Размисли за Църквата, чудесата и спасението

От Прокимен

Част ІІІ

За чудесата

В контекста на горните ми размисли за съвременното състояние на църковната дейстивтелност, възникава въпросът що за чудеса могат да се очакват днес?

Евагелските думи: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици...» (Мк. 16:16-18) – стават камък за препъване на мнозина християни. Няма да се спирам върху протестантската интерпретация и насилване към фабрикуване на всевъзможни фокуси, които нямат за извор Божията благодат.

Ние, православните, в своята горделивост да сме най-най-истинните християни от всички християни, неволно се втурваме в съревнование с протестантската болнава мистика. В своето обездухотворяване и оплътскостяване, търсим изуствени чудеса, сякаш те са същността на вярата в Христа и гаранцията за спасение във вечността.

В цитираното евангелско изречение Христос говори за близки явления , които ще се проявят след слизането на Св. Дух. Предсказаното от Спасителя имало действително своето място особено през първите два века на християнството. Небесните дарования били дадени на християните като съдействие в благовестието им на Христа пред лицето на света. По-късно, както основателно отбелязва св. Йоан Златоуст, всичките тези знамения и чудеса започнали да намаляват и по времето на Цариградския светител чудесата не се проявявали вече в изобилие. Потребността от чудесата отминала. Чудесата не са били никога цел, както ги разбират протестантите, а само средство за разпространението на проповедта на Истината.

ЧУДЕСАТА не се явяват самоцел. Те не се явяват критерий за истинност на вярата. Чудото е всякога своеобразно средство. Нека спрем вниманието си върху евангелския цитат по-задълбочено и с нужната трезвост. Господ казва: «Който повярва...» (Мк 16:16). От тези думи става пределно ясно, че вярата е водеща. Не е казано, че който повярва и започне да извършва чудеса, той ще бъде спасен, а: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен...» (Мк. 16:16). Сами по себе си тези думи говорят с пределна яснота, че и без никакви чудеса, ако човек повярва – ще бъде спасен. За каква вяра може да става реч? В никакъв случай не става дума за суеверие в съвременното извратено и душепагубно православно разбиране – кръщение – магически – автоматически здраве, благополучие, което за православните езичници е тъждествено на спасение.

Евангелската вяра на християните е преди всичко и най-вече ЖИВОТ или вяра-живот.

Оттук следва, че не чудесата са свидетелство за правилна вяра, а само правилната вяра може да се яви като критерии за истинността на чудесата – вяра-живот и раждането от тази вяра-живот плодове на Духа.

Формалните кръщения и формализмът във всички тайнства са магизъм, дегизиран в православие и в никакъв случай не са свидетелство за жива вяра с предпоставка за християнски живот. Това е сериозно заболяване на съвременното Православие и затова изразявам за сетен път съмнението си, че всички се спасяват или че благодатта действа във всяко фиктивно извършвано тайнство. Днес е времето на формализма и самозалъгването с евтините панаири, че те ни носят спасение или най-вече КЪСМЕТ – за неграмотното простолюдие - желано здраве и преуспяване в материалния живот, а за свещенството повече финансови доходи. Православието не е стигало такъв апогей на духовна извратеност и само този факт е предостатъчен като свидетелство, че краят на света трябва да настъпи, защото видимата Църква е станала същинска Вавилонска блудница и ако не се покае и изправи в действията си и същност на живот както жителите на Ниневия по времето на пророк Йона, то краят няма да бъде никак далеч. Този край се ускорява от всеобщата мерзост на запустение.

Дори и да стават чудеса в една православна видимост без никакво духовно съдържание, те не са никакво свидетелство за истинност или правилен духовен живот.

ЧУДЕСАТА са външно явление. Вярата е вътрешна проява на човешкия дух или вярата е онова, което става в душата на човека. Чудесата, бидейки външни, те са явления на материалния свят. Затова те си остават със своята земна ценност.

Древните проповедници на християнството смятали за най-голямо чудо когато се изкоренят страстите и се прекрати греха. Такова чудо се извършва вътре в душата на човека и то ще премине с него във вечността. Както душата е над тялото, така и чудото вътре в душата е по-ценно от външните чудеса, докосващи телата. При едно видимо чудо може да стане мигновено изцеление на тялото, но не е никаква гаранция, че душата няма да наследи ада. Ако душата се изцери от страстите, то инвалидното тяло не може да бъде пречка за влизането в Царството Небесно.

За съжаление, днешното време ни е отдалечило толкова много от Евангелската истина, че малко са онези, които все още проповядват против греха и призовават за духовна обнова. Може да се каже, че днешната ни вяра е различна от вярата на Древната Църква. Днешното християнство е нещо чуждо на онова християнство, което създавали светите апостоли.

В светлината на тази мрачна реалност, не бива да се поставят чудесата за критерий на верова истинност.

Онези малцина православни християни, които все още четат Новия Завет, нека не забравят предупреждението на ап. Павел :«И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата...» (2 Сол. 2:11).

Ето защо трябва да сме свръх-предпазливи към днешните чудеса, никнещи като гъби след дъжд върху духовната разложеност на официалното ни православие. Кой ще твърди, че «замироточилият» портрет на руския патриарх Алексий Втори, докато той все още беше жив, е явление благодатно? Не е ли по-скоро Небесно предупреждение за изправление преди настъпващата смърт?! Тълпата, в своята духовна неграмотност и порочен начин на живот може да приеме «мироточието» като знак за святост на живия човек. Духоносният човек ще се замисли с много трезвост защо Бог изпраща това знамение и какво наказание тежи над главите ни?!

Чудесата могат да бъдат чисто бесовски. Затова Писанието призовава верните по дух – вяра=живот християни да изследват духовете. Любимият Христов ученик – св. Йоан Богослов ни казва: «Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога...» (1 Иоан. 4:1).

Днес, повече от всякога трябва да сме свръх предпазливи към външните явления, пропагандирани за чудесата, които нямат нужната християнска духовна основа. Според светоотеческите предупреждения, бъдещето ни готви все по-силни зрелища, вършени с бесовска сила, които готвят пътя на Антихриста, който сам ще шокира всички със силата на своето чудотворство, пред която дори науката ще онемее. Преподобни Ефрем Сириец (Сирин) казва за Антихристовите чудесни зрелища: «...в страшни привидения ще се покаже подобен на Бог; ще лети във въздуха и всички бесове, подобно на ангелите, ще се възнесат пред мъчителя... Той ще произведе многочислени знамения, но лъжовни, а не действителни. В присъствието на многочислена тълпа, която ще го възхвалява за мечтателните чудеса, ще издаде мощен глас, от който ще се разтресе мястото на стоящата пред него тълпа, казвайки: всички народи, познайте силата и властта ми! Пред погледа на зрителите ще представи планини и ще извика острови от морето, но всичко това чрез измама и мечтателно, не действително. Впрочем, ще прелъсти света, ще измами погледите на всички и мнозина ще повярват и ще го прославят като силен Бог» (Слово за пришествието Господне).

Времената са се изменили. Днешното време не е идентично с онова на първите християни по силата на благодатните изяви. В първите векове на християнството са се извършвали чудеса, които имали своя смисъл. Тогава се наблюдавали дарби на говорене на различни езици, т.е., човек можел да преподнесе Истината на друг човек, благовестейки му на роден език. Тогава Господ укрепвал Църквата с такива дарби, защото онова време изпитвало необходимост от тях. Апостол Павел причислява тези благодатни дарове към външните, казвайки: «Да говоря всички езици и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека» (1 Кор. 13:1). С други думи казано, външните чудеса имали за цел да променят човечеството вътрешно, да го одухотворят. Ако човек няма истинска евангелска любов във всичките й оттенъци и прояви, както и истинските плодове на духа, то дори и да заговори на непознати езици, ще бъде не толкова съсъд на благодатта, колкото празен барабан, издаващ силен грохот, но нищо повече. Този зрелищен грохот не достига и още по-малко променя състоянието на духа, той не одухотворява и не води към Христа.

Ако това е казано от ап. Павел още в най-първите времена на християнството, то какво може да се каже в нашето печално време на мнимо християнство? Днес сме свидетели на всеобщо отстъпление от същинското християнство, което на духовен език се нарича «апостасия». Евангелската любов от първите векове е подменена с човешката гордост и егоизъм. Сладострастието е станало преобладаващо сред формално кръстените християни. По тази причина, благодатта не е действена и ако стават зрелищни чудеса, то те са най-вече плод на духовната ни прелъстеност, на плътското ни пристрастие към зрелищата, с което се опитваме да възпълним духовната празнота вътре в себе си. Днешните чудеса не укрепват вярата. Те предизвикват моментни емоции, много приказки, които не променят сърцата и начина ни живот. Може да се каже, че в по-голямата си степен днешните чудеса са с бесовска сила, щом като не пораждат благочестие. Колкото по-евтини чудеса – панаирджилък стават, толкова жаждата на тълпата към тях се увеличава и подмяната на духовното с плътско е от очевидна по-очевадна. В това си чудоискателство тълпата си остава тълпа и в никакъв случай не става народ Божи, изучаващ Писанията и живеещ по техните предписания.

Умрелият богаташ от евангелската притча за бедния Лазар (Лука 16:19-31) умолявал праотеца Авраам: «... отче, прати го (Лазар) в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката» (Лук 16:27-28). Сам Бог чрез праотеца Авраам отговоря кратко и ясно: «ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят» (Лук. 16:31). Това е евангелската истина и всичко останало е от лукавия. Ако не си направим труд да опознаем Писанието и се упражним да заживеем според неговите предписания, колкото и създаваме впечатление на набожни хора, ние си оставаме чисто и просто езичници, независимо дали ще сме първи кипри на владишките празненства или ще ни благодарят за прещедро църковно спонсорство. Истината е, че килограмите палени свещи и хилядите жертвани пари за църковни сгради ще разпалват адския огън в душата ни и в никакво Царство Небесно няма да влезем, ако сами не пощадим душите си и не ги облагородим с плодовете на истинската вяра=живот.

При отсъствието на истинско желание за лично одухотворяване и освещаване с праведен живот, чудесата в наше време губят своето значение и смисъл. Те стават пагубни, вместо да са от полза както в първите векове.

В своята «Беседа за чудесата и знаменията» руският светител Игнатий Брянчанинов казва: «Достойни са за съжаление онези, които оставят словото и търсят убеждения от чудесата. Тази потребност показва особено преобладаване на плътско мъдруване, грубо невежество, живот, който се принася в жертва на тлението и греха, отсъствие на упражнение в изучаването на Божия закон и богоугодни добродетели, неспособност на душата да усети присъствието и действието на Св. Дух в словото».

В житието на св. Пахомий Велики четем, че веднъж му се наложило да се отбие в един манастир, в който живеели монаси, заразени с еретически възгледи. Понеже Древната Църква изобилствала на чудеса, домакините предложили изкусителното разрешение на въпроса кой стои в истинската вяра и кой съгрешава против нея според факта кой от двамата игумени ще е способен да извърши чудо, преминавайки реката по чудесен начин. Когато Пахомиевите духовни чеда споделили «гениалната идея» с него, св. Пахомий се опечалил, че неговите възпитаници си позволили да изслушат и да му предадат такова разрешение на истината. Той им казал строго: «Еретикът, издигайки се над водата, може да премине реката като по суша по Божие допущение и с помощта на сатаната, който желае да го утвърди в неговото нечестиво вярване, както и другите да склони към това нечестие. Отидете и кажете на тези хора, че моите трудове и грижи не са насочени към това как да премина реката, а към това как да избегна Божиите наказания и да премина безпрепятствено реката огнена, която всички ние трябва да минем за да се явим пред нашия Господ Иисус Христос. Освен това, Евангелието ни казва: «Не изкушавай Господа твоя Бог» (Мат. 4:7; Лук. 4:12).

Писанието ни повелява да изследваме духовете и да подражаваме на великаните на духа, станали съсъди на Божията благодат, а не на тетралната изтънченост на днешни расоносци с празни духовни светилници. В духовната си просветеност, св. Пахомий съзрял в еретическото предложение сатанински козни, желаещи по чудесно-зрелищен начин да разколебаят у монасите твърдостта в истинността на вярата и да възбудят у тях тщеславие. С други думи казано, ако св. Пахомий би приел предложението и с Божия помощ се би издигнал над водата и преминал реката по чудесен начин, това би повредило на смирението на неговите духовни ученици. Те биха могли да се възгордеят от чудото с техния духовен старец и да изгубят само за миг плодовете на многодишните си подвизи в строгост и духовно преуспяване. Ето как разсъждава духоносният човек! Плътският човек би казал, че ако е толкова праведен някой, защо не може да го надмине по чудодействие? Плътският човек не се интересува толкова от истината, колкото от зрелищата.

Свидетелство за днешното извращение в православието е това безобразно разнасяне на кокали насам натам и медийно приканване на тълпата да се покланя телесно. Древните християни считали за свой свещен дълг да рискуват живота си, за да се погрижат за погребението на телесните останки на някой мъченик или изповедник на вярата. Те благоговеели пред подвига на изповедниците и пазели останките им, пред които отбелязвали годишнините на техния подвиг. Днес Църквата нехае за духовното ограмотяване на хората и чака безбожната власт да просвети в училищата си децата ни и да ги катехизира вместо Църквата. В своята духовна празнота, църковните йерарси разиграват панаирджийски спектакли с разнасяне на кокали и събиране на многобройна тълпа. Това е душегубно и явна профанация. Едно стечение на хиляден духовно неграмотен народ, неспособен да принесе плодове на покаяние, не ползва никоя душа. Духовният панаир може да допринесе за солидна продажба на свещи,с което да се запълнят църковните каси за светски мероприятия, но духовната полза е не само никаква, но опасността е огромна. Същото може да се каже и с разнасянето и събирането на чудотворни икони. Това са упражнения в сатанизъм, организирани от светското духовенство, което нехае както за собственото си душеспасение, така и за душеспасението на тълпата. Тези спектакли са чужди на църковната духовност и са свидетелство за изкуствено възпълване на духовността, но тя е вътрешно явление и не се измерва нито по килограмите продадени свещи, нито по числото на насъбраната тълпа, която не е чела нито веднъж Евангелието и не знае по какви правила живее. В този случай, дори кокалите да са истински остатъци от мъчениците – изповедници на вярата, дори иконите да са рисувани по всички правила на православната иконопис, сборищата си остават далечни от Бога и същината на християнската вяра.

В житията на светиите за 22 февруари се описва нещо интересно и полезно за нас.

Честната глава на св. Йоан Кръстител преминавала дълго време от ръцете на един в ръцете на друг пазител. Приемствено тя била пазена сред благочестиви християни докато един ден не се оказала на съхранение у един свещеномонах Евстатий, който живеел в пещера край Емеса. Той бил заразен с ереста на Арий и подобно на днешното духовенство – не се отличавал с благоговеен страх от Бог. Много от идващите при монаха получавали телесни изцеления. Никой не знаел, че той съхранява честната глава на св. Йоан Кръстител и несъмнено, благодатната помощ се излъчвала от нея, а не от монаха еретик, който съзнателно пазел в тайна притежанието на светите останки.

Прочее, текстът свидетелства, че е възможно да стават чудеса по благодатно въздействие на свети останки, които ние християните почитаме като мощи. Чудесата ставали въпреки, че свещеникът Евстатий не пребивавал духовно в Истината. Чудесата ставали не заради еретика Евстатий, а заради истинската вяра на християните, заради плодовете на техния благочестив живот. Когато жителите на Емеса узнали, че монахът притежава честната глава на св. Йоан Кръстител, те изгонили еретика. Ето ги плодовете на духовната грамотност у народа. Днес топлохладността или безразличието към православното вероучение е парализирало духовно богомолния народ. Всеки опит да се изобличи безобразието се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата. Ще доживеем ли момента за да видим, че православният народ е достатъчно грамотен и будността на съвестта си ще намери сили, за да се противопостави на всеки опит да се отклони църковния кораб от Истината? Способни ли сме да се освободим от безразличието и да засвидетелствуваме, че не гледаме на въпроса за благодатта Божия и собственото си душеспасение с топлохладност или в духовен аспект не сме от тълпата с блудкава псевдодуховност?

Следва