които не ни водят в тази посока трябва да пренебрегваме като неща без стойност.“ Такива са критериите за християнски живот. Християнинът продължително избира това, което подпомага спасението му. Ние печелим рая или го губим и свършваме в ада още сега, в настоящия живот. Ето защо св. ап. Йоан казва: „Защото Бог не изпрати Сина на света да съди света; но за може светът да се спаси чрез Него. Този, който вярва в Него не е осъден, но този, който не вярва е осъден вече, защото не е повярвал в Името на единородния Божи Син“ (Йоан 3:17-18).

Следователно, работата на Църквата не е да „изпраща“ хората в рая или в ада, но да ги подготви за окончателния съд. Работата на клира е терапевтична, а не морализаторска или формираща характера, във временния смисъл на думата. Целта на терапията, предложена от Църквата, не е да създаде „полезни“ граждани и изобщо „използваеми“ индивиди, но граждани на небесното (нетварно) царство. Такива граждани са изповедници и мъченици и истински верни, светии.

В какво и къде каним хората? В Църквата като (духовна) болница/терапевтичен център или само в една идеология с етикет „християнство“? Много често ние се борим да си осигурим място в „рая“, вместо да се борим да бъдем изцелени. Ето защо ние се фокусираме върху ритуалите, а не върху терапията. Но без аскеза (духовно упражнение, аскетичен живот, действия за лечение), поклонението не може да ни освети. Благодатта, която се излива от тях остава бездейна в нас. Православието не дава никакви обещания да изпрати човечеството в някакъв вид рай или ад; но то има силата – както се вижда от нетленните и чудотворни реликви на нашите светии (нетленност=теосис) – да подготви човека, така че той да може завинаги да гледа Нетварната Благодат и Царството на Христос като Рай, а не като Ад.

Евангелие на размяната

Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призовал чрез благодатта Христова към друго благовестие...” Послание на св.ап.Павел към галатяните, 1:6

От втората половина на ХХ век набира скорост т.н. харизматично движение. То привлича съвременния човек с модерна форма на Богослужение, привлекателни доктрини и вълнуваща сетивата проповед. Вярата е представена примамлива, като витрина на лъскав магазин, а Божиите дарове – достъпни срещу изпълняване на определени принципи, също както бутилката кока-кола от машина е достъпна срещу няколко дребни монети. Като съвременни модерни хора ние сме свикнали да получаваме всичко бързо и лесно. С едно натискане на бутон ние чистим, перем, готвим, пием, ядем и получаваме информация. Бързият и лесен достъп до всичко в нашия свят сам по себе си не може да бъде охарактеризирано с някаква морална оценка - добро или лошо, но то до голяма степен е формирало нашия манталитет. Този манталитет се е превърнал в благодатна почва за благовестието на размяната или казано по-просто "розовото евангелие на харизматиците" - евангелието което прави Бог слуга на нашите човешки желания. Казано просто: според розовото евангелие на харизматиците Господ Иисус Христос на кръста стана всичко, което сме ние, за да можем ние да станем всичко, което е Той и то тук и сега!
Какво прави харизматизма опасен? Въпреки че прилича на християнство, той се отклонява от християнството в ключовите доктрини на християнската вяра. Ще се постараем да разгледаме тези отклонения, както и последствията до които те водят. Харизматизмът е опасен най-вече с това, че изопачавайки Светите Писания, изопачава самата вяра в Спасителя, подменяйки го с друг Иисус, който не може да спасява.

Изкуплението според харизматиците

В Светите Писания е засвидетелстван Божият план за спасение на грешното човечество чрез смъртта на кръста на Агнеца Божий – въпътеното Слово Божие, Иисус Христос. В старозаветните времена Бог изисквал от израелския народ като умилостивна жертва за греховете на хората да бъде принасяно невинно агне, без никакъв недостатък. По този начин, наказанието за човешките грехове било понасяно от невинното животно.

Тези жертви в старозаветно време са и преобраз на истинската и вечна Жертва на Божият Агнец, Който понесе греха на целия свят. Както и свидетелства Неговия апостол, че вярващите в Иисус Христос сме изкупени с „драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.” (1 Петр.1:19) Бихме могли да привеждаме още много библейски пасажи в този смисъл, защото това е самото сърце на християнството – Боговъплъщението и изкуплението на греховете на човешкия род чрез пречистата кръв Господна, пролята за негово изкупление.

А благовестието на размяната гласи: „Иисус бе направен грях с нашата греховност, за да станем ние праведни с Неговата праведност”1 Човек би помислил, че е станала грешка в превода! Но това е, в което харизматиците непоколебимо вярват и учат. Мнението на Улф Екман, лидер на “Слово на Живот Интернешънъл” по въпроса е: “Той беше направен грешен, за да можем да бъдем оправдани и чрез Неговите рани ние сме изцерени.”2

Ето как е описано спасителното дело на Христос в библейски урок на Българска Божия Църква: “Словото говори, че сам Той бе направен грешен или грях за нас” (1 Кор. 5:21).3

Това е начин, по който Христовото Благовестие, което е Божия сила за спасение на вярващите лукаво е подменено чрез изопачаване в самата негова същност: непорочния и чист Божий Агнец – Иисус Христос, пролял кръвта Си на кръста и така изкупил вярващите, се подменя с Иисус, който е направен грешен и грях.

Един осквернен с грях Иисус не може да спасява!

Това богохулно подменяне е в пълен разрез с Православния догмат за изкуплението, който на базата на апостолското учение гласи: “Страданията и смъртта на Иисус Христос, Който бе не само безгрешен човек, но и Син Божи, имат безкрайна цена пред Божието правосъдие и надминават всяка отговорност, която лежеше върху човеците за техния първороден грях. Защото Спасителят преизобилно удовлетвори Божието правосъдие за човешките грехове през всичките времена и напълно примири нас, хората, с Бога.”4
Но подмяната не завършва с богохулството, че Иисус бил направен грях на кръста. Според най-новото развитие в харизматични учения, Той умрял духовно и отишъл в ада, където бил измъчван от сатана и където се новородил!

Кенет Хегин, основоположник на т.н. “движение на вярата” твърди, че пролятата кръв на Христос на кръста не очиства греховете на хората, а духовната Му смърт ги очиствала, чрез Неговото новораждане: “Физическата смърт не би могла да премахне нашите грехове. Той вкуси смърт за всеки човек – духовна смърт. Иисус е първата личност, която е новородена. Защо Неговия дух трябваше да се новороди? Защото той беше отчужден от Бога.”5 Хегин обяснява “духовната смърт” на Иисус с приемане от Него на сатанинската природа: “духовната смърт също означава да имаш сатанинска природа.”6

Кенет Копланд, друг известен лидер в харизматичното движение твърди: “Иисус взе нашия грях върху Себе Си и понесе наказанието за него – което беше духовна смърт. Виждал съм книги, написани срещу мен за това, че съм казвал, че Иисус е умрял духовно, но в същност не аз го казвам, а Библията. Иисус зае нашето място. Ако не бе преживял духовна смърт, тогава ние никога нямаше да сме съживени духовно. Но Той премина през това! На кръста Иисус бе отделен от Божията слава. Той позволи да бъде направен грях за нас, и стана покорен до смърт. Той достигна до дъното на ада и пострада така, сякаш беше Единственият, който е извършил грях.»7

Слизането в ада след физическата кръстна смърт на нашия Господ и какво е правил Той там е много добре обяснено в Православния догмат на изкуплението, основан върху 1 Петр. 18-20: «Спасителят след смъртта Си, преди още да възкръсне, слезе в ада - в обществото на отхвърлените от Бога души, проповядва им и всички, които повярваха в Него, въведе със Себе Си в рая.“8

Харизматиците за своя собствена погибел изопачават и това. Фредерик Прайс обобщава виждането им за слизането на Господа в ада така: “Мислите ли, че наказанието за нашия грях беше в смъртта на кръста? Ако случаят беше такъв, двамата разбойници биха платили цената за теб. Не, наказанието беше отиване в самия ад и прекарване на време там, отделен от Бога… Сатана и всички демони от ада мислеха, че те са го пленили, те хвърлиха мрежа върху Иисус и Го влачиха долу в самата яма на ада за да понесе нашата присъда.9  Джан Крауч достига дори по-далеч в ереста и отстъплението, като учи следното: “Защото Той стана “импрегниран с грях” и стана самата същност на греха. На кръста Той беше отхвърлен от Божието присъствие като гадно нещо. Той и грехът станаха синоними. Не беше достатъчно за Христос да пожертва само Своя физически живот на кръста. Неговия чист човешки дух трябваше да “слезе” в ада… Неговият дух не само слезе в ада, но в най-долния ад… Отец го предаде не само на агония и смърт на Голгота, но на сатанински мъчения в Неговия чист дух като част от “справедливия десерт” на греха на цялата раса. Докато Христос беше отъждествен с греха, сатана и ордите на ада властваха над Него както върху всеки загубен грешник. По време на тази изглеждаща безкрайност в долната геена на смъртта, сатана правеше с Него каквото желае и целият ад беше на карнавал.10

С горното изложение само започваме да разглеждаме гибелните ереси на така нареченото харизматично движение. Защо са ереси и защо са гибелни? Ереси - защото лукаво подменят самия фундамент на християнската вяра, а именно, че само пречистия Божий Син, Който е и Сам Бог можеше да изкупи падналото човечество от греха. Той беше чист и свят когато дойде в този свят, беше свят и чист, умирайки на кръста, където ни изкупи поемайки наказанието за нашите грехове, такъв беше когато възкръсна, такъв е и днес и вовеки веков. Новият Завет категорично говори, че сме изкупени чрез пролятата кръв на голготския кръст. Отричането на факта на изкуплението чрез кръвта на пресвятия Божий Агнец, Самото Слово Божие, е отричане от самата същност на християнската вяра.

Те са гибелни, защото вярването, че Христос е станал грешник, и даже нещо повече - приел бил демонична природа и страдал в ада, води до гибел на душата, която е приела да вярва така. За проповедниците на такива гибелни лъжеучения се изпълняват думите на апостола:
“Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? (Евр.10:28)


1. Принс, Д. „Благословение или проклятие”, Балканпрес, С., 1993, с.170
2. Екман, У. “Вяра, която побеждава света”, “Слово на живот Интернационал”, С., 1990, с.102
3. http://bgbible.com/library/docs/Decl/De ... n%2003.doc
4. http://www.pravoslavieto.com/books/isti ... enieto.htm
5. "The Name Of Jesus", Kenneth E. Hagin, pp. 29-30.
6. Пак там, с. 31
7. http://www.gracebg.org/spisanie/blagoda ... oslovo.doc
8. http://www.pravoslavieto.com/books/isti ... enieto.htm
9. "Ever Increasing Faith Message", June 1980 Audio
10. Destined For The Throne", Paul E. Billheimer, Sped., pp. 83-84

Митарствата - благочестиво предание или бесовско учение

Част 2

Евангелието на Господ Иисус Христос е едно единствено. За да няма и сянка от съмнение какво е това единствено истинско Евангелие, апостолът на езичниците кратко и ясно го е написал:

"Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което и приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали. Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа и след това на единайсетте; после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи доднес, а някои и починаха;после се яви на Иакова, след това на всички апостоли,а най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг." 1 Кор. 15:1-8

Евангелието е едно единствено и в оставането в неговата истина е човешкото спасение. Св.ап. Павел, който проповядваше и защитаваше това Евангелие ясно дава да се разбере, че дори и светия, дори и апостол, поради свободата на волята си може да се отклони към лъжа и зло. Затова са и думите, оставени като предупреждение към всички онези, които са тръгнали към правдата, за да помнят винаги, че никога не е невъзможно да се отклонят от нея:

"Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго благовестие; не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде.Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде." Гал. 1:6-9

В учението за демонския съд над душите се вижда именно това "нещо по-друго" от апостолското благовестие. Това "по-друго нещо" е довело до отпадане от вярата и погубване на душите на всички, които са го приели на сериозно и са заменили истинското Евангелие с лъжата. Защото вярата в демонския съд над душите води до:

- неверие във всемогъществото на Бога.

- неверие в Неговото милосърдие

- неверие в Неговото изкупление

- упование на собствени добри дела за спасение

- упование в чужди добри дела и молитви за спасение и накрая до

- отчаяние за спасението, което е смъртен грях, защото съдържа в себе си неверие в Бога.

Ето защо митарствата са друго благовестие и бесовско учение.

Мнозина от приелите това бесовско учение се позовават на Писанията и отците, като ги цитират извън контекста. Така например, те приписват на св. Йоан Дамаскин, св. Атанасий и много други вяра в митарствата. Но вярата на тези бащи и учители на Църквата по нищо не се е отличавала от апостолската светла вяра.

"Всяко Христово дело и чудотворство, разбира се, е твърде велико, божествено и удивително, но най-удивителен от всичко е честният Му кръст. Защото смъртта бе победена, прародителският грях бе заличен, адът бе лишен от плячката си, бе дарено възкресение, бе ни дадена сила да презираме настоящето, и дори смъртта, бе осигурено завръщане към първоначалното блаженство, вратите на рая се отвориха, природата ни седна отдясно на Бога и ние станахме Божии чеда и наследници не чрез нещо друго, а единствено чрез кръста на нашия Господ Иисус Христос . Всичко това стана чрез кръста. Всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса - казва апостолът - в Неговата смърт се кръстихме (Рим. 6:3). Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3:27). Христос е Божия сила и Божия премъдрост (1 Кор. 1:24). По този начин смъртта на Христа или кръстът ни облече в ипостасна Божия Мъдрост и Сила. А Божията Сила е словото на кръста или поради това, че чрез него ни бе разкрито Божието могъщество, тоест победата над смъртта, или поради това, че както четирите края на кръста се държат и съединяват от неговия център, така и Божията сила крепи височината и дълбочината, дължината и ширината, тоест цялото видимо и невидимо творение.

Кръстът ни е даден като знак на челото, както обрязването бе дадено на Израиля; защото чрез него ние, верните, се отличаваме и разпознаваме от неверните. Той е щит и оръжие, и паметник на победата над дявола. Той е печат, за да не ни докосне Ангел погубител (Изх. 12:23), както казва Писанието. Той е ставане за лежащите, утвърждение за стоящите, опора за немощните, жезъл за пасомите, ръководство за обръщащите се, довеждане до съвършенство за преуспяващите, спасение на душата и тялото, отблъскване на всякакви злини, причина за всякакви блага, унищожаване на греха, растение на възкресението, дърво на вечния живот."

св. Йоан Дамаскин, "Точно изложение на православната вяра", гл.11 "За кръста и още за вярата".

"А че смъртта е разгромена, че Кръстът е станал нейният победител, и че тя повече няма сила, но е наистина мъртва, не е никак малко доказателство, а по-скоро явно потвърждение това, че тя е презирана от всички Христови ученици и че те всички се опълчват срещу нея и повече не се страхуват от нея, но чрез кръстния знак и чрез вяра в Христа я потъпкват като мъртва. Понеже някога, преди да настъпи божественото пребиваване на Спасителя, смъртта била ужасяваща дори за светиите и всички плачели за мъртвите като че са погинали, но сега след като Спасителят е възкресил Своето тяло, смъртта повече не е ужасяваща, понеже всички, които вярват в Христос, я потъпкват като нищо и избират по-скоро да умрат, отколкото да се отрекат от вярата си в Христа тъй като наистина знаят, че когато умират, те не биват унищожавани, но в действителност живеят и чрез Възкресението стават нетленни. А онзи дявол, който някога злорадо тържествувал в смъртта, сега когато нейните болки са разкъсани, останал единственият, който наистина е мъртъв – и доказателство за това е, че преди човеците да повярват в Христос, те виждат в смъртта предмет на ужас и изпитват страх от нея, но когато преминат към Христовата вяра и учение, тяхното презрение към смъртта е толкова велико, че те дори нетърпеливо се спущат срещу й и стават свидетели за Възкресението, което Спасителят е извършил противно на нея, понеже макар и млади на години, те бързат да умрат; и не само мъже, но също и жени упражняват себе си чрез телесно приучаване против нея.
Толкова слаба е станала тя, че дори жени, които преди това са били заблуждавани от нея, сега я подиграват като мъртва и немощна, понеже както когато някой тиран бива разгромен и свързан – ръце и крака от истинския цар, при което всички минаващи го подиграват, блъскат и хулят като не се боят повече от неговата ярост и варварство поради царя, който го е надвил, също така и смъртта след като е била надвита и разобличена от Спасителя на Кръста и свързана – ръце и крака, всички онези, които са в Христа я тъпчат минавайки, и свидетелствайки за Христа се надсмиват над смъртта, подиграват я и казват каквото е било писано някога срещу нея: "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?"
Тогава, това малко доказателство ли е за немощта на смъртта? Или малка демонстрация ли е това на победата, спечелена над нея от Спасителя, когато младежите и девойките, които са в Христа, презират този живот и се подготвят да умрат? Защото човек по природа се бои от смъртта и от разлагането на тялото, но ето го този най-дивен пример – че онзи, който е облякъл вярата на Кръста, презира дори което е плашещо по природа и заради Христос не се бои от смъртта. "
Св.Атанасий, “За въплъщението”, гл. 5 “Възкресението” 26-28


И накрая ще цитирам истинското учение на Православната Църква за участта на починалите преди Страшния съд Христов:

Член 18 от Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за Православната вяра:

Участта на душите на умрелите. Молитвите на Църквата за тях.

Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат, според делата си. Откак се разделят с телата, те веднага преминават или към радост или към печал и скръб, обаче не чувстват нито съвършенно блаженство, нито съвършено мъчение, защото съвършено блаженство или съвършено мъчение всякой ще получи след общото възкресение, когато душата ще се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно.
Душите на хора, които са паднали в смъртни грехове и при смъртта си не са се отчаяли, но още преди да се разделят с настоящия живот се покаяли, само че не успели да принесат никакви плодове на покаяние /каквито са молитвите, сълзите, коленопреклоненията при молитвени бдения, съкрушенията, утешаването бедни и изразяването в постъпките си любов към Бога и ближните - всичко това, което Вселенската църква от самото начало смята за богоугодно и благопотребно/, душите на такива люде слизат в ада и търпят за сторените от тях грехове наказания, без да се лишават обаче от надежда да се облекчат от тях.
Облекчение пък ще получат те, по безкрайната благост, чрез молитвите на свещениците и благотворенията, които се вършат за умрелите, а особено със силата на безкръвната жертва, която свещенослужителят принася отделно за всеки християнин заради неговите близки, а пък общо за всички всеки ден принася Вселенската и апостолска църква.

В Цариград, 1723 година от Рождество Христово, месец септември. Подписано от 11 патриарси - Йеремия, Атанасий, Хрисант, Калиник, Антоний, Паисий, Герасим, Пахомий, Игнатий, Антим, Калиник.

Митарствата - благочестиво предание или бесовско учение

от Тигър

посвещава се на Единствения Истински Бог, Спасител и Съдия на целия човешки род - Христос Иисус

част І

Учението за демонични КПП-та по пътя към Божия престол противоречи на Светото Писание, на вярата на Църквата, на писаното от светите отци и на литургичната практика. Всичко това ще бъде доказано постепенно, в няколко публикации.

Доста хора смятат митарствата, ако не за абсолютна истина, то поне за нещо едва ли не безобидно, в повечето случаи за благочестиво предание. Смятащите ги за благочестиво предание ги бъркат с духовната битка с княза на този свят, която се води за душите ни. Само че тази битка е валидна докато сме в тялото, тъй като след телесната смърт всеки ще "легне" там, където си е "постлал" приживе, което и учи член 18 от Послание на патриарсите на източно-вселенската църква за православната вяра.

Архимандрит Павел Стефанов си е направил труда да проследи произхода на това учение в статията "Митарствата - гностическо наследство в българския фолклор и култура". Естествено, за привържениците на ереста тази статия е недостатъчна да ги убеди в езическата вяра, която са прегърнали.

Ще се опитам, доколкото Бог ми е дал разум и сили, да докажа в няколко публикации в този блог, че митарствата противоречат на учението Христово и дефакто отричат и Кръста, и Изкуплението, и прошката на греховете. Не си правя никакви илюзии, че ще убедя когото и да било от дълбоко затъналите в тази ерес, освен ако по Божия милост, Духът на Истината не им просветли умовете. Смисълът да се пише по въпроса е в това, че изявявайки истината, необременените от демонични въздействия хора е напълно възможно да спасят душите си, като пребъдат в единственото истинско благовестие на Иисус Христос.

Тъй като на нито един вселенски събор на Църквата не е утвърждавана доктрина за митарства след смъртта във вида, в който това е представено в апокрифа "Митарствата на преподобна Теодора", единственото, на което тя е изградена е сънят на Василий за преживяванията на послушницата му Теодора. И така, християнката Теодора, която е кръстена, водила е живот на покаяние и добри дела, ето с какво се сблъскала след смъртта си:

"С жестокост смъртта би ме посрещнала, заради моите недобри дела, извършени на земята, ако не бяха молитвите на нашия отец Василий. Една негова молитва направи смъртта ми лека. Трудно ми е да опиша телесните болки и тези мъчения и страдания, които изтърпява умиращият. Представям си, как нозете си поставих в пламъка и там започнаха малко по-малко да горят и да се разрушават от огъня...
Като настана часът на смъртта ми, аз неочаквано видях множество зли духове, които се явиха при мен в етиопов образ и застанаха до леглото ми, водейки възмутителни разговори и зверски поглеждайки ме....
Всевъзможни неща бяха направили злите духове, за да ме уплашат и бяха приготвили да ме задигнат и присвоят, като принасяха много книги, в които бяха записани всичките ми грехове, които съм извършила още от младостта си, като наново прегледаха тези книги. Аз очаквах всеки миг да бъда съдена..."

Тук се утвърждава заблудата, че демоните са съдии на християните в пълно противоречие с писаното, че Господ ще съди людете Си. Другата много опасна заблуда, която се прокарва в цялостната ерес е пълното пренебрежение към Божията прошка на греховете.

Св.ап. Йоан пише:
"Пиша вам, чеда, защото ви се простиха греховете заради Неговото име" 1 Йоан 2:12 Не се казва "ще ви се простят", но "простиха ви се".
При митарствата обаче, Божията прошка не играе никаква роля. Там демоните са нещо като счетоводители, записващи подробно всеки грях и изискващи отплата за него. И каква отплата? Добри дела. Демоните, тези автори и извършители на всяко зло, изискват добри дела, за да пуснат душата. Човек трябва или да е злостен враг на Христос в сърцето си или напълно умопомрачен, за да нарича себе си християнин и да вярва на тези басни.

По-нататък в "митарствата на Теодора" е описано как демоните изискват от Ангелите ответ за злите дела на Теодора. Моля четящият да размисли не е ли мрачна ерес от ада това: демоните на сатана да искат ответ от Ангелите. Това не е нищо друго, освен подло вмъкване на лъжата, че демоните са по-силни от небесните Ангели.

Следват известните 20 митарства, където на въздушните демони-митничари Ангелите представят добри дела, за да бъде допусната душата на Теодора по-нагоре. А където пък нейните добри дела не достигат, за да се плати "митото", тя ползва кредит!

"Злите духове скръцнаха зъби, желаейки да ме отнемат и хвърлят в бездната; но в това време внезапно се яви посред нас духът на св.Василий и каза на светите ангели: "Господари мои, тази душа много ми е послужила, успокоявала е моята немощ и старост, аз се молих Богу за нея и той /в текста, който ползвам "той" за Бога е написано с малка буква, как се издават враговете Божии!/ ми даде тази милост. - След това той им даде някакво ковчеже и добави: - "Когато ще преминавате въздушните митарства, изкупвайте я, като вземете от това ковчеже и давайте на лукавите и зли духове."

Тук се утвърждава друга ерес: спасение чрез добри дела, напълно игнорирайки Божията благодат и Христовите заслуги в замяна на човешките.

Рим. 3:19-28. Особено искам да цитирам ст. 28: "И тъй, мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата на закона". И Ефес. 2:8-9: "Защото по благодат сте спасени чрез вярата и това не е от вас - Божий дар е, не е от дела, за да не би някой да се похвали."

Ефес.1:7: "В Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат."

Член 13 на Посланието на патриарсите казва по този повод: "Вярваме, че човек се оправдава не просто само с вяра, но с вяра, която действа чрез любов, сиреч чрез вяра и дела." А по отношение на това, чия е заслугата за добрите ни дела, чл. 14 на същото Послание гласи: "Макар че човек преди възраждането може по природа да бъде склонен към добро, да избира и да прави нравственото добро, но за да може, след като се възроди, да прави духовно добро /защото делата на вярата, бидейки причина за спасението и извършвани по свръхестествена благодат, обикновено се наричат духовни/, трябва благодатта да го предваря и предвожда, както се казва за предопределените; тъй че той не може сам по себе си да прави дела достойни за живота по Христа, а само може да желае или да не желае да действа съгласно с благодатта."

Още малко из "Митарствата": "Ангелите пък дадоха част от ковчежето на св.Василий, изкупиха чревоугодните ми грехове и се отправихме по-нататък". На друго място се казва подобно: "Добро е за тези, които помнят Свещеното Писание и правят милостиня, или правят каквито и да било други благодеяния, с които впоследствие могат да се изкупят от вечните мъки в ада."

Няма по-отвратителна ерес от това да се отричат заслугите на Изкупителя на човечеството, чрез които само и единствено има спасение, и да се твърди, че човешки добри дела могат да изкупят нечии грехове и да спасят от ада. Ако някой е толкова умопомрачен, че не разбира това, аз не смятам да му привеждам стихове от Светото Писание, което той или тя явно презира, но го оставям на съда на Онзи, Чието Име е по-високо от всяко друго име и пред Когото се прекланя всичко: небесно, земно и подземно.

Това Име Теодора не се е сетила да призове.

А на нас, действително, а не престорено повярвалите в истинското Христово Благовестие, нашият апостол Павел казва:

"като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете, и Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти - всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи. И Той е Глава на тялото, на църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство; понеже в Него благоволи Отец да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му.
И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си, ако само пребъдете във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатни в надеждата на проповядваното на всяка поднебесна твар благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител."
Кол.2:12-23

следва

За старите и новите езичници ІІ

Тигър

Когато човек се отрича от Истинния Бог и от всичко, което се нарича бог или светиня, той сам превъзнася себе си и счита себе си за бог (срв. 2 Сол. 2:4). Но колко слаб, колко негоден за доверие е този бог! Той счита, че всеки е длъжен да угажда на него, че всичко е длъжно да му служи, като вярва, че в това е щастието. Поради тази голяма самоизмама, човекът днес е по-нещастен от когато и да било, защото на такъв егоцентричен и самовлюбен бог не може да угоди никой и нищо, дори сам на себе си не може да угоди. Той е презадоволен, но не е щастлив. Има, но иска да има още и още и предавайки се на гибелните страсти става роб и в преносен и в буквален смисъл. Днес хората мерят другите не по характера и достойнствата, а по марката телефон, дрехите, колата, дома. И съответно аутсайдер е не моралният негодник, а всеки, който не е облечен по последна мода и няма най-модните вещи. Днешните богове са нищо повече от най-жалки роби на вещите. Без любимите си играчки, днешният зависим „бог“ е нещастен и се чувства непълноценен. За да бъде съсипан качествено е достатъчно да му отнемеш мобилния телефон, станал част от него. Съвсем естествено е в такова общество, синът на погибелта да не срещне никаква съпротива, защото бъдещият антихристки печат върху челото вече е станал реалност като начин на мислене. Хората търсят щастието във всичко друго, но не и от Източника и Подателя на всяко благо и щастие – Бога. А това „всичко друго“ може да бъде отнето или загубено, но дори и то да остане – ние ще го оставим, напускайки този свят. Полагайки като основа за щастлив живот нещо толкова несигурно, каквото е материалното притежание, човек полага основата на собственото си падение, защото всичко материално е временно, преходно и смъртно. Така и щастието градено на тази основа е временно, преходно и смъртно.

Във вярата в Създателя Бог от една страна и в Неговото познаване като Отец и Спасител, от друга, се крие трайното, вечно и истинско щастие за всеки човек. Блажени Августин в една беседа със свои приятели казва: „Нямаме ни най-малкото съмнение в това, че ако някой реши да бъде щастлив, той трябва да се сдобие с нещо, което е вечно пребъдващо и не може да му бъде отнето от свирепата съдба. Бог е вечен и вечно пребъдващ, следователно щастлив е този, който има Бога.“ (из „За щастливия живот“, с.32-33) „Има“ Бога онзи, който Го обича, уповава на Него и живее според Неговите заповеди. Такъв човек е вечно и истински щастлив, защото източникът му на щастие е Вечен и Непроменлив. Пример за такъв човек е св.ап.Павел, казващ за себе си: „знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя, и в обилие да бъда и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ Фил. 4:12-13

Това няма нищо общо с днешните учения за просперитетно християнство, основаващи се на чисто неоезическата, материалистична представа за щастлив, тоест благословен както те го наричат, живот. Дано Бог, по молитвите на св. Богородица, отвори умовете и сърцата на захласналите се по тези лъжехристиянски учения и ги дарува да познаят истинското щастие.

За старите и новите езичници

от Тигър


„И тъй знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат
самолюбци,
сребролюбци,
самохвални,
горделиви,
хулници,
към родители непокорни,
неблагодарни,
нечестиви,
недобролюбци,
предатели,
безочливи,
надути,
повече сластолюбци, отколкото боголюбци,
които наглед имат благочестие,
но от силата му са се отрекли.“
(2 Тим. 3:1-5)

Ако предадем смисъла с модерни думи, то би се получило така: „И тъй, знай, че в последните дни (преди свършека на този век) ще настанат тежки времена. Защото хората ще бъдат егоисти. Поради егоизма си ще станат алчни и самохвалци, горделиви, хулители, неблагодарни, няма да обичат доброто, заради собствен интерес ще бъдат предатели, което е типично само за крайните егоисти. Ще бъдат нагли, надути и ще обичат собствените си страсти повече, отколкото обичат Бога. Привидно те могат да изглеждат благочестиви, но реално са се отрекли от силата на истинското благочестие, като вечно се оправдават с греховната си природа и никога не идват в познание на Истината. Те се покланят на идола на собствените си страсти и с това, че вечно уж се борят с тях, но никога не ги преборват. С което изкарват Бога лъжец, Неговата победа над сатана – празна, като в крайна сметка Го хулят казвайки: „Аз се моля, но Господ не дава“.

Вникването в дълбокия смисъл на Павловите думи към Тимотей показва един съкрушителен факт: в последните времена хората ще бъдат отново езичници! Само че съвременното езичество е далеч по-коварно от античното, защото античното беше видимо, а съвременното не е. Днешното езичество е в пъти по-паднало в своята същност от езичеството на гръко-римския свят от времето на Христос и апостолите, защото докато гърците и римляните се покланяха на различни богове (все пак те смятали, че тези богове са извън тях и ги превъзхождат със съвършена добродетел), то всеки от днешните езичници има един единствен бог – самия себе си. А колко крехък и променлив е този бог! Бидейки бог на самия себе си, днешния човек се е превърнал в точно копие на описаното от апостол Павел.

Езичниците в античността вярвали в много богове, като на всекиго от тях приписвали различно достойнство, сила и добродетели. По думите на св. Августин римляните почитали като богове даровете от Истинния Бог. Това, което ги отличава от днешните езичници е, че все пак те са обожествявали същности, различни от техните собствени личности. По тази причина езичниците в античността са били способни на добродетели, имали са достойнства, които в днешния свят просто липсват.

Макар и Юпитер да не е никакъв бог, за него римляните са вярвали, че е всемогъщ, вездесъщ, спасител – с една дума са му приписвали характеристиките на Истинния Бог, Когото просто не са познавали. Верността им към Юпитер и целия пантеон от богове, които нито по същност, нито по достойнство са такива, ги е подтиквала към прояви на истинска добродетел, заслужаваща възхищение. Поради факта, че езичниците са вярвали в богове, намиращи се извън техните собствени личности, сред тях е имало мнозина, които не са ставали предатели и клетвопрестъпници дори при най-ужасните за самите тях обстоятелства.

Един такъв пример е Марк Атилий Регул, римски пълководец, който бил пленник при картагенците. Картагенците предпочитали да разменят пленените римляни със свои пленници. По тази причина те изпратили Регул в Рим като специален пратеник, заедно с техните собствени посланици да преговаря за размяна, но преди това го обвързали с клетвата, че ако не успее да осъществи волята им, ще се върне в Картаген. Регул пристигнал в Рим и убедил Сената в противното, уверен, че е във вреда на Римската република да разменя пленници. Макар да упражнил убедително влиянието си, римляните не го принудили да се върне при врага. Регул обаче не пристъпил клетвата си, а я изпълнил доброволно. Въпреки това картагенците го убили след ужасни изтезания. Затворили го в тясна клетка, в която бил принуден да стои изправен и в която отвсякъде се показвали остри гвоздеи, така че той не можел да се наклони или облегне на никоя страна, без да изпита нечовешка болка. Така го погубили с безсъние.

Регул е изпитвал такава почит към боговете, че заради клетвата си не е бил способен нито в родината си да остане, нито да отиде някъде другаде. Той не е бил безумен, за да смята, че този избор ще му бъде от полза в настоящия живот, но неговата добродетел го е научила, че боговете не облагодетелстват с преходно щастие своите поклонници. И е доказал добродетелта си чрез отказа да наруши дадената клетва в името на боговете, в които е вярвал. А е бил способен на подвизи и е увековечил името си, защото не е бил бог сам на себе си.

И докато древните езичници са оставили безсмъртни примери за добродетел, достойнство и подвизи, извършвани в името на техните богове, които макар и по естество да не са богове, все пак са били приемани като личности, различни от самите им поклонници, на които хората се стремели да угодят и да бъдат верни. За разлика от тях, съвременните езичници са превърнали в богове самите себе си, те се стремят да бъдат верни на самите себе си и да угаждат само на себе си. Римлянинът Гай Муций Сцевола, сложил ръката си в огъня в името на отечеството. Днешният езичник е готов да хвърли всеки и всичко в огъня в името на самия себе си или неговото семейство.

следва

Повтаря ли новият Израел историята на стария?

от Тигър

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.“ Екл.1:9

„Няма нищо ново под слънцето“ е може би една от най-известните библейски фрази, повтаряна и от вярващи и от невярващи. Дали тези знаменателни думи могат да се отнесат към новото човечество в лицето на християните от последните дни? Та нали ние сме призовани към Небесната Родина, към вечното Царство Божие? Църквата Христова или новият Израел участва в един съвършен Завет, със съвършен Посредник и Първосвещеник – Самият Богочовек, и като такава е призована да се стреми към горното, а не към земното, да трупа небесни съкровища чрез добри дела по волята Божия, а не да ламти за онази сиромашия, наричана светско богатство и слава (по израза на св.Августин).

Има дори нещо още по-велико и знаменателно, а именно думите на Господ Христос, че портите адови няма да надделеят над Неговата Църква. И щом Сам Господ го е казал и Той, като новият Адам е родоначалник на ново човечество, как тогава може да се обясни апостасията на същата тази Църква, нов Израел и ново човечество в последните дни? Нещата стават още по-объркващи, когато отново Сам Господ задава риторичния въпрос: „Когато Син Човешки дойде, ще намери ли вяра на земята“? А пък блаженият Павел свидетелства, че синът на погибелта няма да може да се открие, преди да дойде отстъплението.

За отстъпление на света от християнските ценности ли става въпрос? Никой не би могъл да отстъпи от нещо или някой, ако преди това не е бил в това нещо или с този някой. Следователно отстъпник може да стане човек или група хора, които са били в нещо или с някой, от когото се отричат и отстъпват впоследствие.

Отговорът на изброените наглед несъвместими неща, касаещи новия Израел всъщност ги намираме в историята на стария Израел. Защото греховната човешка природа е една и съща. Някой веднага ще възрази, че в Христа ние имаме нова природа. Да, но тази природа не идва автоматично и не ни завладява веднага и абсолютно, а ние се обновяваме в Него, обличаме се в Него – това е освещението и подвизаването, живота във вярата и според вярата, участието в Неговата благодат чрез Кръщението, Евхаристията и другите тайнства. Но всичко това, макар Бог да го е осигурил, е въпрос на лична воля дали да бъде прието или не. И ключът е в това, че много хора не желаят да участват в Христа, а причината е дълбокото им неверие в Него, ако и да се броят от Църквата, дори да са от клира.

Ако погледнем на Израелската история като в огледало, то плашещата истина е, че всъщност виждаме себе си – на лично ниво. Псалми 104 и 105 са чудесен кратък разказ за историята на Израел. Техните немощи са и наши немощи, техните бунтове са и наши бунтове, тяхното неверие, робска психика и жалка похотливост – и наши собствени.

Старият Израел беше призован от нетърпимо и угнетяващо египетско робство към свобода и щастие в Обещаната земя, където текат мляко и мед. Новият Израел е призован от нетърпимото и угнетяващо робство на греха, сатана и смъртта към свобода и щастие в Обещаната земя – Небесното Царство, новото небе и земя, където благата не са просто мляко и мед, а такива, каквито на човешки ум не са идвали (по свидетелството на Павел).

В Стария Завет Бог често сравняваше Израел със Своя съпруга. В Новия Завет Църквата е Невяста на Христос. Бог казваше на Израел, че те са Негово наследство, а Той – тяхно. В Новия Завет Църквата е наследство на Бог Христос, а Сам Той е наше наследство.

Съществува ли тогава опасност Църквата да се превърне в блудница по същия начин, по който Израел се превръщаше в прелюбодейка? И така злощастно да потвърди максимата, че няма нищо ново под слънцето?

Ако такава опасност съществува, то каква е причината, която я поражда? Не питам в кого е причината, защото е ясно, че не е в Бога, а каква.

„Съгрешихме ние с бащите си, сторихме беззаконие, извършихме неправда.
Нашите бащи в Египет не разбраха Твоите чудеса, не помнеха многото Твои милости и се разбунтуваха при морето, при Червено море.“
Пс.105:7-8

Не разбраха Неговите чудеса. Как е възможно това, при положение, че с очите си видяха Божиите съдби над Египет, после видяха как Той раздели морето, за да преминат по сухо, после ги води с облачен стълб денем и огнен нощем?

Как не разбраха очевидното?

Отговорът е, че ги видяха, но не ги проумяха. Те възприемаха Бога като сила, потресени от явните могъщи чудеса, но в робското им съзнание не успя да просветне лъча на Божията любов, стояща зад могъщата сила и чудесата. Те видяха Божията сила, но не проумяха Божията любов.

Затова и не бяха в състояние да помнят многото Негови милости, именно защото не проумяха любовта Му. За тях Той беше сила, управлявана от Моисей. Затова и по време на цялото странстване към Обещаната земя обвиняваха Моисей, че искал да ги измори в пустинята, като ги извел от Египет, където вярно били роби, но пък имало лук, краставици и месо!

Всички Божии велики чудеса при извеждането на Израел от Египетското робство са надминати по несъмнен начин от най-великите чудеса и знамения в историята – Въплъщението на Бога Слово чрез Светия Дух и Дева Мария и Изкуплението, което Богочовекът извърши на Кръста за всички Адамови потомци. Защото Божиите чудеса в Египет доведоха до физическо освобождаване от физическо робство, докато Неговите чудеса, които ознаменуваха освобождението на цялото човечество от робството на греха и смъртта и създаването в Последния Адам на новото човечество, надминават по величие дори тези в Египет, тъй като първите бяха временни, а вторите са вечни.

Защо тогава сред християните толкова често се вижда същото неразбиране на Божиите чудеса, непомнене на многото Му милости и бунт? Не е ли отново, че виждаме, а не проумяваме или по-скоро не ни е грижа да проумеем?

Ние имаме най-великите чудеса - на Боговъплъщението и Кръста. Но гледайки, не ги проумяваме и затова ламтим за чудеса от сорта на мистични преживявания или пък чудодейни изцеления или пък материално преуспяване. И така повтаряме досущ Израел:

„Но Той ги спаси заради името Си, за да покаже Своето могъщество,
Сърдито извика на Червено море и то пресъхна; и ги преведе по бездните
като по сухо, и ги спаси от ръката на ненавистника и ги избави от ръката на врага.
Водите покриха техните врагове: не остана ни един от тях.

И те повярваха на думите Му и изпяха Нему хвала. Но скоро забравиха делата Му,
не дочакаха Неговото решение;
увлякоха се от похотливост в пустинята, и изкусиха Бога в необитаемата местност.“
Пс.105:8-14
Кулминацията на неверието им се вижда най-ярко в момента, когато те презряха Обещаната земя. Цялата случка е описана в Числа 13 и 14 гл. Когато израелските пратеници видяха плодородната земя, вместо да се зарадват каква хубава земя им дава Господ и да Му благодарят, те:

„... пръснаха ужасни слухове между синовете израилеви за земята, която бяха обгледали, и казваха: земята, която обходихме, за да я обгледаме е земя, която гълта своите жители...“ Чис.13:33
Народът, забравил в своето коравосърдечие Божията могъща десница и Неговата вярност към тях, „запя“ в синхрон:
„... о, да бяхме умрели в Египетската земя или да бяхме измрели в тая пустиня! И защо Господ ни води в тая земя, за да паднем от нож?“ Чис.14:2-3 Те стигнаха дотам, че да искат да се върнат в Египет (ст. 4), а когато Иисус Навиев и Халев се опитваха да ги вразумят, целокупно народът пожела да ги убие с камъни (ст.10). Тогава гневът на Бога се разпали срещу тях и само молитвата на Моисей ги спаси от унищожение.

Колко по-голям Божи гняв си навличат призованите към вечна, Небесна родина, ако я презрат, свидетелстват лошо за нея и се връщат в робството на греха? Познавайки човешката природа, св. ап. Павел предупреждава християните, използвайки именно примера на Израел:

„... бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идваше след тях; а камъкът беше Христос. Но към повечето от тях Бог не благоволи, защото бяха изповалени в пустинята. А това бяха образи за нас, за да не бъдем похотливи за зло, както и те бяха похотливи. Нито да блудстваме, както някои от тях блудстваха и в един ден погинаха двадесет и пет хиляди. Нито да изкушаваме Христа, както някои от тях изкусиха и погинаха от змии. Нито роптайте, както роптаеха някои от тях и погинаха от изтребителя.“
1 Кор. 10:1-10, а по-надолу обяснява, че:

„Всички тези неща им се случваха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете. Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне.“ (ст.11-12)

Греховността винаги е била причина за провал и смърт, независимо на евреи или християни. Много християни презират свободата в Христос, която Бог е осигурил по същия начин, по който евреите презряха свободата от египетското робство. Как я презират? Като немарят да познаят Този, Който ни призова от смърт към живот, а се интересуват само и единствено от земното. В техните очи това е разум и прагматичност. Който търси Бога в техните очи е „отвеян“, най-меко казано.

Мнозинството от израелците също немаряха да познаят Бога. Те Му служеха с ръцете си, но сърцата им бяха далеч от Него и това се вижда ясно в цялата им история. Божият Дух възкликва горчиво чрез пророк Исая:

„Волът познава стопанина си, и оселът – яслите си; а Израел (Ме) не познава, Моят народ не разбира. Уви, народе грешни, народ отрупан с беззакония, племе от злоейци, синове пагубни! Оставихте Господа, презряхте Светия Израилев...“ Ис.1:3-4

Резултатът от нежеланието да се търси и познава Бога, което е една вечна цел, се нарича апостасия. А тя от своя страна е майка на всякакви беззакония.

В символа на вярата ние изповядваме:
... вярвам... в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина
и Който е говорил чрез пророците“

От векове богословите се концентрират сякаш само върху „от Отца изхожда“, водят се безкрайни и безплодни в повечето случаи спорове с католиците за filioque. Защо никой не насочва вниманието си към такива въпроси:

Какво е говорил Светия Дух чрез пророците? и

Защо е говорил каквото е говорил?

Задаването на въпроси какво Бог е говорил и съответно правил и с какви мотиви и цели води до (начало на) разбиране какъв е характера на Бога, в Когото вярваме.

Божият Дух е говорил чрез пророците против беззаконието, против жестокостта, против коварството, против идолопоклонството, прелюбодейството, завистливото пожелание и присвояването на чуждото и изкривяването на правосъдието – против всяка форма на грях и нечестие. Като е призовавал Израел да се отвърне от злите си пътища и да върши правда и правосъдие. Като е подчертавал, че ще им прости греховете и ще ги благослови, ако те само се покаят и обърнат към Него.

„Горко на ония, които кроят беззаконие и на леглата си измислят злодеяния, които извършват сутрин на разсъмване, защото има сила в ръката им!

Пожелават ниви – и ги вземат насила, къщи – и отнемат ги, обират човека и къщата му, мъжа и наследството му.“ Мих. 2:1-2

„Не намират ли се и сега в дома на нечестивеца нечестни съкровища и смалена гнусна мяра? Мога ли да бъда чист с неверни везни и с лъжливи теглилки в торбата? Понеже богаташите му са пълни с неправда, и жителите му говорят лъжа, и езикът им е измама в устата им, то и Аз ще те поразя с опустошение поради твоите грехове.“ Мих. 6:10-13

„Няма вече милосърдни по земята, няма правдиви между людете, всички кроят сплетни, за да проливат кръв, всеки слага на брата си примка.
Ръцете им са насочени да правят зло; началник иска подаръци, съдия съди за подкуп, а велможи изказват лоши похоти на душата си и изопачават делото.
Най-добрият от тях е като трън и справедливият е по-лош от бодлив плет.“ Мих. 7:2-4

Ако Бог се е гневил и наказвал справедливо Израел, как бихме могли да се надяваме ние, че можем да изповядваме с уста вярата, а с делата си да я отричаме, и да останем безнаказани?

Бихме ли могли да разчитаме, че правилната вяра ще ни спаси независимо от злите ни дела и нежеланието да познаем Този, Когото изповядваме?

Ето какво е говорил на такива Божия Дух чрез св.пророк Йеремия (давам него за пример, макар Той да е говорил в същия дух и чрез останалите пророци):

„... застани при вратата на дома Господен и обяви там това слово и кажи: чуйте словото Господне, всички иудеи, които влизате през тия врати да се покланяте на Господа.
Тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев: изправете вашите пътища и вашите дела и Аз ще ви оставя да живеете на това място.
Не се уповавайте на лъжливите думи: „тук е храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен.“
Но ако изправите напълно вашите пътища и вашите дела, ако вярно извършвате съд между човека и съперника му, не притеснявате другоземец, сирак и вдовица, не проливате невинна кръв на това място и не тръгнете след други богове за ваша беда, Аз ще ви оставя да живеете на това място, в тая земя, която дадох на вашите бащи от века до века.

Ето, вие се уповавате на лъжливи думи, които не ще ви принесат полза.

Как? Вие крадете и убивате, прелюбодействате и се кълнете в лъжа, кадите на Ваал (бел. В днешно време: четете хороскопи, гледате си на кафе, карти, правите магии и прочее окултни занимания) и ходите след други богове, които не познавате (бел.много наричащи себе си православни християни ходят при ходжи и врачки), и после идвате и се изправяте пред лицето Ми в тоя дом, над който е призовано Моето име, и казвате „спасени сме“, та занапред да вършите всички тия гнусотии!“ Йерем. 7:2-10

В днешно време: Изкривявате правосъдие, пожелавате чуждо, прелюбодействате, вършите окултни мерзости и после отивате в църквата без покаяние за ваше осъждане.

Избегна ли Израел Божествената справедлива присъда за нечестието си? Не – Бог ги предаде на волята на враговете им и само поради милостта Му те не се довършиха окончателно. Може ли да се надяваме ние, новият Израел на Божие благословение, вършейки същите нечестиви дела като евреите? Можем ли да разчитаме на Неговата благословия и благодат, когато вършим грехове на воля, като се закоравяваме в претенциите си, че сме от Църквата Христова по същия начин, по който евреите и до днес са се закоравили в претенциите си за богоизбрана нация?

„Не обърна ли се във вашите очи на разбойнишки вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име? Ето Аз видях това, казва Господ. Но идете на Моето място в Силом, където по-преди бях отредил да пребъдва Моето име, и вижте, какво направих с него поради нечестието на Моя народ Израел.
И сега, понеже вършите всички тия работи, казва Господ, и Аз ви говорих от ранно утро, а вие не слушахте, и ви виках, а вие не отговаряхте, - то Аз също тъй ще постъпя с тоя дом, над който е призовано Моето име, на който вие се уповавате, и с мястото, което дадох вам и на бащите ви, както постъпих със Силом.
И ще ви отхвърля от лицето Си, както отхвърлих всички ваши братя, цялото Ефремово семе.
А ти не се моли за тоя народ и не възнасяй заради него молитви и просби, и не ходатайствай пред Мене, защото няма да те чуя.
Не виждаш ли какво вършат те в градовете на Иудея и по улиците йерусалимски?
Децата събират дърва, а бащите кладат огън, и жените месят тесто, за да правят банички за богинята на небето и да извършват възлияние на други богове, за да Ме огорчават.
Но Мене ли огорчават те? Казва Господ; не себе си ли – за техен срам?
Затова тъй казва Господ Бог: ето излива се Моят гняв и Моята ярост върху това място, върху люде и върху добитък, върху полски дървета и върху земни плодове, ще се запали и не ще угасне.“ Йерем. 7:11-20

И тъй, като Бог поругаван не бива, ние и днес търпим наказания за беззаконията си, но не се покайваме. И сме се закоравили в нашата апостасия досущ като Израел, на когото чрез друг пророк, Исая, Божият Дух казва:

„Де да ви бият още вас, които все още упорствате? Цяла глава е в рани, и цяло сърце е изнемогнало. От пети до глава няма у тоя народ здраво място: струпеи, синини, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с масло...“ Ис. 1:5-6

Досущ като Израел нас не ни вълнува Богопознанието.Ние сме забравили думите на Господа: "Търсете първо Божието царство и Неговата правда и всичко това /материалните блага/ ще ви се прибави".