от Прокимен
част І
Днес, Православието се намира в особен стадий на заболяване. Църковното тяло носи раните на разделения и се задъхва от "белодробните" еретически вируси. Каноните са отдавна забравени, а православната догматика се е превърнала в двулицев юргански чаршаф. Клирът се подвизава в небрежие и църковни изяви, граничещи със шарланията, а народът затъва все по-дълбоко в своето духовно невежество. Писанията не са повече авторитет за болшинството православно кръстени и йерархията в своята светскост, се опитва да възпълни нехайството си към духовно ограмотяване с панаирджийска театралност, разнасяйки напред - назад кокали и икони. Сладкогласното църковно пение не е никаква гаранция за поклонение на Бог в дух и истина.
Всеки опит да се изобличи безобразието в църковната видимост без никаква душеспасителна същност се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата.
Зилотизмът е проява на духовна ревност по опазване на духовната истина. Ако нямаше отстъпление от Истината, да не би имало и отделни реакции на християни, чиято духовна грамотност и жива съвест задължават да имат предел на търпимост по отношение на отстъплението от същността на християнството. Когато говорим за Църквата, установена от Иисус Христос, трябва да имаме елементарна грамотност, за да проумеем веднъж завинаги, че Църквата не е духовенството. Критиката спрямо духовенството не е никакъв грях срещу Църквата. Напротив, безразличието към живота и делата на духовенството е тежък грях, който може да ни самоотели от Църквата заради нашето духовно безразличие и упорито пребиваване в неграмотност.
У римо-католиците под «Църква» се разбира преди всичко Папата, в когото те виждат всичката пълнота на Църквата и пълнотата на нейните дарове.
Православието гледа на Църквата като на Богочовешки организъм, в който не може да има никакъв външен авторитет, дори и във Вселенските събори, ако те не отговарят на определено изискване. Вселенският събор е висш авторитет само тогава, когато съборът е действително вселенски, когато цялата пълнота на Църквата осъществява съборните решения. Църковната пълнота е клирът заедно с народа. Ако отъждествяваме клира с Църквата, тогава ще изпаднем в ереста на римо-католиците. Ако отъждествим Църквата с народа, ще изпаднем в ереста на протестантите, които нямат благодатно свещенство с апостолско приемство. Ако клирът едностранно се разпорежда и доминира над народа, тогава не можем да говорим за Църква Христова. Това е чисто и просто църковна администрация – видимост на църква, но без никакво духовно съдържание, което е обречено рано или късно да се отъждестви с евангелската варосана гробница. В гробницата няма спасение и вечен живот, а само смърт и смрадливо тление.
Носител на вярата и пазител на благочестието е самото Тяло на Църквата. Според свидетелството на св. Фотий Цариградски, «опазването на истинните канони е дело на всеки внимателен към своите задължения човек...». Истината е, че отговорността би трябвало да бъде завишена у онези, които Промисълът Божи е призвал към духовно ръководство на другите. Следователно, критичността към тази последна категория от единното тяло на Църквата би трябвало да е завишена, но тя не е в никакъв случай камъни срещу Църквата Христова.
В «Настольная книга священнослужителя» е обяснена много добре ролята и действията на взаимосвързаност между свещенство и миряни (лаици): «без да имат дар на управление, «Господните люде» (от 39-то апостолско правило) имат дар на разсъдливост и изпитване, който предполага особен вид служение, поверено не на отделни членове на Църквата, а на целия народ Божи, т.е. на всички членове на Църквата в техните съвместни действия». «Пророци пък да говорят двама или трима, а другите да обсъждат» (1 Кор. 14:29). « Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте» (1 Сол. 5:21).
Следователно, на народа принадлежи да разсъждава и изпитва онова, което се върши в Църквата. Епископът управлява или администрира Божия народ съвместно с презвитерите не от свое име и не въз основа на право, като получил власт от човеци или чрез човеци. Епископът управлява църковните дела от името на Бог, като поставен от Промисъла Божи за управително служение. Народът, имайки, според Новия Завет, харизмата на разсъдителност и изпитване, свидетелствува, че онова, което става в Църквата под водителството на пастрите, се извършва съгласно волята Божия, по откровението на Св. Дух. Никак не е случаен детайлът, че в древната Църква всички църковни актове – било то извършване на Тайнствата, приемът на оглашените, приемането на каещите се или отпадналите от Църквата, осъждането на еретиците и т.н., се извършвали с реалното и живо участие на народа.
Свидетелството на народа за волята Божия в делата на Древната Църква е носило характера на съгласие (сonsensus) за това което трябва да се върши в Църквата, както и приемане (receptio), което се е извършило, че съотвестстват на волята Божия.
Въпросното съгласие и приемане от страна на народа не означава, че всеки изразявал своето лично мнение или желание за извършването на един или друг църковен акт. Църковната власт в лицето на епископите не била свързана с волята на миряните, както и народът не бил свързан с волята на своите предстоятели. Св. Киприан Картагенски (+218) казва: «От самото начало на моето епископство си наложих за правило да не върша нищо по една само моя преценка без вашия (на презвитерите) съвет и без съгласието на народа». Трябва да се подчертае, че нито волята на епископите, нито волята на миряните са достатъчни сами по себе си за действията в Църквата.
Църквата Христова живее и действа не по силата на човешка воля, както това се вижда днес в капризите на този или онзи всевластен митрополит или глава на поместна църква.
Съгласието и приемането не означавало овчедушието на неграмотния и безразличен към Божия закон народ – тълпа, но съгласието и приемането означавали свидетелството на цялата Църква, че предстоятелите действат и управляват съгласно волята Божия.
Остава да си отговорим на въпроса къде да търсим днес истината?
Как да разберем къде е Истината и къде е лъжата на съвремието, която е силна да измами народната тълпа, заразявайки я с духа на антихриста и причинявайки неизбежна душевна гибел?
Отговорът го имаме за всички времена в самото вероучение на Църквата Христова и
творенията на светите Отци.
Всеки православен християнин трябва да знае, че безспорен и абсолютен авторитет в Църквата е нейното вероучение и нейното Свето Предание.
Епископ Игнатий Брянчанинов пише: « Единственият непогрешен път към спасението е неотклонното следване учението на светите Отци при решително отклоняване от всяко странично учение и свои лични разбирания».
Богодуховността на Отеческите писания е засвидетелствувана на 7-я Вселенски събор. В догмата за иконопочитането се казва: «...следвайки богоречивото учение на нашите Свети Отци и Преданието на Католическата (Съборната) Църква...»
Тълкувайки думите на св. ап. Павел: «Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло» (1 Сол. 5:21-22) , епископ Теофан Затворник пише: «В първенствуващата църква е имало особен дар за различаване на духовете (1Кор. 12:10). В нашето време за ориентир в различаването дали една реч е от истината или тя е просто въодушевителна и увлекателна – служи положителното учение на Църквата. То е пробният камък на всички вероучения. Приема се само нова, което е в съгласие с учението на Църквата.
следва
Няма коментари:
Публикуване на коментар