Митарствата - благочестиво предание или бесовско учение

Надя Димитрова

посвещава се на Единствения Истински Бог, Спасител и Съдия на целия човешки род - Христос Иисус

част І

Учението за демонични КПП-та по пътя към Божия престол противоречи на Светото Писание, на вярата на Църквата, на писаното от светите отци и на литургичната практика. Всичко това ще бъде доказано постепенно, в няколко публикации.

Доста хора смятат митарствата, ако не за абсолютна истина, то поне за нещо едва ли не безобидно, в повечето случаи за благочестиво предание. Смятащите ги за благочестиво предание ги бъркат с духовната битка с княза на този свят, която се води за душите ни. Само че тази битка е валидна докато сме в тялото, тъй като след телесната смърт всеки ще "легне" там, където си е "постлал" приживе, което и учи член 18 от Послание на патриарсите на източно-вселенската църква за православната вяра.

Архимандрит Павел Стефанов си е направил труда да проследи произхода на това учение в статията "Митарствата - гностическо наследство в българския фолклор и култура". Естествено, за привържениците на ереста тази статия е недостатъчна да ги убеди в езическата вяра, която са прегърнали.

Ще се опитам, доколкото Бог ми е дал разум и сили, да докажа в няколко публикации в този блог, че митарствата противоречат на учението Христово и дефакто отричат и Кръста, и Изкуплението, и прошката на греховете. Не си правя никакви илюзии, че ще убедя когото и да било от дълбоко затъналите в тази ерес, освен ако по Божия милост, Духът на Истината не им просветли умовете. Смисълът да се пише по въпроса е в това, че изявявайки истината, необременените от демонични въздействия хора е напълно възможно да спасят душите си, като пребъдат в единственото истинско благовестие на Иисус Христос.

Тъй като на нито един вселенски събор на Църквата не е утвърждавана доктрина за митарства след смъртта във вида, в който това е представено в апокрифа "Митарствата на преподобна Теодора", единственото, на което тя е изградена е сънят на Василий за преживяванията на послушницата му Теодора. И така, християнката Теодора, която е кръстена, водила е живот на покаяние и добри дела, ето с какво се сблъскала след смъртта си:

"С жестокост смъртта би ме посрещнала, заради моите недобри дела, извършени на земята, ако не бяха молитвите на нашия отец Василий. Една негова молитва направи смъртта ми лека. Трудно ми е да опиша телесните болки и тези мъчения и страдания, които изтърпява умиращият. Представям си, как нозете си поставих в пламъка и там започнаха малко по-малко да горят и да се разрушават от огъня...
Като настана часът на смъртта ми, аз неочаквано видях множество зли духове, които се явиха при мен в етиопов образ и застанаха до леглото ми, водейки възмутителни разговори и зверски поглеждайки ме....
Всевъзможни неща бяха направили злите духове, за да ме уплашат и бяха приготвили да ме задигнат и присвоят, като принасяха много книги, в които бяха записани всичките ми грехове, които съм извършила още от младостта си, като наново прегледаха тези книги. Аз очаквах всеки миг да бъда съдена..."

Тук се утвърждава заблудата, че демоните са съдии на християните в пълно противоречие с писаното, че Господ ще съди людете Си. Другата много опасна заблуда, която се прокарва в цялостната ерес е пълното пренебрежение към Божията прошка на греховете.

Св.ап. Йоан пише:
"Пиша вам, чеда, защото ви се простиха греховете заради Неговото име" 1 Йоан 2:12 Не се казва "ще ви се простят", но "простиха ви се".
При митарствата обаче, Божията прошка не играе никаква роля. Там демоните са нещо като счетоводители, записващи подробно всеки грях и изискващи отплата за него. И каква отплата? Добри дела. Демоните, тези автори и извършители на всяко зло, изискват добри дела, за да пуснат душата. Човек трябва или да е злостен враг на Христос в сърцето си или напълно умопомрачен, за да нарича себе си християнин и да вярва на тези басни.

По-нататък в "митарствата на Теодора" е описано как демоните изискват от Ангелите ответ за злите дела на Теодора. Моля четящият да размисли не е ли мрачна ерес от ада това: демоните на сатана да искат ответ от Ангелите. Това не е нищо друго, освен подло вмъкване на лъжата, че демоните са по-силни от небесните Ангели.

Следват известните 20 митарства, където на въздушните демони-митничари Ангелите представят добри дела, за да бъде допусната душата на Теодора по-нагоре. А където пък нейните добри дела не достигат, за да се плати "митото", тя ползва кредит!

"Злите духове скръцнаха зъби, желаейки да ме отнемат и хвърлят в бездната; но в това време внезапно се яви посред нас духът на св.Василий и каза на светите ангели: "Господари мои, тази душа много ми е послужила, успокоявала е моята немощ и старост, аз се молих Богу за нея и той /в текста, който ползвам "той" за Бога е написано с малка буква, как се издават враговете Божии!/ ми даде тази милост. - След това той им даде някакво ковчеже и добави: - "Когато ще преминавате въздушните митарства, изкупвайте я, като вземете от това ковчеже и давайте на лукавите и зли духове."

Тук се утвърждава друга ерес: спасение чрез добри дела, напълно игнорирайки Божията благодат и Христовите заслуги в замяна на човешките.

Рим. 3:19-28. Особено искам да цитирам ст. 28: "И тъй, мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата на закона". И Ефес. 2:8-9: "Защото по благодат сте спасени чрез вярата и това не е от вас - Божий дар е, не е от дела, за да не би някой да се похвали."

Ефес.1:7: "В Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат."

Член 13 на Посланието на патриарсите казва по този повод: "Вярваме, че човек се оправдава не просто само с вяра, но с вяра, която действа чрез любов, сиреч чрез вяра и дела." А по отношение на това, чия е заслугата за добрите ни дела, чл. 14 на същото Послание гласи: "Макар че човек преди възраждането може по природа да бъде склонен към добро, да избира и да прави нравственото добро, но за да може, след като се възроди, да прави духовно добро /защото делата на вярата, бидейки причина за спасението и извършвани по свръхестествена благодат, обикновено се наричат духовни/, трябва благодатта да го предваря и предвожда, както се казва за предопределените; тъй че той не може сам по себе си да прави дела достойни за живота по Христа, а само може да желае или да не желае да действа съгласно с благодатта."

Още малко из "Митарствата": "Ангелите пък дадоха част от ковчежето на св.Василий, изкупиха чревоугодните ми грехове и се отправихме по-нататък". На друго място се казва подобно: "Добро е за тези, които помнят Свещеното Писание и правят милостиня, или правят каквито и да било други благодеяния, с които впоследствие могат да се изкупят от вечните мъки в ада."

Няма по-отвратителна ерес от това да се отричат заслугите на Изкупителя на човечеството, чрез които само и единствено има спасение, и да се твърди, че човешки добри дела могат да изкупят нечии грехове и да спасят от ада. Ако някой е толкова умопомрачен, че не разбира това, аз не смятам да му привеждам стихове от Светото Писание, което той или тя явно презира, но го оставям на съда на Онзи, Чието Име е по-високо от всяко друго име и пред Когото се прекланя всичко: небесно, земно и подземно.

Това Име Теодора не се е сетила да призове.

А на нас, действително, а не престорено повярвалите в истинското Христово Благовестие, нашият апостол Павел казва:

"като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете, и Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти - всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи. И Той е Глава на тялото, на църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство; понеже в Него благоволи Отец да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му.
И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си, ако само пребъдете във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатни в надеждата на проповядваното на всяка поднебесна твар благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител."
Кол.2:12-23

следва

За старите и новите езичници ІІ

Тигър

Когато човек се отрича от Истинния Бог и от всичко, което се нарича бог или светиня, той сам превъзнася себе си и счита себе си за бог (срв. 2 Сол. 2:4). Но колко слаб, колко негоден за доверие е този бог! Той счита, че всеки е длъжен да угажда на него, че всичко е длъжно да му служи, като вярва, че в това е щастието. Поради тази голяма самоизмама, човекът днес е по-нещастен от когато и да било, защото на такъв егоцентричен и самовлюбен бог не може да угоди никой и нищо, дори сам на себе си не може да угоди. Той е презадоволен, но не е щастлив. Има, но иска да има още и още и предавайки се на гибелните страсти става роб и в преносен и в буквален смисъл. Днес хората мерят другите не по характера и достойнствата, а по марката телефон, дрехите, колата, дома. И съответно аутсайдер е не моралният негодник, а всеки, който не е облечен по последна мода и няма най-модните вещи. Днешните богове са нищо повече от най-жалки роби на вещите. Без любимите си играчки, днешният зависим „бог“ е нещастен и се чувства непълноценен. За да бъде съсипан качествено е достатъчно да му отнемеш мобилния телефон, станал част от него. Съвсем естествено е в такова общество, синът на погибелта да не срещне никаква съпротива, защото бъдещият антихристки печат върху челото вече е станал реалност като начин на мислене. Хората търсят щастието във всичко друго, но не и от Източника и Подателя на всяко благо и щастие – Бога. А това „всичко друго“ може да бъде отнето или загубено, но дори и то да остане – ние ще го оставим, напускайки този свят. Полагайки като основа за щастлив живот нещо толкова несигурно, каквото е материалното притежание, човек полага основата на собственото си падение, защото всичко материално е временно, преходно и смъртно. Така и щастието градено на тази основа е временно, преходно и смъртно.

Във вярата в Създателя Бог от една страна и в Неговото познаване като Отец и Спасител, от друга, се крие трайното, вечно и истинско щастие за всеки човек. Блажени Августин в една беседа със свои приятели казва: „Нямаме ни най-малкото съмнение в това, че ако някой реши да бъде щастлив, той трябва да се сдобие с нещо, което е вечно пребъдващо и не може да му бъде отнето от свирепата съдба. Бог е вечен и вечно пребъдващ, следователно щастлив е този, който има Бога.“ (из „За щастливия живот“, с.32-33) „Има“ Бога онзи, който Го обича, уповава на Него и живее според Неговите заповеди. Такъв човек е вечно и истински щастлив, защото източникът му на щастие е Вечен и Непроменлив. Пример за такъв човек е св.ап.Павел, казващ за себе си: „знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя, и в обилие да бъда и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.“ Фил. 4:12-13

Това няма нищо общо с днешните учения за просперитетно християнство, основаващи се на чисто неоезическата, материалистична представа за щастлив, тоест благословен както те го наричат, живот. Дано Бог, по молитвите на св. Богородица, отвори умовете и сърцата на захласналите се по тези лъжехристиянски учения и ги дарува да познаят истинското щастие.

За старите и новите езичници

от Тигър


„И тъй знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат
самолюбци,
сребролюбци,
самохвални,
горделиви,
хулници,
към родители непокорни,
неблагодарни,
нечестиви,
недобролюбци,
предатели,
безочливи,
надути,
повече сластолюбци, отколкото боголюбци,
които наглед имат благочестие,
но от силата му са се отрекли.“
(2 Тим. 3:1-5)

Ако предадем смисъла с модерни думи, то би се получило така: „И тъй, знай, че в последните дни (преди свършека на този век) ще настанат тежки времена. Защото хората ще бъдат егоисти. Поради егоизма си ще станат алчни и самохвалци, горделиви, хулители, неблагодарни, няма да обичат доброто, заради собствен интерес ще бъдат предатели, което е типично само за крайните егоисти. Ще бъдат нагли, надути и ще обичат собствените си страсти повече, отколкото обичат Бога. Привидно те могат да изглеждат благочестиви, но реално са се отрекли от силата на истинското благочестие, като вечно се оправдават с греховната си природа и никога не идват в познание на Истината. Те се покланят на идола на собствените си страсти и с това, че вечно уж се борят с тях, но никога не ги преборват. С което изкарват Бога лъжец, Неговата победа над сатана – празна, като в крайна сметка Го хулят казвайки: „Аз се моля, но Господ не дава“.

Вникването в дълбокия смисъл на Павловите думи към Тимотей показва един съкрушителен факт: в последните времена хората ще бъдат отново езичници! Само че съвременното езичество е далеч по-коварно от античното, защото античното беше видимо, а съвременното не е. Днешното езичество е в пъти по-паднало в своята същност от езичеството на гръко-римския свят от времето на Христос и апостолите, защото докато гърците и римляните се покланяха на различни богове (все пак те смятали, че тези богове са извън тях и ги превъзхождат със съвършена добродетел), то всеки от днешните езичници има един единствен бог – самия себе си. А колко крехък и променлив е този бог! Бидейки бог на самия себе си, днешния човек се е превърнал в точно копие на описаното от апостол Павел.

Езичниците в античността вярвали в много богове, като на всекиго от тях приписвали различно достойнство, сила и добродетели. По думите на св. Августин римляните почитали като богове даровете от Истинния Бог. Това, което ги отличава от днешните езичници е, че все пак те са обожествявали същности, различни от техните собствени личности. По тази причина езичниците в античността са били способни на добродетели, имали са достойнства, които в днешния свят просто липсват.

Макар и Юпитер да не е никакъв бог, за него римляните са вярвали, че е всемогъщ, вездесъщ, спасител – с една дума са му приписвали характеристиките на Истинния Бог, Когото просто не са познавали. Верността им към Юпитер и целия пантеон от богове, които нито по същност, нито по достойнство са такива, ги е подтиквала към прояви на истинска добродетел, заслужаваща възхищение. Поради факта, че езичниците са вярвали в богове, намиращи се извън техните собствени личности, сред тях е имало мнозина, които не са ставали предатели и клетвопрестъпници дори при най-ужасните за самите тях обстоятелства.

Един такъв пример е Марк Атилий Регул, римски пълководец, който бил пленник при картагенците. Картагенците предпочитали да разменят пленените римляни със свои пленници. По тази причина те изпратили Регул в Рим като специален пратеник, заедно с техните собствени посланици да преговаря за размяна, но преди това го обвързали с клетвата, че ако не успее да осъществи волята им, ще се върне в Картаген. Регул пристигнал в Рим и убедил Сената в противното, уверен, че е във вреда на Римската република да разменя пленници. Макар да упражнил убедително влиянието си, римляните не го принудили да се върне при врага. Регул обаче не пристъпил клетвата си, а я изпълнил доброволно. Въпреки това картагенците го убили след ужасни изтезания. Затворили го в тясна клетка, в която бил принуден да стои изправен и в която отвсякъде се показвали остри гвоздеи, така че той не можел да се наклони или облегне на никоя страна, без да изпита нечовешка болка. Така го погубили с безсъние.

Регул е изпитвал такава почит към боговете, че заради клетвата си не е бил способен нито в родината си да остане, нито да отиде някъде другаде. Той не е бил безумен, за да смята, че този избор ще му бъде от полза в настоящия живот, но неговата добродетел го е научила, че боговете не облагодетелстват с преходно щастие своите поклонници. И е доказал добродетелта си чрез отказа да наруши дадената клетва в името на боговете, в които е вярвал. А е бил способен на подвизи и е увековечил името си, защото не е бил бог сам на себе си.

И докато древните езичници са оставили безсмъртни примери за добродетел, достойнство и подвизи, извършвани в името на техните богове, които макар и по естество да не са богове, все пак са били приемани като личности, различни от самите им поклонници, на които хората се стремели да угодят и да бъдат верни. За разлика от тях, съвременните езичници са превърнали в богове самите себе си, те се стремят да бъдат верни на самите себе си и да угаждат само на себе си. Римлянинът Гай Муций Сцевола, сложил ръката си в огъня в името на отечеството. Днешният езичник е готов да хвърли всеки и всичко в огъня в името на самия себе си или неговото семейство.

следва

Повтаря ли новият Израел историята на стария?

от Тигър

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.“ Екл.1:9

„Няма нищо ново под слънцето“ е може би една от най-известните библейски фрази, повтаряна и от вярващи и от невярващи. Дали тези знаменателни думи могат да се отнесат към новото човечество в лицето на християните от последните дни? Та нали ние сме призовани към Небесната Родина, към вечното Царство Божие? Църквата Христова или новият Израел участва в един съвършен Завет, със съвършен Посредник и Първосвещеник – Самият Богочовек, и като такава е призована да се стреми към горното, а не към земното, да трупа небесни съкровища чрез добри дела по волята Божия, а не да ламти за онази сиромашия, наричана светско богатство и слава (по израза на св.Августин).

Има дори нещо още по-велико и знаменателно, а именно думите на Господ Христос, че портите адови няма да надделеят над Неговата Църква. И щом Сам Господ го е казал и Той, като новият Адам е родоначалник на ново човечество, как тогава може да се обясни апостасията на същата тази Църква, нов Израел и ново човечество в последните дни? Нещата стават още по-объркващи, когато отново Сам Господ задава риторичния въпрос: „Когато Син Човешки дойде, ще намери ли вяра на земята“? А пък блаженият Павел свидетелства, че синът на погибелта няма да може да се открие, преди да дойде отстъплението.

За отстъпление на света от християнските ценности ли става въпрос? Никой не би могъл да отстъпи от нещо или някой, ако преди това не е бил в това нещо или с този някой. Следователно отстъпник може да стане човек или група хора, които са били в нещо или с някой, от когото се отричат и отстъпват впоследствие.

Отговорът на изброените наглед несъвместими неща, касаещи новия Израел всъщност ги намираме в историята на стария Израел. Защото греховната човешка природа е една и съща. Някой веднага ще възрази, че в Христа ние имаме нова природа. Да, но тази природа не идва автоматично и не ни завладява веднага и абсолютно, а ние се обновяваме в Него, обличаме се в Него – това е освещението и подвизаването, живота във вярата и според вярата, участието в Неговата благодат чрез Кръщението, Евхаристията и другите тайнства. Но всичко това, макар Бог да го е осигурил, е въпрос на лична воля дали да бъде прието или не. И ключът е в това, че много хора не желаят да участват в Христа, а причината е дълбокото им неверие в Него, ако и да се броят от Църквата, дори да са от клира.

Ако погледнем на Израелската история като в огледало, то плашещата истина е, че всъщност виждаме себе си – на лично ниво. Псалми 104 и 105 са чудесен кратък разказ за историята на Израел. Техните немощи са и наши немощи, техните бунтове са и наши бунтове, тяхното неверие, робска психика и жалка похотливост – и наши собствени.

Старият Израел беше призован от нетърпимо и угнетяващо египетско робство към свобода и щастие в Обещаната земя, където текат мляко и мед. Новият Израел е призован от нетърпимото и угнетяващо робство на греха, сатана и смъртта към свобода и щастие в Обещаната земя – Небесното Царство, новото небе и земя, където благата не са просто мляко и мед, а такива, каквито на човешки ум не са идвали (по свидетелството на Павел).

В Стария Завет Бог често сравняваше Израел със Своя съпруга. В Новия Завет Църквата е Невяста на Христос. Бог казваше на Израел, че те са Негово наследство, а Той – тяхно. В Новия Завет Църквата е наследство на Бог Христос, а Сам Той е наше наследство.

Съществува ли тогава опасност Църквата да се превърне в блудница по същия начин, по който Израел се превръщаше в прелюбодейка? И така злощастно да потвърди максимата, че няма нищо ново под слънцето?

Ако такава опасност съществува, то каква е причината, която я поражда? Не питам в кого е причината, защото е ясно, че не е в Бога, а каква.

„Съгрешихме ние с бащите си, сторихме беззаконие, извършихме неправда.
Нашите бащи в Египет не разбраха Твоите чудеса, не помнеха многото Твои милости и се разбунтуваха при морето, при Червено море.“
Пс.105:7-8

Не разбраха Неговите чудеса. Как е възможно това, при положение, че с очите си видяха Божиите съдби над Египет, после видяха как Той раздели морето, за да преминат по сухо, после ги води с облачен стълб денем и огнен нощем?

Как не разбраха очевидното?

Отговорът е, че ги видяха, но не ги проумяха. Те възприемаха Бога като сила, потресени от явните могъщи чудеса, но в робското им съзнание не успя да просветне лъча на Божията любов, стояща зад могъщата сила и чудесата. Те видяха Божията сила, но не проумяха Божията любов.

Затова и не бяха в състояние да помнят многото Негови милости, именно защото не проумяха любовта Му. За тях Той беше сила, управлявана от Моисей. Затова и по време на цялото странстване към Обещаната земя обвиняваха Моисей, че искал да ги измори в пустинята, като ги извел от Египет, където вярно били роби, но пък имало лук, краставици и месо!

Всички Божии велики чудеса при извеждането на Израел от Египетското робство са надминати по несъмнен начин от най-великите чудеса и знамения в историята – Въплъщението на Бога Слово чрез Светия Дух и Дева Мария и Изкуплението, което Богочовекът извърши на Кръста за всички Адамови потомци. Защото Божиите чудеса в Египет доведоха до физическо освобождаване от физическо робство, докато Неговите чудеса, които ознаменуваха освобождението на цялото човечество от робството на греха и смъртта и създаването в Последния Адам на новото човечество, надминават по величие дори тези в Египет, тъй като първите бяха временни, а вторите са вечни.

Защо тогава сред християните толкова често се вижда същото неразбиране на Божиите чудеса, непомнене на многото Му милости и бунт? Не е ли отново, че виждаме, а не проумяваме или по-скоро не ни е грижа да проумеем?

Ние имаме най-великите чудеса - на Боговъплъщението и Кръста. Но гледайки, не ги проумяваме и затова ламтим за чудеса от сорта на мистични преживявания или пък чудодейни изцеления или пък материално преуспяване. И така повтаряме досущ Израел:

„Но Той ги спаси заради името Си, за да покаже Своето могъщество,
Сърдито извика на Червено море и то пресъхна; и ги преведе по бездните
като по сухо, и ги спаси от ръката на ненавистника и ги избави от ръката на врага.
Водите покриха техните врагове: не остана ни един от тях.

И те повярваха на думите Му и изпяха Нему хвала. Но скоро забравиха делата Му,
не дочакаха Неговото решение;
увлякоха се от похотливост в пустинята, и изкусиха Бога в необитаемата местност.“
Пс.105:8-14
Кулминацията на неверието им се вижда най-ярко в момента, когато те презряха Обещаната земя. Цялата случка е описана в Числа 13 и 14 гл. Когато израелските пратеници видяха плодородната земя, вместо да се зарадват каква хубава земя им дава Господ и да Му благодарят, те:

„... пръснаха ужасни слухове между синовете израилеви за земята, която бяха обгледали, и казваха: земята, която обходихме, за да я обгледаме е земя, която гълта своите жители...“ Чис.13:33
Народът, забравил в своето коравосърдечие Божията могъща десница и Неговата вярност към тях, „запя“ в синхрон:
„... о, да бяхме умрели в Египетската земя или да бяхме измрели в тая пустиня! И защо Господ ни води в тая земя, за да паднем от нож?“ Чис.14:2-3 Те стигнаха дотам, че да искат да се върнат в Египет (ст. 4), а когато Иисус Навиев и Халев се опитваха да ги вразумят, целокупно народът пожела да ги убие с камъни (ст.10). Тогава гневът на Бога се разпали срещу тях и само молитвата на Моисей ги спаси от унищожение.

Колко по-голям Божи гняв си навличат призованите към вечна, Небесна родина, ако я презрат, свидетелстват лошо за нея и се връщат в робството на греха? Познавайки човешката природа, св. ап. Павел предупреждава християните, използвайки именно примера на Израел:

„... бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идваше след тях; а камъкът беше Христос. Но към повечето от тях Бог не благоволи, защото бяха изповалени в пустинята. А това бяха образи за нас, за да не бъдем похотливи за зло, както и те бяха похотливи. Нито да блудстваме, както някои от тях блудстваха и в един ден погинаха двадесет и пет хиляди. Нито да изкушаваме Христа, както някои от тях изкусиха и погинаха от змии. Нито роптайте, както роптаеха някои от тях и погинаха от изтребителя.“
1 Кор. 10:1-10, а по-надолу обяснява, че:

„Всички тези неща им се случваха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете. Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне.“ (ст.11-12)

Греховността винаги е била причина за провал и смърт, независимо на евреи или християни. Много християни презират свободата в Христос, която Бог е осигурил по същия начин, по който евреите презряха свободата от египетското робство. Как я презират? Като немарят да познаят Този, Който ни призова от смърт към живот, а се интересуват само и единствено от земното. В техните очи това е разум и прагматичност. Който търси Бога в техните очи е „отвеян“, най-меко казано.

Мнозинството от израелците също немаряха да познаят Бога. Те Му служеха с ръцете си, но сърцата им бяха далеч от Него и това се вижда ясно в цялата им история. Божият Дух възкликва горчиво чрез пророк Исая:

„Волът познава стопанина си, и оселът – яслите си; а Израел (Ме) не познава, Моят народ не разбира. Уви, народе грешни, народ отрупан с беззакония, племе от злоейци, синове пагубни! Оставихте Господа, презряхте Светия Израилев...“ Ис.1:3-4

Резултатът от нежеланието да се търси и познава Бога, което е една вечна цел, се нарича апостасия. А тя от своя страна е майка на всякакви беззакония.

В символа на вярата ние изповядваме:
... вярвам... в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина
и Който е говорил чрез пророците“

От векове богословите се концентрират сякаш само върху „от Отца изхожда“, водят се безкрайни и безплодни в повечето случаи спорове с католиците за filioque. Защо никой не насочва вниманието си към такива въпроси:

Какво е говорил Светия Дух чрез пророците? и

Защо е говорил каквото е говорил?

Задаването на въпроси какво Бог е говорил и съответно правил и с какви мотиви и цели води до (начало на) разбиране какъв е характера на Бога, в Когото вярваме.

Божият Дух е говорил чрез пророците против беззаконието, против жестокостта, против коварството, против идолопоклонството, прелюбодейството, завистливото пожелание и присвояването на чуждото и изкривяването на правосъдието – против всяка форма на грях и нечестие. Като е призовавал Израел да се отвърне от злите си пътища и да върши правда и правосъдие. Като е подчертавал, че ще им прости греховете и ще ги благослови, ако те само се покаят и обърнат към Него.

„Горко на ония, които кроят беззаконие и на леглата си измислят злодеяния, които извършват сутрин на разсъмване, защото има сила в ръката им!

Пожелават ниви – и ги вземат насила, къщи – и отнемат ги, обират човека и къщата му, мъжа и наследството му.“ Мих. 2:1-2

„Не намират ли се и сега в дома на нечестивеца нечестни съкровища и смалена гнусна мяра? Мога ли да бъда чист с неверни везни и с лъжливи теглилки в торбата? Понеже богаташите му са пълни с неправда, и жителите му говорят лъжа, и езикът им е измама в устата им, то и Аз ще те поразя с опустошение поради твоите грехове.“ Мих. 6:10-13

„Няма вече милосърдни по земята, няма правдиви между людете, всички кроят сплетни, за да проливат кръв, всеки слага на брата си примка.
Ръцете им са насочени да правят зло; началник иска подаръци, съдия съди за подкуп, а велможи изказват лоши похоти на душата си и изопачават делото.
Най-добрият от тях е като трън и справедливият е по-лош от бодлив плет.“ Мих. 7:2-4

Ако Бог се е гневил и наказвал справедливо Израел, как бихме могли да се надяваме ние, че можем да изповядваме с уста вярата, а с делата си да я отричаме, и да останем безнаказани?

Бихме ли могли да разчитаме, че правилната вяра ще ни спаси независимо от злите ни дела и нежеланието да познаем Този, Когото изповядваме?

Ето какво е говорил на такива Божия Дух чрез св.пророк Йеремия (давам него за пример, макар Той да е говорил в същия дух и чрез останалите пророци):

„... застани при вратата на дома Господен и обяви там това слово и кажи: чуйте словото Господне, всички иудеи, които влизате през тия врати да се покланяте на Господа.
Тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев: изправете вашите пътища и вашите дела и Аз ще ви оставя да живеете на това място.
Не се уповавайте на лъжливите думи: „тук е храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен.“
Но ако изправите напълно вашите пътища и вашите дела, ако вярно извършвате съд между човека и съперника му, не притеснявате другоземец, сирак и вдовица, не проливате невинна кръв на това място и не тръгнете след други богове за ваша беда, Аз ще ви оставя да живеете на това място, в тая земя, която дадох на вашите бащи от века до века.

Ето, вие се уповавате на лъжливи думи, които не ще ви принесат полза.

Как? Вие крадете и убивате, прелюбодействате и се кълнете в лъжа, кадите на Ваал (бел. В днешно време: четете хороскопи, гледате си на кафе, карти, правите магии и прочее окултни занимания) и ходите след други богове, които не познавате (бел.много наричащи себе си православни християни ходят при ходжи и врачки), и после идвате и се изправяте пред лицето Ми в тоя дом, над който е призовано Моето име, и казвате „спасени сме“, та занапред да вършите всички тия гнусотии!“ Йерем. 7:2-10

В днешно време: Изкривявате правосъдие, пожелавате чуждо, прелюбодействате, вършите окултни мерзости и после отивате в църквата без покаяние за ваше осъждане.

Избегна ли Израел Божествената справедлива присъда за нечестието си? Не – Бог ги предаде на волята на враговете им и само поради милостта Му те не се довършиха окончателно. Може ли да се надяваме ние, новият Израел на Божие благословение, вършейки същите нечестиви дела като евреите? Можем ли да разчитаме на Неговата благословия и благодат, когато вършим грехове на воля, като се закоравяваме в претенциите си, че сме от Църквата Христова по същия начин, по който евреите и до днес са се закоравили в претенциите си за богоизбрана нация?

„Не обърна ли се във вашите очи на разбойнишки вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име? Ето Аз видях това, казва Господ. Но идете на Моето място в Силом, където по-преди бях отредил да пребъдва Моето име, и вижте, какво направих с него поради нечестието на Моя народ Израел.
И сега, понеже вършите всички тия работи, казва Господ, и Аз ви говорих от ранно утро, а вие не слушахте, и ви виках, а вие не отговаряхте, - то Аз също тъй ще постъпя с тоя дом, над който е призовано Моето име, на който вие се уповавате, и с мястото, което дадох вам и на бащите ви, както постъпих със Силом.
И ще ви отхвърля от лицето Си, както отхвърлих всички ваши братя, цялото Ефремово семе.
А ти не се моли за тоя народ и не възнасяй заради него молитви и просби, и не ходатайствай пред Мене, защото няма да те чуя.
Не виждаш ли какво вършат те в градовете на Иудея и по улиците йерусалимски?
Децата събират дърва, а бащите кладат огън, и жените месят тесто, за да правят банички за богинята на небето и да извършват възлияние на други богове, за да Ме огорчават.
Но Мене ли огорчават те? Казва Господ; не себе си ли – за техен срам?
Затова тъй казва Господ Бог: ето излива се Моят гняв и Моята ярост върху това място, върху люде и върху добитък, върху полски дървета и върху земни плодове, ще се запали и не ще угасне.“ Йерем. 7:11-20

И тъй, като Бог поругаван не бива, ние и днес търпим наказания за беззаконията си, но не се покайваме. И сме се закоравили в нашата апостасия досущ като Израел, на когото чрез друг пророк, Исая, Божият Дух казва:

„Де да ви бият още вас, които все още упорствате? Цяла глава е в рани, и цяло сърце е изнемогнало. От пети до глава няма у тоя народ здраво място: струпеи, синини, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с масло...“ Ис. 1:5-6

Досущ като Израел нас не ни вълнува Богопознанието.Ние сме забравили думите на Господа: "Търсете първо Божието царство и Неговата правда и всичко това /материалните блага/ ще ви се прибави".

Размисли за Църквата, чудесата и спасението

От Прокимен

Част ІV

ЗА ЧУДЕСАТА

Критерият за определяне извора на чудесата у богопросветените християни и светите Отци бил доколко «чудотворецът» пребивава в истината. Днес различаването на духовете е оскъдяло до краен предел. Напълно нормално явление е в нашия съвременен живот да се приемат духовните чудеса еднакво с чудесата на еретиците и магесниците. Жаждата да се видят чудеса е притъпила християнската добросъвестност. За болшинството е по-важно зрелище да има, а не толкова да очистваме сърцата си за да съзерцаваме Бог. Бог се подменя с евтини зрелища и това е явно свидетелство за царуващ дух на Атихриста в църковните среди. В духовната ни хладност забравяме апостолското предупреждение : «Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ обикаля и търси кого да глътне» (1 Петр. 5:8).

Доживяхме крайният предел на църковно падение, когато Православната Църква, която е призвана да бъде «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15), възхвалява коленопреклонно сатанисти-магесници като псевдоакадемика Гагик Саркисович Авакян. Десетки руски владици, свещеници и монашествуващи се лекуват при този магесник. Интернетът е наводнен с клипове за тази бесовщина и Руската Църква прояви нечувана наглост да го признае за благодатен лечител и да го награди. По-голямо падение можем ли да очакваме? За какво различаване на духовете можем да говорим на богословско ниво?

Ако ни е известно от духовната литература, че дори духоносни подвижници могат да изпаднат в прелест или бесовска самоизмама, то какво остава за отявлени сатанисти?

Как да си обясним, че стотици руски православни духовници – архиереи, свещеници, монаси – приемат сатанизма на Авакян за благодат Божия?!

Причината човек да приеме лъжливи знамения и чудеса се състои в лъжовните представи, които, бидейки възбудени с лъжовни чудеса, намират съчувствие в сърца, неочистени от страстите. Страстните хора са склонни да съчувстват на лъжовни явления, приемащи ги за духовни по силата на греховния си, недуховен живот. Затова и изпитват особена наслада от лъжовните чудеса или успокоение от врачки и баячки. Духовният човек ще предусети с духа си бесовщината. Плътският човек ще приеме сатана за светъл ангел от сладострастие.

Свети Исаак Сириец пише: «Мнозина са тези, които са извършили знамения, въскресили мъртви, потрудили се да обърнат заблудени, извършили са големи чудеса, довели са други до познаването на Бог, а след тези чудесни дела, самите те, оживотворили другите, са изпаднали в осквернителни и мерзки страсти, умървили сами себе си защото са били все още в душевен недъг» (Слово 56).

Ето я опасността когато хора, които не са осъзнали своята греховност, когато не са очистили сърцата си от страстите, започват да извършват славни и чудесни дела спрямо другите. Ако самите тези чудотворци не са укрепнали благодатно в добродетелния живот, рано или късно ще станат жертва на това си дръзко съприкосновение с чудодейните бесовски сили.

Преподобни Макарий Египетски казва: « Ако човек сам не даде повод на сатаната да го подчини на своето влияние, то сатана не може в никакъв случай да го овладее насилствено».

Бог може да допусне чудодейни бесовски знамения съразмерно степента на духовна деградация. Колкото повече човек дава воля на греховете си, толкова по-податлив е на бесовското въздействие. Не случайно гордостта може да доведе до умопомрачение. Не случайно болшинството знаменити актьори и певци страдат по-силно от депресия. Тяхната гордост не търпи съперничество или забрава от публиката, която години наред ги е «боготворила», а артистичните идоли са се вживявали в Божията дарба като собствено достояние. Идва момент, когато човек не може да бъде център на внимание. Ако вярата му е правилна, той няма да преживее душевни сътресения. Ако целият живот на някой е преминал в суетност и далече от Бог, то много по-лесно би станал жертва на бесовете в буквален смисъл.

В някои случаи дори и Причастието не може да помогне. Нека не забравяме, че в духовния ни живот, дори Причастието може да се окаже същинска отрова. Затова именно ни е наредено да различаваме духовете и да пазим чистотата на вярата си като зениците очите си.

От аскетическата литература ни е известно, че има случаи, когато пустинници се причастили и моментално обезумявали. Може да се каже, че такова е въздействието на еретическото причастие, което не съединява с Бог. Според преподобни Теодор Студит, един от най-безкомпромисните изповедници на вярата, еретическото причастие не просвещава, а още повече помрачава. То не съединява с Христа, а с дявола.

Ето го крайъгълният камък на ревността за чистотата във вярата и безкомпромисност във въпросите на православната догматика. Идва моментът и той не е никак далече, когато причастието във видимите православни храмове ще е действителна отрова и по съвест, малцината верни на истинското православие, не биха могли да се причастяват.

По учението на св. Отци, причастието не действа магически. Дори причастие в истинно православен храм с каноничен свещеник може да въздейства отрицателно, ако причастникът пристъпва недостойно към светинята. Примерът го имаме с апостол Юда. Той се причастил от ръката на Самия Христос и това му причастие не било за душеспасение, а за умопомрачение. Заради неговата страст към парите и неразкаяност, в него влязъл сатана (Иоан 13:27).

Размисли за Църквата, чудесата и спасението

От Прокимен

Част ІІІ

За чудесата

В контекста на горните ми размисли за съвременното състояние на църковната дейстивтелност, възникава въпросът що за чудеса могат да се очакват днес?

Евагелските думи: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици...» (Мк. 16:16-18) – стават камък за препъване на мнозина християни. Няма да се спирам върху протестантската интерпретация и насилване към фабрикуване на всевъзможни фокуси, които нямат за извор Божията благодат.

Ние, православните, в своята горделивост да сме най-най-истинните християни от всички християни, неволно се втурваме в съревнование с протестантската болнава мистика. В своето обездухотворяване и оплътскостяване, търсим изуствени чудеса, сякаш те са същността на вярата в Христа и гаранцията за спасение във вечността.

В цитираното евангелско изречение Христос говори за близки явления , които ще се проявят след слизането на Св. Дух. Предсказаното от Спасителя имало действително своето място особено през първите два века на християнството. Небесните дарования били дадени на християните като съдействие в благовестието им на Христа пред лицето на света. По-късно, както основателно отбелязва св. Йоан Златоуст, всичките тези знамения и чудеса започнали да намаляват и по времето на Цариградския светител чудесата не се проявявали вече в изобилие. Потребността от чудесата отминала. Чудесата не са били никога цел, както ги разбират протестантите, а само средство за разпространението на проповедта на Истината.

ЧУДЕСАТА не се явяват самоцел. Те не се явяват критерий за истинност на вярата. Чудото е всякога своеобразно средство. Нека спрем вниманието си върху евангелския цитат по-задълбочено и с нужната трезвост. Господ казва: «Който повярва...» (Мк 16:16). От тези думи става пределно ясно, че вярата е водеща. Не е казано, че който повярва и започне да извършва чудеса, той ще бъде спасен, а: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен...» (Мк. 16:16). Сами по себе си тези думи говорят с пределна яснота, че и без никакви чудеса, ако човек повярва – ще бъде спасен. За каква вяра може да става реч? В никакъв случай не става дума за суеверие в съвременното извратено и душепагубно православно разбиране – кръщение – магически – автоматически здраве, благополучие, което за православните езичници е тъждествено на спасение.

Евангелската вяра на християните е преди всичко и най-вече ЖИВОТ или вяра-живот.

Оттук следва, че не чудесата са свидетелство за правилна вяра, а само правилната вяра може да се яви като критерии за истинността на чудесата – вяра-живот и раждането от тази вяра-живот плодове на Духа.

Формалните кръщения и формализмът във всички тайнства са магизъм, дегизиран в православие и в никакъв случай не са свидетелство за жива вяра с предпоставка за християнски живот. Това е сериозно заболяване на съвременното Православие и затова изразявам за сетен път съмнението си, че всички се спасяват или че благодатта действа във всяко фиктивно извършвано тайнство. Днес е времето на формализма и самозалъгването с евтините панаири, че те ни носят спасение или най-вече КЪСМЕТ – за неграмотното простолюдие - желано здраве и преуспяване в материалния живот, а за свещенството повече финансови доходи. Православието не е стигало такъв апогей на духовна извратеност и само този факт е предостатъчен като свидетелство, че краят на света трябва да настъпи, защото видимата Църква е станала същинска Вавилонска блудница и ако не се покае и изправи в действията си и същност на живот както жителите на Ниневия по времето на пророк Йона, то краят няма да бъде никак далеч. Този край се ускорява от всеобщата мерзост на запустение.

Дори и да стават чудеса в една православна видимост без никакво духовно съдържание, те не са никакво свидетелство за истинност или правилен духовен живот.

ЧУДЕСАТА са външно явление. Вярата е вътрешна проява на човешкия дух или вярата е онова, което става в душата на човека. Чудесата, бидейки външни, те са явления на материалния свят. Затова те си остават със своята земна ценност.

Древните проповедници на християнството смятали за най-голямо чудо когато се изкоренят страстите и се прекрати греха. Такова чудо се извършва вътре в душата на човека и то ще премине с него във вечността. Както душата е над тялото, така и чудото вътре в душата е по-ценно от външните чудеса, докосващи телата. При едно видимо чудо може да стане мигновено изцеление на тялото, но не е никаква гаранция, че душата няма да наследи ада. Ако душата се изцери от страстите, то инвалидното тяло не може да бъде пречка за влизането в Царството Небесно.

За съжаление, днешното време ни е отдалечило толкова много от Евангелската истина, че малко са онези, които все още проповядват против греха и призовават за духовна обнова. Може да се каже, че днешната ни вяра е различна от вярата на Древната Църква. Днешното християнство е нещо чуждо на онова християнство, което създавали светите апостоли.

В светлината на тази мрачна реалност, не бива да се поставят чудесата за критерий на верова истинност.

Онези малцина православни християни, които все още четат Новия Завет, нека не забравят предупреждението на ап. Павел :«И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата...» (2 Сол. 2:11).

Ето защо трябва да сме свръх-предпазливи към днешните чудеса, никнещи като гъби след дъжд върху духовната разложеност на официалното ни православие. Кой ще твърди, че «замироточилият» портрет на руския патриарх Алексий Втори, докато той все още беше жив, е явление благодатно? Не е ли по-скоро Небесно предупреждение за изправление преди настъпващата смърт?! Тълпата, в своята духовна неграмотност и порочен начин на живот може да приеме «мироточието» като знак за святост на живия човек. Духоносният човек ще се замисли с много трезвост защо Бог изпраща това знамение и какво наказание тежи над главите ни?!

Чудесата могат да бъдат чисто бесовски. Затова Писанието призовава верните по дух – вяра=живот християни да изследват духовете. Любимият Христов ученик – св. Йоан Богослов ни казва: «Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога...» (1 Иоан. 4:1).

Днес, повече от всякога трябва да сме свръх предпазливи към външните явления, пропагандирани за чудесата, които нямат нужната християнска духовна основа. Според светоотеческите предупреждения, бъдещето ни готви все по-силни зрелища, вършени с бесовска сила, които готвят пътя на Антихриста, който сам ще шокира всички със силата на своето чудотворство, пред която дори науката ще онемее. Преподобни Ефрем Сириец (Сирин) казва за Антихристовите чудесни зрелища: «...в страшни привидения ще се покаже подобен на Бог; ще лети във въздуха и всички бесове, подобно на ангелите, ще се възнесат пред мъчителя... Той ще произведе многочислени знамения, но лъжовни, а не действителни. В присъствието на многочислена тълпа, която ще го възхвалява за мечтателните чудеса, ще издаде мощен глас, от който ще се разтресе мястото на стоящата пред него тълпа, казвайки: всички народи, познайте силата и властта ми! Пред погледа на зрителите ще представи планини и ще извика острови от морето, но всичко това чрез измама и мечтателно, не действително. Впрочем, ще прелъсти света, ще измами погледите на всички и мнозина ще повярват и ще го прославят като силен Бог» (Слово за пришествието Господне).

Времената са се изменили. Днешното време не е идентично с онова на първите християни по силата на благодатните изяви. В първите векове на християнството са се извършвали чудеса, които имали своя смисъл. Тогава се наблюдавали дарби на говорене на различни езици, т.е., човек можел да преподнесе Истината на друг човек, благовестейки му на роден език. Тогава Господ укрепвал Църквата с такива дарби, защото онова време изпитвало необходимост от тях. Апостол Павел причислява тези благодатни дарове към външните, казвайки: «Да говоря всички езици и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека» (1 Кор. 13:1). С други думи казано, външните чудеса имали за цел да променят човечеството вътрешно, да го одухотворят. Ако човек няма истинска евангелска любов във всичките й оттенъци и прояви, както и истинските плодове на духа, то дори и да заговори на непознати езици, ще бъде не толкова съсъд на благодатта, колкото празен барабан, издаващ силен грохот, но нищо повече. Този зрелищен грохот не достига и още по-малко променя състоянието на духа, той не одухотворява и не води към Христа.

Ако това е казано от ап. Павел още в най-първите времена на християнството, то какво може да се каже в нашето печално време на мнимо християнство? Днес сме свидетели на всеобщо отстъпление от същинското християнство, което на духовен език се нарича «апостасия». Евангелската любов от първите векове е подменена с човешката гордост и егоизъм. Сладострастието е станало преобладаващо сред формално кръстените християни. По тази причина, благодатта не е действена и ако стават зрелищни чудеса, то те са най-вече плод на духовната ни прелъстеност, на плътското ни пристрастие към зрелищата, с което се опитваме да възпълним духовната празнота вътре в себе си. Днешните чудеса не укрепват вярата. Те предизвикват моментни емоции, много приказки, които не променят сърцата и начина ни живот. Може да се каже, че в по-голямата си степен днешните чудеса са с бесовска сила, щом като не пораждат благочестие. Колкото по-евтини чудеса – панаирджилък стават, толкова жаждата на тълпата към тях се увеличава и подмяната на духовното с плътско е от очевидна по-очевадна. В това си чудоискателство тълпата си остава тълпа и в никакъв случай не става народ Божи, изучаващ Писанията и живеещ по техните предписания.

Умрелият богаташ от евангелската притча за бедния Лазар (Лука 16:19-31) умолявал праотеца Авраам: «... отче, прати го (Лазар) в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката» (Лук 16:27-28). Сам Бог чрез праотеца Авраам отговоря кратко и ясно: «ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят» (Лук. 16:31). Това е евангелската истина и всичко останало е от лукавия. Ако не си направим труд да опознаем Писанието и се упражним да заживеем според неговите предписания, колкото и създаваме впечатление на набожни хора, ние си оставаме чисто и просто езичници, независимо дали ще сме първи кипри на владишките празненства или ще ни благодарят за прещедро църковно спонсорство. Истината е, че килограмите палени свещи и хилядите жертвани пари за църковни сгради ще разпалват адския огън в душата ни и в никакво Царство Небесно няма да влезем, ако сами не пощадим душите си и не ги облагородим с плодовете на истинската вяра=живот.

При отсъствието на истинско желание за лично одухотворяване и освещаване с праведен живот, чудесата в наше време губят своето значение и смисъл. Те стават пагубни, вместо да са от полза както в първите векове.

В своята «Беседа за чудесата и знаменията» руският светител Игнатий Брянчанинов казва: «Достойни са за съжаление онези, които оставят словото и търсят убеждения от чудесата. Тази потребност показва особено преобладаване на плътско мъдруване, грубо невежество, живот, който се принася в жертва на тлението и греха, отсъствие на упражнение в изучаването на Божия закон и богоугодни добродетели, неспособност на душата да усети присъствието и действието на Св. Дух в словото».

В житието на св. Пахомий Велики четем, че веднъж му се наложило да се отбие в един манастир, в който живеели монаси, заразени с еретически възгледи. Понеже Древната Църква изобилствала на чудеса, домакините предложили изкусителното разрешение на въпроса кой стои в истинската вяра и кой съгрешава против нея според факта кой от двамата игумени ще е способен да извърши чудо, преминавайки реката по чудесен начин. Когато Пахомиевите духовни чеда споделили «гениалната идея» с него, св. Пахомий се опечалил, че неговите възпитаници си позволили да изслушат и да му предадат такова разрешение на истината. Той им казал строго: «Еретикът, издигайки се над водата, може да премине реката като по суша по Божие допущение и с помощта на сатаната, който желае да го утвърди в неговото нечестиво вярване, както и другите да склони към това нечестие. Отидете и кажете на тези хора, че моите трудове и грижи не са насочени към това как да премина реката, а към това как да избегна Божиите наказания и да премина безпрепятствено реката огнена, която всички ние трябва да минем за да се явим пред нашия Господ Иисус Христос. Освен това, Евангелието ни казва: «Не изкушавай Господа твоя Бог» (Мат. 4:7; Лук. 4:12).

Писанието ни повелява да изследваме духовете и да подражаваме на великаните на духа, станали съсъди на Божията благодат, а не на тетралната изтънченост на днешни расоносци с празни духовни светилници. В духовната си просветеност, св. Пахомий съзрял в еретическото предложение сатанински козни, желаещи по чудесно-зрелищен начин да разколебаят у монасите твърдостта в истинността на вярата и да възбудят у тях тщеславие. С други думи казано, ако св. Пахомий би приел предложението и с Божия помощ се би издигнал над водата и преминал реката по чудесен начин, това би повредило на смирението на неговите духовни ученици. Те биха могли да се възгордеят от чудото с техния духовен старец и да изгубят само за миг плодовете на многодишните си подвизи в строгост и духовно преуспяване. Ето как разсъждава духоносният човек! Плътският човек би казал, че ако е толкова праведен някой, защо не може да го надмине по чудодействие? Плътският човек не се интересува толкова от истината, колкото от зрелищата.

Свидетелство за днешното извращение в православието е това безобразно разнасяне на кокали насам натам и медийно приканване на тълпата да се покланя телесно. Древните християни считали за свой свещен дълг да рискуват живота си, за да се погрижат за погребението на телесните останки на някой мъченик или изповедник на вярата. Те благоговеели пред подвига на изповедниците и пазели останките им, пред които отбелязвали годишнините на техния подвиг. Днес Църквата нехае за духовното ограмотяване на хората и чака безбожната власт да просвети в училищата си децата ни и да ги катехизира вместо Църквата. В своята духовна празнота, църковните йерарси разиграват панаирджийски спектакли с разнасяне на кокали и събиране на многобройна тълпа. Това е душегубно и явна профанация. Едно стечение на хиляден духовно неграмотен народ, неспособен да принесе плодове на покаяние, не ползва никоя душа. Духовният панаир може да допринесе за солидна продажба на свещи,с което да се запълнят църковните каси за светски мероприятия, но духовната полза е не само никаква, но опасността е огромна. Същото може да се каже и с разнасянето и събирането на чудотворни икони. Това са упражнения в сатанизъм, организирани от светското духовенство, което нехае както за собственото си душеспасение, така и за душеспасението на тълпата. Тези спектакли са чужди на църковната духовност и са свидетелство за изкуствено възпълване на духовността, но тя е вътрешно явление и не се измерва нито по килограмите продадени свещи, нито по числото на насъбраната тълпа, която не е чела нито веднъж Евангелието и не знае по какви правила живее. В този случай, дори кокалите да са истински остатъци от мъчениците – изповедници на вярата, дори иконите да са рисувани по всички правила на православната иконопис, сборищата си остават далечни от Бога и същината на християнската вяра.

В житията на светиите за 22 февруари се описва нещо интересно и полезно за нас.

Честната глава на св. Йоан Кръстител преминавала дълго време от ръцете на един в ръцете на друг пазител. Приемствено тя била пазена сред благочестиви християни докато един ден не се оказала на съхранение у един свещеномонах Евстатий, който живеел в пещера край Емеса. Той бил заразен с ереста на Арий и подобно на днешното духовенство – не се отличавал с благоговеен страх от Бог. Много от идващите при монаха получавали телесни изцеления. Никой не знаел, че той съхранява честната глава на св. Йоан Кръстител и несъмнено, благодатната помощ се излъчвала от нея, а не от монаха еретик, който съзнателно пазел в тайна притежанието на светите останки.

Прочее, текстът свидетелства, че е възможно да стават чудеса по благодатно въздействие на свети останки, които ние християните почитаме като мощи. Чудесата ставали въпреки, че свещеникът Евстатий не пребивавал духовно в Истината. Чудесата ставали не заради еретика Евстатий, а заради истинската вяра на християните, заради плодовете на техния благочестив живот. Когато жителите на Емеса узнали, че монахът притежава честната глава на св. Йоан Кръстител, те изгонили еретика. Ето ги плодовете на духовната грамотност у народа. Днес топлохладността или безразличието към православното вероучение е парализирало духовно богомолния народ. Всеки опит да се изобличи безобразието се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата. Ще доживеем ли момента за да видим, че православният народ е достатъчно грамотен и будността на съвестта си ще намери сили, за да се противопостави на всеки опит да се отклони църковния кораб от Истината? Способни ли сме да се освободим от безразличието и да засвидетелствуваме, че не гледаме на въпроса за благодатта Божия и собственото си душеспасение с топлохладност или в духовен аспект не сме от тълпата с блудкава псевдодуховност?

Следва

Размисли за Църквата, чудесата и спасението

Автор: Прокимен

Част ІІ

Апостолските думи са изтълкувани още по-изразително от преп. Юстин Попович, който препоръчва: «Изпитвайте всичко с Духа на Църквата, с учението на Църквата. Онова, което не е от нея (Църквата), то вреди на вашите души, на вашето спасение. Изпитвайте пророчеството, ученията, духовете.

«Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света» (1Иоан. 4:1).

Изпитвайте хората, учителите (във вярата) към какъв дух се придържат. Сам по себе си човешкият дух не е в състояние да различава ясно духовете. Затова е даден на Църквата Дух Свети, Който «прониква във всичко, дори и в дълбините Божии» (1 Кор. 2:10) , прониква и в дълбините на човешката душа (1 Кор. 2:11). Единствено когато човек стане истински член на духовното тяло на Църквата посредством Тайнствата и добродетелите, съчленявайки се с нейната обща душа и ум, едва тогава той може да отличи Божието и Христовото от безбожното и антихристовото, да познае това, «що ни е дарувано от Бога» (1 Кор. 2:12). Само ако имаме «ум Христов» (1 Кор. 2:16), намиращ се в съборния ум на Църквата, ние бихме могли да определим с точност кое учение е от Христа, та духът на злото и лъжата да не съумее да ни измами...Само онези, които са очистили сърцата си могат да видят Бога и с Божията помощ да различат доброто от злото, да извършат добро и да се отклонят от злото...Прочее, само святите (по живот) знаят какво е добро и зло... Ръководейки се от светиите, в земния си живот ще можете внаги да извършите всяко божествено добро...»

За абсолютната авторитетност на църковното вероучение свидетелства ап. Павел, казвайки:

«Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде» (Гал. 1:8-9).

Никой не може да постави под съмнение, че послушанието към свещеноначалието е необходимо за душеспасението. Спасителят е изрекъл с категорична ясност: «Който вас слуша, Мене слуша» (Лук. 10:16). Истината изисква щото свещеноначалието да има жертвена ревност да учи народа в съотвествие с вярата на Църквата.

Днес, след 20 години демократична свобода. Църковната иерархия се оказва все още неспособна да изпълни своето първостепенно задължение, наредено й от Самия Христос: «Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух» (Мат. 28:19).

Първостепенната грижа или задължение на апостолите била преди всичко и най-вече да научат във вярата. Едва след това да кръщават. Свидетелство за първостепенната важност на ученето във вярата са следващите думи на Христа в същото това едно изречение: «и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света» (Мат. 28:20).

Прочее, епископите могат да претендират за апостолското си приемство единствено, ако спазват тази заръка на Божествения Учител. Ние можем да си въобразяваме, че Христос е с нас само ако научим и опазим всичко онова, което Той е предал на апостолите и е наредил да се пази. Ако едно от условията е нарушено, то претенциите за апостолска приемственост са игра на думи и убеждението ни, че Христос е с нас ще е вятърничава история.

Епископатът, израсъл и обучен да светителствува в комунистическото близко минало, отклони църковния кораб от Истината. Той се задоволяваше да служи и да въведе магизма, дегизирайки го като благодатност на формалните тайнства. Никаква благодат не може да слезе при очевадната ленивост на клира да учат народа във вярата, при тоталната неграмотност на народа, кръстен неправилно с обливане и миропомазани чорапогащи, оставайки за цял живот езичник и непознаващ Христа и Неговото учение.

Епископатът не се е опитвал да подражава на светите Отци, благовестили Христа в условия на гонения и мъчения. Епископатът се зарази с гръцката симония и кариеризъм, поругавайки се с благодатта на Светия Дух.
Същият този епископат, ако имаше страх Божи, да би принесъл покаяние или в най-лошия случай да би се опитал да поправи грешката си от миналото и да се погрижи за катехизацията на народа.

За съжаление, църковният кораб остана далече от Христа и всичко онова, което би могло да ни отвори дверите на Царството Небесно.

Трагедията е взаимно-свързана. Клирът не учи народа и от този неграмотен народ, който няма никаква представа за Бог, излиза епископатът.

При това положение, слепец води слепците и катастрофата е неизбежна, както и да усукваме истината в речовата си витийност.

Същинското Богопознание е невъзможно без знанието на Свещеното Писание и светоотечески творения. Засега нито народът, нито чедата му - епископи знаят едното или разбират другото. Кръгът става омагьосан и изход засега не се вижда в близките десетилетия.

Може да се каже с положителност, че съвременната църковна иерархия насажда антихристов дух в църковната видимост и отдалечава, къде съзнателно (архиереите масони), къде несъзнателно (архиереите кариеристи, запазващи духовната си неграмотност) от Христа и Неговата Истина.

/следва/