Част 2
Евангелието на Господ Иисус Христос е едно единствено. За да няма и сянка от съмнение какво е това единствено истинско Евангелие, апостолът на езичниците кратко и ясно го е написал:
"Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което и приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали. Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа и след това на единайсетте; после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи доднес, а някои и починаха;после се яви на Иакова, след това на всички апостоли,а най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг." 1 Кор. 15:1-8
Евангелието е едно единствено и в оставането в неговата истина е човешкото спасение. Св.ап. Павел, който проповядваше и защитаваше това Евангелие ясно дава да се разбере, че дори и светия, дори и апостол, поради свободата на волята си може да се отклони към лъжа и зло. Затова са и думите, оставени като предупреждение към всички онези, които са тръгнали към правдата, за да помнят винаги, че никога не е невъзможно да се отклонят от нея:
"Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго благовестие; не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде.Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде." Гал. 1:6-9
В учението за демонския съд над душите се вижда именно това "нещо по-друго" от апостолското благовестие. Това "по-друго нещо" е довело до отпадане от вярата и погубване на душите на всички, които са го приели на сериозно и са заменили истинското Евангелие с лъжата. Защото вярата в демонския съд над душите води до:
- неверие във всемогъществото на Бога.
- неверие в Неговото милосърдие
- неверие в Неговото изкупление
- упование на собствени добри дела за спасение
- упование в чужди добри дела и молитви за спасение и накрая до
- отчаяние за спасението, което е смъртен грях, защото съдържа в себе си неверие в Бога.
Ето защо митарствата са друго благовестие и бесовско учение.
Мнозина от приелите това бесовско учение се позовават на Писанията и отците, като ги цитират извън контекста. Така например, те приписват на св. Йоан Дамаскин, св. Атанасий и много други вяра в митарствата. Но вярата на тези бащи и учители на Църквата по нищо не се е отличавала от апостолската светла вяра.
"Всяко Христово дело и чудотворство, разбира се, е твърде велико, божествено и удивително, но най-удивителен от всичко е честният Му кръст. Защото смъртта бе победена, прародителският грях бе заличен, адът бе лишен от плячката си, бе дарено възкресение, бе ни дадена сила да презираме настоящето, и дори смъртта, бе осигурено завръщане към първоначалното блаженство, вратите на рая се отвориха, природата ни седна отдясно на Бога и ние станахме Божии чеда и наследници не чрез нещо друго, а единствено чрез кръста на нашия Господ Иисус Христос . Всичко това стана чрез кръста. Всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса - казва апостолът - в Неговата смърт се кръстихме (Рим. 6:3). Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3:27). Христос е Божия сила и Божия премъдрост (1 Кор. 1:24). По този начин смъртта на Христа или кръстът ни облече в ипостасна Божия Мъдрост и Сила. А Божията Сила е словото на кръста или поради това, че чрез него ни бе разкрито Божието могъщество, тоест победата над смъртта, или поради това, че както четирите края на кръста се държат и съединяват от неговия център, така и Божията сила крепи височината и дълбочината, дължината и ширината, тоест цялото видимо и невидимо творение.
Кръстът ни е даден като знак на челото, както обрязването бе дадено на Израиля; защото чрез него ние, верните, се отличаваме и разпознаваме от неверните. Той е щит и оръжие, и паметник на победата над дявола. Той е печат, за да не ни докосне Ангел погубител (Изх. 12:23), както казва Писанието. Той е ставане за лежащите, утвърждение за стоящите, опора за немощните, жезъл за пасомите, ръководство за обръщащите се, довеждане до съвършенство за преуспяващите, спасение на душата и тялото, отблъскване на всякакви злини, причина за всякакви блага, унищожаване на греха, растение на възкресението, дърво на вечния живот."
св. Йоан Дамаскин, "Точно изложение на православната вяра", гл.11 "За кръста и още за вярата".
"А че смъртта е разгромена, че Кръстът е станал нейният победител, и че тя повече няма сила, но е наистина мъртва, не е никак малко доказателство, а по-скоро явно потвърждение това, че тя е презирана от всички Христови ученици и че те всички се опълчват срещу нея и повече не се страхуват от нея, но чрез кръстния знак и чрез вяра в Христа я потъпкват като мъртва. Понеже някога, преди да настъпи божественото пребиваване на Спасителя, смъртта била ужасяваща дори за светиите и всички плачели за мъртвите като че са погинали, но сега след като Спасителят е възкресил Своето тяло, смъртта повече не е ужасяваща, понеже всички, които вярват в Христос, я потъпкват като нищо и избират по-скоро да умрат, отколкото да се отрекат от вярата си в Христа тъй като наистина знаят, че когато умират, те не биват унищожавани, но в действителност живеят и чрез Възкресението стават нетленни. А онзи дявол, който някога злорадо тържествувал в смъртта, сега когато нейните болки са разкъсани, останал единственият, който наистина е мъртъв – и доказателство за това е, че преди човеците да повярват в Христос, те виждат в смъртта предмет на ужас и изпитват страх от нея, но когато преминат към Христовата вяра и учение, тяхното презрение към смъртта е толкова велико, че те дори нетърпеливо се спущат срещу й и стават свидетели за Възкресението, което Спасителят е извършил противно на нея, понеже макар и млади на години, те бързат да умрат; и не само мъже, но също и жени упражняват себе си чрез телесно приучаване против нея.
Толкова слаба е станала тя, че дори жени, които преди това са били заблуждавани от нея, сега я подиграват като мъртва и немощна, понеже както когато някой тиран бива разгромен и свързан – ръце и крака от истинския цар, при което всички минаващи го подиграват, блъскат и хулят като не се боят повече от неговата ярост и варварство поради царя, който го е надвил, също така и смъртта след като е била надвита и разобличена от Спасителя на Кръста и свързана – ръце и крака, всички онези, които са в Христа я тъпчат минавайки, и свидетелствайки за Христа се надсмиват над смъртта, подиграват я и казват каквото е било писано някога срещу нея: "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?"
Тогава, това малко доказателство ли е за немощта на смъртта? Или малка демонстрация ли е това на победата, спечелена над нея от Спасителя, когато младежите и девойките, които са в Христа, презират този живот и се подготвят да умрат? Защото човек по природа се бои от смъртта и от разлагането на тялото, но ето го този най-дивен пример – че онзи, който е облякъл вярата на Кръста, презира дори което е плашещо по природа и заради Христос не се бои от смъртта. "
Св.Атанасий, “За въплъщението”, гл. 5 “Възкресението” 26-28
И накрая ще цитирам истинското учение на Православната Църква за участта на починалите преди Страшния съд Христов:
Член 18 от Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за Православната вяра:
Участта на душите на умрелите. Молитвите на Църквата за тях.
Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат, според делата си. Откак се разделят с телата, те веднага преминават или към радост или към печал и скръб, обаче не чувстват нито съвършенно блаженство, нито съвършено мъчение, защото съвършено блаженство или съвършено мъчение всякой ще получи след общото възкресение, когато душата ще се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно.
Душите на хора, които са паднали в смъртни грехове и при смъртта си не са се отчаяли, но още преди да се разделят с настоящия живот се покаяли, само че не успели да принесат никакви плодове на покаяние /каквито са молитвите, сълзите, коленопреклоненията при молитвени бдения, съкрушенията, утешаването бедни и изразяването в постъпките си любов към Бога и ближните - всичко това, което Вселенската църква от самото начало смята за богоугодно и благопотребно/, душите на такива люде слизат в ада и търпят за сторените от тях грехове наказания, без да се лишават обаче от надежда да се облекчат от тях.
Облекчение пък ще получат те, по безкрайната благост, чрез молитвите на свещениците и благотворенията, които се вършат за умрелите, а особено със силата на безкръвната жертва, която свещенослужителят принася отделно за всеки християнин заради неговите близки, а пък общо за всички всеки ден принася Вселенската и апостолска църква.
В Цариград, 1723 година от Рождество Христово, месец септември. Подписано от 11 патриарси - Йеремия, Атанасий, Хрисант, Калиник, Антоний, Паисий, Герасим, Пахомий, Игнатий, Антим, Калиник.
