Тигър
В детството ми през комунизма празнуването на Рождество Христово беше заменено от празнуването на нова година като негов заместител. Елхата, подаръците, трапезите бяха за нова година, а дядо Коледа, чийто преобраз е св. Николай беше преименуван на дядо Мраз. С падането на комунизма нещата се върнаха в старите си нормални релси, но с настъпването на времената на антихриста старата борба с християнството се възражда с нова сила. От известно време, този път от запад, дойде "модата" традиционният поздрав Щастливо Рождество (Merry Christmas) да бъде заместен от безличното Happy holiday season (щастлив празничен сезон). Дали някой се замисля, че това ново кадене пред идола на политкоректността не е никак безобидно? То е индикация до къде сме изпаднали в отстъпничеството си от Христос, щом дори в тези щастливи дни се срамуваме да кажем какво точно празнуваме в "празничния сезон". Нова година? Една смяна на календара, едно напредване на възрастта и доближаването на всички ни до смъртта ли?
Отстъплението от християнската вяра в Европа вече дава своите горчиви плодове. Те са вече явни за всички, освен за естествените идиоти. Проблемът е, че ние няма да имаме силата да се съпротивим на собственото си унищожение (защото крайният резултат от всичко случващо се е този), ако не почерпим сила от нашия Бог Иисус Христос. Светците, които почитаме, загинали като мъченици за вярата не биха имали силата да победят в тази битка без Него. От къде ние полудяхме до там да си въобразим, че с нашето християнство, докарано до куха идеология и празна религиозност бихме победили в нашата битка?
Докога ще кадим пред идола на политкоректността? Христос казва, че който се срамува от Него в тоя блуден и грешен род и Той ще се срамува от него пред Отец.
Единственото ни спасение и като личности и като цивилизация е връщането ни към християнството като наша вяра и наша идентичност. Единственото, което трябва да се страхуваме да не изгубим е Неговото царство. В противен случай, ако продължаваме да отстъпваме страхливо, което е белег за реалното състояние на днешното християнство - куха идеология и празна религиозност, ще загубим и този живот, и вечния.
Защото премахването в наши дни на Кръста от училищните стаи, свалянето му от шиите на християните е предшествано от премахването на Кръста от сърцата им.
Спасявайте се от тоя опак род! св. Петър
събота, 20 декември 2014 г.
петък, 25 април 2014 г.
вторник, 4 февруари 2014 г.
Християнство в ХХІ век - наръчник за оцеляване
Тигър
"Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото, а и от самите вас ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си". Деян. 20:29-30
Господ Иисус Христос и Неговите апостоли предупреждават за съществуването на лъже-братя и вълци в овчи кожи, за това, че врагът сее своите тръни сред житото. Макар всичко това да е съпътствало християнството от самото начало (дори сред дванадесетте апостоли имаше един предател), в различните времена и епохи инструментариумът на вълците се променя - според манталитета на епохата и модата, така да се каже. Променя се външната форма, но съдържанието и горчивите резултати - не.
Целта на този материал е да покажа на вярващите, доколкото ми стига знанието за това, какви са белезите на един вълк, наметнал овча кожа. Как да видят острите зъби зад "овчата" физиономия. За целта е необходимо да се знаят някои абсолютни истини: Никой няма право да ви унижава, обижда и мачка по абсолютно никакъв начин. Никой няма право да ви казва, че ще отидете в ада. Има Един Съдия и Той не поверява съда си на смъртни.
И така, преди всичко не бързайте да се доверявате на никого, само защото твърди, че е вярващ или е духовно лице.
Не се доверявайте и бягайте от духовни лица, ако:
1. Около тях пърхат рояци фенове /от женски пол в повечето случаи/, обличащи се дори в най-големите горещини по-скоро като мюсюлманки - поли до земята, дълги ръкави и забрадки. "Християнският" хиджаб е първият белег за нещо нездраво. Никой нормален духовник не се обгражда с харем.
2. Жените (обикновено жени падат в такива мрежи) имат нездрав блясък в очите и им текат лигите, когато говорят за даден духовник. Възприемат критиките към него като богохулства.
3. Около такава група витае едно негласно убеждение, че те са защитниците на най-най-оригиналното християнство, всички други са: еретици, схизматици, модернисти, икуменисти и въобще отклонили се от правия път. В много случаи това убеждение се прикрива от външни на групата хора, но никой не го крие в самата група.
4. Всяка такава сектантска група искрено вярва, че те са единствените, които ще се "спасят".
И то ще се спасят само и благодарение на своя "духовен баща", "пастор", "наставник" - термините са различни, същността - не.
5. Сляпо подчинение на въпросния "Божи наместник".
Какви са сигналните лампи, които трябва да ви светват, ако сте обект на внимание от такъв духовник или някой от неговата група?
1. Внезапни приятелства, прекомерено внимание.
В някакъв момент ставате обект на голямо внимание от почти непознат за вас човек от църквата, която посещавате. Внимавайте, ако този човек много бързо започне да се интересува от твърде лични подробности за вас. Например: омъжена ли сте (тук е мястото да отбележа, че жертви на сектанти стават предимно сами жени, но и мъже също - при тях се търсят хора с комплекси и проблеми), какви са отношенията в семейството ви, какво и къде работите, сама ли живеете, имате ли деца, какво е финансовото ви състояние. В същото време вашата внезапна приятелка или приятел почти не споделя нищо за себе си! Ако пък сподели - това в много случаи може да е нещо във възхвала на гуруто: как е имала проблеми и той ги е разрешил. Това е фазата на предварителното проучване, на базата на което гуруто взима решение дали сте му интересен/а или не.
Истинските приятелства се развиват с времето и само на база взаимност, помнете това.
2. Ако вашият внезапен приятел/ка не след дълго започне да ви прави забележки за облеклото и да ви нарежда как да се обличате. Това е един много сигурен белег за опасност - никой няма право да навлиза така в личното ви пространство. Тук нямам предвид нормалното благоприлично облекло за богуслужения, което не допуска разголени рамена и къси панталони или рокли. Но да ви се казва, че нямате право да ходите с панталони или модерни дрехи не е нормално. Още по-ненормално е да ви диктуват да промените гардероба си въобще, т.е. да сложите "християнски" хиджаб.
Причината всички тоталитарни лидери да изискват носенето на християнски хиджаб от жените е съвсем прозаична. Целта е сама да се направите непривлекателна, дори отблъскваща, за да не би случайно да привлечете някой, който да ви измъкне от влиянието на сектата.
3. Ако започнат да ви диктуват с кого може и с кого не може да общувате, каква музика може или не може да слушате, къде може или не може да ходите. Обикновено сектантите се стремят да ви откъснат от вашата естествена среда - приятели и роднини, които биха могли бързо да ви вразумят.
Помнете, че Господ ви е дал разум, съвест и свободна воля и само вие можете да решавате подобни неща за себе си.
4. Манипулиране с ада - дали ще са преки заплахи: "Ако ни напуснеш, ще отидеш в ада. Ако не ми се покоряваш, не можеш да се спасиш" или непреки - ако вече попаднали в лапите им усетят, че започвате да се осъзнавате, може започнат да "получават" различни "откровения свише" за вашата вечна погибел. Това е любимият инструмент на вълците - "стадото" им трябва да бъде държано със страх. Помнете, че Христос управлява с любов, а не със страх.
5. Характерна черта за всички вълци в овча кожа е тяхната тънка надутост. Първоначално те ще я демонстрират по-фино и с рекламна цел: Господ не спира да им говори, постоянно цитират Св. Писания, отците на Църквата, но ги комбинират по начин, обслужващ целите им. Особено внимавайте с хора, които ви внушават прикрито или не, че не бива да четете Библията самостоятелно. Това винаги е с цел да сте невежи, за да бъдете лесно манпулируеми.
Помнете, че един нормален духовник никога не парадира с духовността си, със знанията си, нито създава около себе си чувство за превъзходство.
6. За да добият власт над вас вълците в овча кожа (това е универсално за насилниците от всякакъв род) неминуемо ще се стремят да сринат вярата ви в самите вас. Това което вие мислите или чувствате, вашите притеснения, скърби или радости нямат никакво значение за насилника и той няма да се спре пред нищо, за да нямат никакво значение и за вас! Ако стигнете до тази фаза, то спасението ви от вълчата паст вече зависи само от Господ!
За съжаление това става след време и цената е опустошение на душата, а в много случаи и погубена вяра. Защо Бог не се намесва веднага? Защото Той ни е дал свободна воля и когато ние, пренебрегвайки тревожните сигнали, доброволно се поставим във властта на вълк в овча кожа, е необходимо време в което да се осъзнаем (за което няма гаранция) и сами да пожелаем да се саписм от това пагубно влияние. Чак тогава Бог се намесва и помага.
Целта обаче е да не се стига дотам! За да не се стигне помнете:
1. Бог е изцяло добър и благ, Той не е полу-добър и полу-зъл, в което ще ви убедят вълците.
2. Бог ви е дал свободна воля и заедно с нея отговорността за вашия живот е само и изцяло ваша.
3. Вашето спасение зависи от вас, не от "духовен отец", "пастор", "пророк", църква или секта.
4. Никога не пренебрегвайте вашият енорийски свещеник. В много случаи може и да не е идеален, но е далеч по-добър от съмнителни свръх-духовни лица.
Причината хората да попадат по гурута е или някакъв личен проблем или жажда за бързо духовно израстване. Помнете, че както физическият растеж, така и духовният е бавен процес. Живейте нормално! Не можете за кратко време да израстнете бързо, нито имате нужда от ментор за това.
петък, 3 май 2013 г.
Шарените яйца ли са смисълът на Великден?
Тигър
"Защото Царството Божие не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух", Рим.14:17.
Тъжно е, че днес православният народ в голямата си част свързва дните, когато празнуваме нашето изкупление от Господ Иисус Христос единствено с почивни дни, ядене и пиене и "ходене на църква" в събота през нощта и палене на свещи като някакъв неосмислен ритуал.
Поради простият факт, илюстриран точно от св. ап. Павел в цитирания по-горе пасаж, че Божието царство не означава ядене и пиене, ние днес спазвайки традицията, погубваме душите си. Макар само по себе си яденето и пиенето (и съответно неяденето и непиенето) да не е грях, то може да стане такъв, и то доста тежък, когато великото изкупление на Спасителя бъде сведено до гастрономически удоволствия или пък самоцелно въздържане от тях. Защото не е ли дори "спазването" на великият пост, без осъзнаване, без дух, също така тежък грях? Грехът означава пропускане на целта. Затова, когато нашият фокус бъде отклонен от правилната цел - спасението ни, към едното ядене или спазване на традиция, ние пропускаме тази цел.
На Велики петък православният народ се юрва да "минава под масата", отново поради неосъзната и суеверна вяра. На Велики петък, православният народ "не върши никаква работа", за да не си навлече някакви беди, което е чисто суеверие и богохулство. Докато на Велики петък ние трябва да се поклоним пред плащаницата на Господа (със или без минаване под маса). И не вършенето на някаква работа ще ни навлече беди, както вярват суеверните, а отново пропускането на целта - неосъзнаването и оттам неверието в смисъла на този ден: великото изкупление на нашата природа от греха и смъртта, извършено от Самия Бог. Как бихме се поклонили в дух и истина пред страданията на Спасителя, ако за нас Велики петък се изчерпва в минаване под масата и просто неработене?!
На Велики петък православният народ се юрва да "минава под масата", отново поради неосъзната и суеверна вяра. На Велики петък, православният народ "не върши никаква работа", за да не си навлече някакви беди, което е чисто суеверие и богохулство. Докато на Велики петък ние трябва да се поклоним пред плащаницата на Господа (със или без минаване под маса). И не вършенето на някаква работа ще ни навлече беди, както вярват суеверните, а отново пропускането на целта - неосъзнаването и оттам неверието в смисъла на този ден: великото изкупление на нашата природа от греха и смъртта, извършено от Самия Бог. Как бихме се поклонили в дух и истина пред страданията на Спасителя, ако за нас Велики петък се изчерпва в минаване под масата и просто неработене?!
На Великден Църквата чества изкуплението, извършено от Господ Иисус Христос, Който вземайки нашата природа я изкупи и спаси, като доброволно Се предаде на кръстна смърт. Той ни изкупи от вечната смърт и ада, като Сам в човешката Си природа, бидейки без грях, победи смъртта и възкръсна от мъртвите. Истинското празнуване на Великден се състои от дълбокото лично осъзнаване и вяра във всичко това. Тогава идва великата вътрешна радост и тогава сме причастни на истинското Божие царство тук и сега - на правдата, мира и радостта в Светия Дух.
събота, 9 март 2013 г.
Добродетелта на царя
Мануел ІІ Палеолог
Превод от Патрология Грека: Тигър
Ако Сам Бог се грижи и мисли за нас, бидейки добър, както знаем че е, каква е причината за толкова много болка, защо не разбираме Благодатта, дали нещата са наредени за нас по този или друг начин? Неблагодарността и оплакването принадлежат на душа, която е жестока, дори да вярва в Бога.
Мярката на храната е това, от което всеки човек се нуждае, но в образованието имаме нужда от много повече… полезно е за душата да бъде посветена в нещо добро, дори в часа на отделянето й от тялото.
Загиват и този, който вярва на всички и този, който не вярва на никого. Макар и двете гледища да са смъртоносни, ако трябва да избираш между тях, по-добре би било да страдаш несправедливо от куража на своето доверие, вместо да бъдеш винаги подозрителен към всички.
Всички, които имат еднакво отношение и връзка с първоначалното и съвършено добро, се обичат взаимно и са станали добри, защото имат точно същото отношение един с друг.
Невъзможно е, наистина е невъзможно, ако не желаем да постигнем тази цел: защото не желаем страстите на нашата душа да бъдат изцелени, затова те се задържат в нас… Никой не е в отчаяние, освен този, който смята, че отчаянието му подхожда…. Дори ако някой надминава в греха всички останали хора, родени до сега и аз бих добавил: всички, които ще бъдат родени до края на света, дори тогава, е невъзможно за Бога да го мрази.
Не воювай нито срещу братята в Христа, нито срещу който и да е народ, дори и варварски, ако той е сключил мир с теб и желае да го запази…
Мисля, че всички бихме нарекли глупак някого, който вярва, че на света съществува пълен чужденец. Защото ние всички сме деца на Един, дори ако се различаваме по езика или каквото и да е, дори във вярата. Е, тъй като сме човеци, ние трябва да се грижим за хората и да желаем за всички всяко добро, да помагаме на всеки, както е справедливо и възможно. Защото нашата природа е обща и има една земя за всички, един покрив, една светлина и един въздух е разпрострян над всички от нас от Създателя. И с една дума, което е Негово, е общо за всички нас.
Но ако трябва да разбереш какво е по-далечно и по-малко далечно (защото съществуват много степени в сродството) и да бъдеш добър с всички, доколкото това зависи от теб, а към тези, които са по-близо до теб да предлагаш себе си с необходимата топлина в отношението.
(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).
Превод от Патрология Грека: Тигър
Ако Сам Бог се грижи и мисли за нас, бидейки добър, както знаем че е, каква е причината за толкова много болка, защо не разбираме Благодатта, дали нещата са наредени за нас по този или друг начин? Неблагодарността и оплакването принадлежат на душа, която е жестока, дори да вярва в Бога.
Мярката на храната е това, от което всеки човек се нуждае, но в образованието имаме нужда от много повече… полезно е за душата да бъде посветена в нещо добро, дори в часа на отделянето й от тялото.
Загиват и този, който вярва на всички и този, който не вярва на никого. Макар и двете гледища да са смъртоносни, ако трябва да избираш между тях, по-добре би било да страдаш несправедливо от куража на своето доверие, вместо да бъдеш винаги подозрителен към всички.
Всички, които имат еднакво отношение и връзка с първоначалното и съвършено добро, се обичат взаимно и са станали добри, защото имат точно същото отношение един с друг.
Невъзможно е, наистина е невъзможно, ако не желаем да постигнем тази цел: защото не желаем страстите на нашата душа да бъдат изцелени, затова те се задържат в нас… Никой не е в отчаяние, освен този, който смята, че отчаянието му подхожда…. Дори ако някой надминава в греха всички останали хора, родени до сега и аз бих добавил: всички, които ще бъдат родени до края на света, дори тогава, е невъзможно за Бога да го мрази.
Не воювай нито срещу братята в Христа, нито срещу който и да е народ, дори и варварски, ако той е сключил мир с теб и желае да го запази…
Мисля, че всички бихме нарекли глупак някого, който вярва, че на света съществува пълен чужденец. Защото ние всички сме деца на Един, дори ако се различаваме по езика или каквото и да е, дори във вярата. Е, тъй като сме човеци, ние трябва да се грижим за хората и да желаем за всички всяко добро, да помагаме на всеки, както е справедливо и възможно. Защото нашата природа е обща и има една земя за всички, един покрив, една светлина и един въздух е разпрострян над всички от нас от Създателя. И с една дума, което е Негово, е общо за всички нас.
Но ако трябва да разбереш какво е по-далечно и по-малко далечно (защото съществуват много степени в сродството) и да бъдеш добър с всички, доколкото това зависи от теб, а към тези, които са по-близо до теб да предлагаш себе си с необходимата топлина в отношението.
(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).
неделя, 16 септември 2012 г.
Църквата ли "води душите към спасение"?
от Светослав Ангелов
Днес ни казват, че трябва да се смирим с „малките злини” в името на „голямото добро”, че да, наистина свещеници, епископи, митрополити, монаси, йеромонаси и архимандрити имали своите недостатъци, но първо не било наша работа като миряни да ги съдим, защото трябвало да гледаме „спасението на собствените си души” и второ, че каквото и те да вършели в противоречие и с евангелските императиви, и с общоприетия даже морал в обществото, били достойни за безпрекословието ни. Последното сме им го дължали само по силата на факта, че заставайки „на катедрата”, те изявявали църковните мнения и ако ти ги критикуваш, вършиш страшен грях, защото препятстваш „единствено важното”, заради което Бог ги е поставил по тези катедри…
Но, както Евхаристийната литургична служба се принася „за живота на света”, така и Евангелието, на което преносител е Светия Дух чрез Преданието на Църквата главно в Литургията на Църквата, се прогласява пак на света. Защото Преданието на Църквата е Самият Свети Дух, създаващ Църквата, актуализирайки непрестанно Христос като живот и дело, думи и причастност за нас и посрeд нас.Спасението се случва, когато се участва в Евхаристията. А Евангелието за Причастния нам Христос, за Богът станал Човек, трябва да се чуе не от една вътрешно-църковна субкултура, не от професионална клика, не от жреческа каста, където в името на общите интереси важи принципът на безпринципността: „Не ме гледай какво върша, слушай ме какво приказвам”, а в света и от света, където важи друг принцип: „Как да чуя думите ти, когато делата ти крещят?!” Цитират ни някои словата на св. Йоан Златоуст, че „този, който хули свещенството, трупа жар върху собствената си глава”. Ние тука няма да пишем подробно за огромната разлика между критика и съдене, изобличаване и хулене… Ще кажем само, че същият този Златоуст в своите „Шест слова за свещенството” е шокиращо отгровен и то „публично откровен” – макар словата да са отправени епистоларно до св. Василий Велики вероятно, им е дадена публичност. Златоуст е реалистично безпощаден относно морала на своите съвременни свещеници – пиянството, разврата, сребролюбието, тщестлавието им. На Константинополският Архиепископ очевидно е било ясно, че Евангелието се проповядва в Църква, като общо дело, като Литургия, така че, истинното му проповядване е предание не само на думите, но и делата и за да бъде такова, отговорност носи всеки – от епископа до мирянина, от империатрицата до селския поп.
* * *Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет не познава водителство (в границите на Божия Закон), осъществявано чрез институция, сама по себе си като институция. Когато народът слуша и следва свешениците или царя си, той им се покорява и „не вдига ръка срещу тях”, заради помазанието им от Бога, при все, че в това правило има достатъчен брой изключения, когато пророк отнема царстването от някого и го връчва другиму, като в случая с конфликта между прор. Самуил и цар Саул или като в онзи, когато един пророк благославя бунта на Иуй срещу Соломонов наследник, в когото Бог не благоволи. Народът не остава обаче пасивен в очакването „Бог да се намеси” пряко или чрез пророк. В I-вата книга на Израилевите царе се разказва за двамата сина на свещеника Илий, които се отнасяли неподобаващо, безцеремонно към поверената им отговорност да извършват жертвоприношенията на носените от израилтяните животни за кръвни курбани. Илиевите синове отделяли за себе си хубавото месо, а на олтара принасяли само мазнината, както и на общата богослужебна трапеза оставяли по-некачественото месо, за да бъде ядено от поклониците. Прор. Самуил, вероятният автор на тази библейка книга, е записал, че по тоя начин те „отвръщали, отвращавали народа от жертвите”. Но Божият гняв не пламва срещу народа, който „е длъжен”, задължен институционално да участва в богослужението „на всяка цена” и „във всеки случай”, а срещу двамата недостойни наследници на Илий. Бог наказва и самия Илий, задето не ги е възпитал правилно и после им е позволявал своеволието, Бог сменя свещеника, защото, както ще видим и в историята на царете на Израил, водач е личността, а не институцията. И некачествеността на личността няма как да бъде компенсирана от важността или светостта на институцията.
Познавайки човешката природа и склонността на човека да се крие зад маски (А каква по-добра маска и параван от „светостта на институцията и висшите й призвания” за личната порочност има?!), Бог, веднага след като допуска институционализацията на властта в Израил, заради желанието на народа да „има цар като у другите народи”, а не да бъде воден от харизматици при нужда както във времето на Съдиите на Израил, въздига „контра-института“ на Старозаветните пророци. Пророците, които дотогава са се наричали гледачи и са се занимавали, грубо казано, с „битово пророкуване” (като покойната Ванга), получават социално-политически функции. Те известяват волята Божия относно политиката, бъркат се в социалните дела, дават съвети, изобличават царете, когато нарушават заветните си обязаности, понякога ги свалят или започват организирани бунтове срещу тях, както във времето на яхавитите. Пророческият статут не се унаследява, пророците понякога създават свои школи, понякога лично възпитават свои ученици по подобие на Новозаветните Апостоли. Светият Дух т.е. си запазва правото „лично да ръкополага” за нуждите на Божието дело, без да се съобразява с институционалните условности и конюнктура.
В Новият Завет пък, още с началото на Църковната история, ние виждаме как Светия Дух своевременно осуетява всеки опит да бъде институционализирано Събранието на верните, институционалността и нейният авторитет да подмени и обезсили важността на личната отговорност и призвание. В Деяния на Апостолите св. Лука ни разказва, че Дванадесетте (останали след самоубийството на Юда Искариотски единадесет) решават да изберат на мятото на отпадналия „нов апостол”, да защитят авторитетността си на институт, създаден пряко от Христос, Който Е Призовал именно дванадесетима. Те избират Матия (едного от по-широкия кръг Христови сподвижници – т. нар. Седемдесет), но и без да отстъпват от правилото на съборността, обсъждат с Църквата, молят се и сетне хвърлят жребий. Духът обаче има друг план… За Матия по-късно почти нищо не чуваме, но чуваме за Павел и Варнава, получили апостолата си „не от човек, нито чрез човек”, както пише Павел в Посланието до Галатяните, но направо от Христос чрез Светия Дух, прескачайки останалите Дванадесет, които дефакто, впоследствие разпознават, че е подействал „Същият Дух” на „Същият Христос”, Който и на тях е дал апостолството. Подобен е и примерът със св. ап. Яков, брат Господен, който също не е „от Дванадесетте”, но по силата на личното си благочестие и харизми, става не само първи епископ на Църквата в Йерусалим, но се сдобива с авторитет пред останалите дванадесет, пред който авторитет и св. Петър благоговее.
Едва ли има нужда да говорим, пък и със сигурност няма да кажем нещо, което не е вече много пъти казвано, за преп. Максим Изповедник и св. Симеон Нови Богослов. И двамата обикновени монаси, без свещен сан, „миряни в манастира”, единия Бог използва, за да изобличи отстъплението от православната вяра на епископи и патриарси, а другия Църквата нарича свой богослов наравно с още само двама… От Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, както и от историята на Църквата виждаме, че не Църквата води душите към спасение, защото тя, като институция, не е личност, че да води някого, още по-малко като неличностна е Бог или подлежи на обожение, теосис, а Бог води Църквата чрез избрани свои съсъди, които призовава съобразно Суверенната Си воля, без да се интересува от йерархичната тяхна позиция или въобще липсата на такава…
Днес ни казват, че трябва да се смирим с „малките злини” в името на „голямото добро”, че да, наистина свещеници, епископи, митрополити, монаси, йеромонаси и архимандрити имали своите недостатъци, но първо не било наша работа като миряни да ги съдим, защото трябвало да гледаме „спасението на собствените си души” и второ, че каквото и те да вършели в противоречие и с евангелските императиви, и с общоприетия даже морал в обществото, били достойни за безпрекословието ни. Последното сме им го дължали само по силата на факта, че заставайки „на катедрата”, те изявявали църковните мнения и ако ти ги критикуваш, вършиш страшен грях, защото препятстваш „единствено важното”, заради което Бог ги е поставил по тези катедри…
Но, както Евхаристийната литургична служба се принася „за живота на света”, така и Евангелието, на което преносител е Светия Дух чрез Преданието на Църквата главно в Литургията на Църквата, се прогласява пак на света. Защото Преданието на Църквата е Самият Свети Дух, създаващ Църквата, актуализирайки непрестанно Христос като живот и дело, думи и причастност за нас и посрeд нас.Спасението се случва, когато се участва в Евхаристията. А Евангелието за Причастния нам Христос, за Богът станал Човек, трябва да се чуе не от една вътрешно-църковна субкултура, не от професионална клика, не от жреческа каста, където в името на общите интереси важи принципът на безпринципността: „Не ме гледай какво върша, слушай ме какво приказвам”, а в света и от света, където важи друг принцип: „Как да чуя думите ти, когато делата ти крещят?!” Цитират ни някои словата на св. Йоан Златоуст, че „този, който хули свещенството, трупа жар върху собствената си глава”. Ние тука няма да пишем подробно за огромната разлика между критика и съдене, изобличаване и хулене… Ще кажем само, че същият този Златоуст в своите „Шест слова за свещенството” е шокиращо отгровен и то „публично откровен” – макар словата да са отправени епистоларно до св. Василий Велики вероятно, им е дадена публичност. Златоуст е реалистично безпощаден относно морала на своите съвременни свещеници – пиянството, разврата, сребролюбието, тщестлавието им. На Константинополският Архиепископ очевидно е било ясно, че Евангелието се проповядва в Църква, като общо дело, като Литургия, така че, истинното му проповядване е предание не само на думите, но и делата и за да бъде такова, отговорност носи всеки – от епископа до мирянина, от империатрицата до селския поп.
* * *Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет не познава водителство (в границите на Божия Закон), осъществявано чрез институция, сама по себе си като институция. Когато народът слуша и следва свешениците или царя си, той им се покорява и „не вдига ръка срещу тях”, заради помазанието им от Бога, при все, че в това правило има достатъчен брой изключения, когато пророк отнема царстването от някого и го връчва другиму, като в случая с конфликта между прор. Самуил и цар Саул или като в онзи, когато един пророк благославя бунта на Иуй срещу Соломонов наследник, в когото Бог не благоволи. Народът не остава обаче пасивен в очакването „Бог да се намеси” пряко или чрез пророк. В I-вата книга на Израилевите царе се разказва за двамата сина на свещеника Илий, които се отнасяли неподобаващо, безцеремонно към поверената им отговорност да извършват жертвоприношенията на носените от израилтяните животни за кръвни курбани. Илиевите синове отделяли за себе си хубавото месо, а на олтара принасяли само мазнината, както и на общата богослужебна трапеза оставяли по-некачественото месо, за да бъде ядено от поклониците. Прор. Самуил, вероятният автор на тази библейка книга, е записал, че по тоя начин те „отвръщали, отвращавали народа от жертвите”. Но Божият гняв не пламва срещу народа, който „е длъжен”, задължен институционално да участва в богослужението „на всяка цена” и „във всеки случай”, а срещу двамата недостойни наследници на Илий. Бог наказва и самия Илий, задето не ги е възпитал правилно и после им е позволявал своеволието, Бог сменя свещеника, защото, както ще видим и в историята на царете на Израил, водач е личността, а не институцията. И некачествеността на личността няма как да бъде компенсирана от важността или светостта на институцията.
Познавайки човешката природа и склонността на човека да се крие зад маски (А каква по-добра маска и параван от „светостта на институцията и висшите й призвания” за личната порочност има?!), Бог, веднага след като допуска институционализацията на властта в Израил, заради желанието на народа да „има цар като у другите народи”, а не да бъде воден от харизматици при нужда както във времето на Съдиите на Израил, въздига „контра-института“ на Старозаветните пророци. Пророците, които дотогава са се наричали гледачи и са се занимавали, грубо казано, с „битово пророкуване” (като покойната Ванга), получават социално-политически функции. Те известяват волята Божия относно политиката, бъркат се в социалните дела, дават съвети, изобличават царете, когато нарушават заветните си обязаности, понякога ги свалят или започват организирани бунтове срещу тях, както във времето на яхавитите. Пророческият статут не се унаследява, пророците понякога създават свои школи, понякога лично възпитават свои ученици по подобие на Новозаветните Апостоли. Светият Дух т.е. си запазва правото „лично да ръкополага” за нуждите на Божието дело, без да се съобразява с институционалните условности и конюнктура.
В Новият Завет пък, още с началото на Църковната история, ние виждаме как Светия Дух своевременно осуетява всеки опит да бъде институционализирано Събранието на верните, институционалността и нейният авторитет да подмени и обезсили важността на личната отговорност и призвание. В Деяния на Апостолите св. Лука ни разказва, че Дванадесетте (останали след самоубийството на Юда Искариотски единадесет) решават да изберат на мятото на отпадналия „нов апостол”, да защитят авторитетността си на институт, създаден пряко от Христос, Който Е Призовал именно дванадесетима. Те избират Матия (едного от по-широкия кръг Христови сподвижници – т. нар. Седемдесет), но и без да отстъпват от правилото на съборността, обсъждат с Църквата, молят се и сетне хвърлят жребий. Духът обаче има друг план… За Матия по-късно почти нищо не чуваме, но чуваме за Павел и Варнава, получили апостолата си „не от човек, нито чрез човек”, както пише Павел в Посланието до Галатяните, но направо от Христос чрез Светия Дух, прескачайки останалите Дванадесет, които дефакто, впоследствие разпознават, че е подействал „Същият Дух” на „Същият Христос”, Който и на тях е дал апостолството. Подобен е и примерът със св. ап. Яков, брат Господен, който също не е „от Дванадесетте”, но по силата на личното си благочестие и харизми, става не само първи епископ на Църквата в Йерусалим, но се сдобива с авторитет пред останалите дванадесет, пред който авторитет и св. Петър благоговее.
Едва ли има нужда да говорим, пък и със сигурност няма да кажем нещо, което не е вече много пъти казвано, за преп. Максим Изповедник и св. Симеон Нови Богослов. И двамата обикновени монаси, без свещен сан, „миряни в манастира”, единия Бог използва, за да изобличи отстъплението от православната вяра на епископи и патриарси, а другия Църквата нарича свой богослов наравно с още само двама… От Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, както и от историята на Църквата виждаме, че не Църквата води душите към спасение, защото тя, като институция, не е личност, че да води някого, още по-малко като неличностна е Бог или подлежи на обожение, теосис, а Бог води Църквата чрез избрани свои съсъди, които призовава съобразно Суверенната Си воля, без да се интересува от йерархичната тяхна позиция или въобще липсата на такава…
неделя, 26 август 2012 г.
"Християнин от І, ІV, ХІІІ, ХVІІ век"
Има една лъжлива представа, масово разпространена сред много християни - "ние сме "християни от І век". Тази разновидност на заблудата преобладава сред протестантите, които в желанието си да се самооправдаят и отличат от "фалшивата" православна и/или римокатолическа църква, твърдят, че тя е изопачила християнството през вековете "с разните му там попове, икони и мощи" и вярват, че те са директни следовници на апостолите, че даже и самите те са апостоли и пророци. Те единствени тълкуват и разбират Писанията най-точно и вярно, отричайки сляпо всичко, което не се вмества в тяхното тесногръдо разбиране за "правда".
Резултатът е сектантство в най-чист вид, което придобива често трагикомични отенъци и е съсипало вярата и живота на не малко хора. За трагичните измерения на сектантството в резултат от сбърканата идентичност - няма как да си "християнин от І век, когато живееш в ХХІ!" има писано много, затова ще се спра за малко на неговите комични измерения. На първо място това е самопревъзнасянето на подобни хора, че са равни на апостолите и пророците. Техният език и начин на изразяване се променя: копира се библейският. Резултатът е отблъскващо поведение, тъй като те не могат да общуват на нормален съвременен език и всеки що годе здрав умствено човек започва да ги избягва. Друг резултат, но не задължителен при всички, е странното облекло, особено на жените. Начинът им на поведение, взаимоотношенията в семействата (където цари криворазбран патриархат), на отношението им към невярващите и иноверците не само не могат да привлекат никого към Христос, но всъщност са ясен симптом за това, как криворазбраното християнство окарикатурява следовниците си и не само те самите не влизат в Царството, а и на влизащите пречат.
Абсолютно същите по дух са и криворазбраните православни, чиято единствена отлика от гореописаните е хвалбата, но да подчертая - негласна "аз съм християнин от ІV, ХІІІ" и който ви хрумне друг век, само не и от ХХІ. Техният речник и говорен стил също е повече от странен Когато говорят, те звучат архаично, тъй като използват изразните средства на светци и църковни хора от предишните векове (чак до апостолите не стигат, за разлика от първите) и то не за друго, а за да изтъкнат своята "духовна извисеност" . За разлика от първата група, тези държат да се отличават от съвременниците си, които според тях са грешни, плътски, светски и каквото ви дойде друго на ум. "Греховността" на съвременниците им, от която те са толкова различни, не се състои в друго, а в "светското" им говорене (разбирай не елейно-архаично), в "светското" им обличане и държане и т.н.
Причината да се спра специално на тази духовна суета е, че подобни люде съблазняват с поведението си новоповярвали, които ги мислят за "духовни" и често свършват в духовно крушение, ако се оставят на "грижите" и "съветите" на подобни хора.
В основата на тези заблуди стои гордостта. Да претендираш, че принадлежиш на друго историческо време не те прави "сол на света", а посмешище за света. И освен всичко друго те обезценява. Бог е създал всяко нещо добро за времето му. Ние се учим от апостолите, пророците и светиите, но не за да копираме папагалски тяхното облекло, техният изразен език и поведение, тъй като те са били хора съответно на своето време, когато всички са говорели, обличали и държали по съответния начин. Ние трябва да следваме Духа, а не буквата.
По Своя премъдър промисъл, Бог ни е извикал в съществуване в това време - ХХ и ХХІ век. Нека не окарикатуряваме сами себе си, като се държим неадекватно, претендирайки, че сме нещо, което не сме.
Христос дойде да научи света за вечното Божие Царство. Ценностите на това Царство са вечни и приложими към всеки човек във всяко време и епоха, те не са легалистични и законнически и не се изразяват в странна папагалщина.
Колкото по-скоро осъзнаем в кое време живеем, толкова е по-вероятно да намерим причината, поради която Бог ни е извикал в съществуване точно сега (а не в Рим през І век или във Византия през ХІІ) и да съумеем да изпълним волята Му именно за нас (а не волята Му за св.ап.Петър или св. Йоан Рилски).
"Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето им, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши. Екл.3:11
Резултатът е сектантство в най-чист вид, което придобива често трагикомични отенъци и е съсипало вярата и живота на не малко хора. За трагичните измерения на сектантството в резултат от сбърканата идентичност - няма как да си "християнин от І век, когато живееш в ХХІ!" има писано много, затова ще се спра за малко на неговите комични измерения. На първо място това е самопревъзнасянето на подобни хора, че са равни на апостолите и пророците. Техният език и начин на изразяване се променя: копира се библейският. Резултатът е отблъскващо поведение, тъй като те не могат да общуват на нормален съвременен език и всеки що годе здрав умствено човек започва да ги избягва. Друг резултат, но не задължителен при всички, е странното облекло, особено на жените. Начинът им на поведение, взаимоотношенията в семействата (където цари криворазбран патриархат), на отношението им към невярващите и иноверците не само не могат да привлекат никого към Христос, но всъщност са ясен симптом за това, как криворазбраното християнство окарикатурява следовниците си и не само те самите не влизат в Царството, а и на влизащите пречат.
Абсолютно същите по дух са и криворазбраните православни, чиято единствена отлика от гореописаните е хвалбата, но да подчертая - негласна "аз съм християнин от ІV, ХІІІ" и който ви хрумне друг век, само не и от ХХІ. Техният речник и говорен стил също е повече от странен Когато говорят, те звучат архаично, тъй като използват изразните средства на светци и църковни хора от предишните векове (чак до апостолите не стигат, за разлика от първите) и то не за друго, а за да изтъкнат своята "духовна извисеност" . За разлика от първата група, тези държат да се отличават от съвременниците си, които според тях са грешни, плътски, светски и каквото ви дойде друго на ум. "Греховността" на съвременниците им, от която те са толкова различни, не се състои в друго, а в "светското" им говорене (разбирай не елейно-архаично), в "светското" им обличане и държане и т.н.
Причината да се спра специално на тази духовна суета е, че подобни люде съблазняват с поведението си новоповярвали, които ги мислят за "духовни" и често свършват в духовно крушение, ако се оставят на "грижите" и "съветите" на подобни хора.
В основата на тези заблуди стои гордостта. Да претендираш, че принадлежиш на друго историческо време не те прави "сол на света", а посмешище за света. И освен всичко друго те обезценява. Бог е създал всяко нещо добро за времето му. Ние се учим от апостолите, пророците и светиите, но не за да копираме папагалски тяхното облекло, техният изразен език и поведение, тъй като те са били хора съответно на своето време, когато всички са говорели, обличали и държали по съответния начин. Ние трябва да следваме Духа, а не буквата.
По Своя премъдър промисъл, Бог ни е извикал в съществуване в това време - ХХ и ХХІ век. Нека не окарикатуряваме сами себе си, като се държим неадекватно, претендирайки, че сме нещо, което не сме.
Христос дойде да научи света за вечното Божие Царство. Ценностите на това Царство са вечни и приложими към всеки човек във всяко време и епоха, те не са легалистични и законнически и не се изразяват в странна папагалщина.
Колкото по-скоро осъзнаем в кое време живеем, толкова е по-вероятно да намерим причината, поради която Бог ни е извикал в съществуване точно сега (а не в Рим през І век или във Византия през ХІІ) и да съумеем да изпълним волята Му именно за нас (а не волята Му за св.ап.Петър или св. Йоан Рилски).
"Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето им, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши. Екл.3:11
Абонамент за:
Публикации (Atom)