неделя, 30 януари 2011 г.

Бог е Бог на настоящето

св. Григорий Богослов
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова

Знам за три класа между спасените: робите, наетите слуги, синовете. Ако си сред робите, бой се от камшика; ако си сред наетите слуги, очаквай само да получиш уговорената заплата; ако си повече от това, син, почитай Го като Отец и върши доброто, защото е добро да се покоряваш на Отец и дори за това не ти се полага никаква награда, само по себе си е награда, че угаждаш на твоя Отец. Нека тогава се погрижим да не презрем тези неща. Колко абсурдно би било да сграбчиш парите, а да изхвърлиш здравето; да бъдеш разточителен в чистенето на тялото, но икономичен в чистенето на душата и да търсиш свобода от земното робство, но да не те е грижа за небесната свобода; да полагаш всяко усилие да бъдеш великолепно облечен и с прекрасен дом, но никога да не ти идва наум как самият ти можеш да станеш истински скъпоценен; да бъдеш ревностен да вършиш добро на другите без никакво желание да вършиш добро на себе си.

Ако доброто може да се купи, ти не би пестил пари; но ако милостта лежи свободна пред краката ти, ти я презираш заради това, че е евтина. Всяко време е подходящо за твоето очистване, защото всяко време може да бъде времето на твоята смърт. Заедно с Павел аз ти крещя с висок глас: „Ето, сега е приемливо време; ето Сега е денят за спасение“ (2 Кор. 6:2) и това Сега не се определя в никакво време, но е всеки настоящ момент. И сега „Стани, ти който спиш, и Христос ще ти даде светлина“ (Еф. 5:14), прогонвайки мрака на греха. Защото както Исая казва “В нощта надеждата е зла и е по-полезно да бъде получена на сутринта“.

Сей в добър сезон и събирай и отваряй хамбара си, когато е необходимо; и сей на време, и нека гроздовете бъдат отрязвани когато узреят и предприемай смело през пролетта, и прибирай твоя кораб на брега отново в началото на зимата, когато морето започне да се вълнува. И нека за теб има също време за война и време за мир; време за радост и време за въздържане от радост; време за приятелство и време за разногласие, ако то е необходимо; на кратко - време за всичко, ако ще следваш Соломоновия съвет. И е най-добре да го направиш, защото съветът е полезен. Но работата за твоето спасение е тази, с която трябва да се занимаваш през цялото време; и нека всяко време бъде за теб определеното за Кръщение. Ако ти все преминаваш днешния ден, чакайки утре, чрез твоите малки отлагания ще бъдеш измамен без да разбереш от злия, защото неговият маниер е: Дай ми, казва той, настоящето, а на Бога – бъдещето; на мен – твоята младост, а на Бога – старостта; на мен твоите наслади, а на Него – твоята безрезултатност.

Колко голяма е опасността, която те окръжава. Колко много са неочакваните злополуки. Война може да те разори или земетресение да те погълне; морето може да те удави или див звяр да те отвлече или болест да те убие или някоя кост да поеме неправилния път в тялото ти (най-незначителното нещо, но колко е лесно да убие човека, въпреки гордеенето ти с Божествения образ); или твърде разглезен гуляй или вятър може да те повали; или конят да те отнесе; или лекарство, злонамерено предназначено срещу теб или може да бъдеш намерен лош, когато си предназначен за съвършенство; или безчовечен съдия; или безжалостен палач; или всяко нещо, което донася внезапна промяна и е отвъд властта на човешката помощ.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

сряда, 26 януари 2011 г.

Тайната на Кръста


св. Григорий Нисийски
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова, със специални
благодарности към Веселин Евгениев и Ангел Радушев за помощта им

Какво друго казват нашите противници? Това, че (да вземем предпочитаното гледище) е било напълно безполезно Умонепостижимия да се смири до там, че да вкуси смърт, след като Той би могъл чрез всемогъществото Си да постигне в миг каквото и да поиска; и все пак, ако по някоя неведома причина е било абсолютно необходимо това да стане така, то поне Той да не бъде поруган с толкова позорна смърт. Каква смърт, питат те, би могла да бъде по-позорна от разпятието? Какъв отговор можем да дадем? Такъв, че смъртта е наша участ от мига на раждането и че Този, Който прие да се облече в човешка плът и във всичко да приеме човешката природа, трябва да премине през всичко присъщо на тази природа. Следователно, като знаем, че човешкия живот има начало и край, трябваше ли Този, Който е определил веднъж завинаги да сподели Сам човешката природа, да не вкуси от онова, което неминуемо следва.

Виждайки следователно, че животът на човека е определен между две граници, трябваше ли Той, след като премина през едното, да не се докосне до другото, което следва? Тогава Божественият замисъл (за изкуплението) би останал наполовина изпълнен, тъй като Той нямаше да вкуси от втората участ на нашата природа. Обаче, ако някой от разбралите (смисъла на ставащото) има основание да каже, че вместо смъртта – неизменна участ за родените, Неговото раждане (въплъщение) е само, за да постигне смъртта, защото Вечно Живият не потърси телесното рождение поради някаква нужда да живее, а за да ни изведе от смъртта във вечния живот.

И след като беше необходимо цялата наша природа да бъде изтръгната от смъртта, Той протегна (всесилната Си) десница към нас падналите и снизходи към нашето мъртво тяло. Така вкусвайки от жилото на смъртта, Той отиде толкова далече, че бидейки в обятията на смъртта чрез Своето Собствено безсмъртно тяло, дари на нашата смъртна природа Своето безсмъртие, възкресявайки, чрез силата Си заедно със Себе Си целия човек.

Тази Плът, която беше вместилище на Божеството и във възкресението бе възнесена заедно с Бога, не дойде от незнайно място, а беше изцяло дело на истинно приемане на нашата (тварна) природа. Както нашето тяло усеща всяко движение на нашите сетива, едновременно и в съзвучие със сетивния орган, по същия начин действа и тайната на възкресението на този един Орган, сякаш цялото човечество, бидейки едно живо тяло, минава върху целия човешки род, преминавайки от Единия в цялото, съгласно законите за целостта и единството на естеството. Тогава, какво съществува извън пределите на възможното, както ни учи Откровението? Сиреч, че Този, Който стои изправен, снизхожда към падналия с цел да го изправи от неговото падение? А що се отнася до Кръста - дали той притежава друго или по-дълбоко значение, могат да ни обяснят тези, които са опитни тайновидци. Каквото и да е, така ни учи достигналото до нас традиционното учение.

След като всичко в Евангелието – и дела, и думи има възвишено и небесно значение и няма нищо в него, което не е такова, остава това, което не показва пълното сливане на човешкото с Божественото, където словото и действията са човешки, но скритият смисъл представлява Божественото. Следователно, особено тук, а и във всичко останало, не подобава да мислим, че е достатъчна само една част и да пренебрегваме останалите; но от факта на тази смърт, като съзерзаваме човешкото в нея, да се стараем в същото време да съзерцаваме Божественото. Но тъй като е присъщо на Божеството да обхваща всичко и да се разпростира надлъж и на шир в самата същност на съществуващото във всяка част - защото нищо не би продължавало да съществува, ако не остане в съществуването, и това, което е съществуващо по право и предимно е Бог, Чието съществуване в света дава продължението на всички неща, които ни карат да вярваме. Това е същината, която научаваме от образа на Кръста; той е разделен на четири части, така че има четири на брой посоки от централната част, където цялото се събира в себе си; защото Този, Който в часа на Своята предизвестена смърт беше разпънат на него, е Същият, Който свързва заедно всички неща в Себе Си и чрез Себе си довежда в хармонично съгласие различните природи на истинското битие. Защото в това битие е вложена идеята за нещо по-горно или за нещо по-долно или идеята за нещо странично. Следователно, ако съзерцаваме (Божествения) порядък установен горе в небесата или под земята или в границите на вселената изобщо, навсякъде присъствието на Божеството изпреварва мисълта като единствена забележима сила, която във всяка част на битието го поддържа в състояние на съществуване.

Дали ние трябва да наричаме това Съществуване Божество или Ум или Сила или Мъдрост или с някой друг възвишен термин, който би обяснил по-добре Този, Който е над всичко, нашият довод не възразява срещу наименованието или името или формата на използваните слова. След като цялото творение гледа към Него и е за и около Него, и чрез Него е свързано само със себе си, нещата горе, бидейки чрез Него свързани с нещата долу и страничните неща, беше правилно не само чрез слушане да бъдем доведени до пълно разбиране на Божеството, но зрението също да бъде наш учител в тези възвишени обекти на мисълта; и със зрението започва могъщия Павел (Ефес. 3:18), когато посвещава ефесяните в тайнствата и ги насища чрез своите поучения със силата на знанието, което е тази „дълбочина и височина, дължина и ширина“. Всъщност той отбелязва всяка посока на Кръста чрез нейното точно име. Горната част той нарича височина, долната – дълбочина, а страничните – ширина и дължина. А в друг пасаж, в Послание към филипяните 2:10, той прави мисълта си по-ясна: „че в Името на Иисуса трябва да преклони колене всичко небесно, земно и подземно.“ В този пасаж той обединява в едно име центъра и простряните ръце, назовавайки „земно“ всичко, което е по средата между небесното и подземното. Такъв е урокът, който научаваме за тайната на Кръста. И следващите събития, които се съдържат в разказа, по толкова подходящ начин следват това, че дори невярващите трябва да признаят, че нищо в тях не е противно на правилните възгледи за Божеството. Че Той не остана мъртъв, че раните, които тялото Му получи от железните пирони и копието не бяха пречка да възкръсне отново, че след Неговото възкресение Той се яви, както Му беше угодно на Своите ученици, че когато желаеше да бъде с тях, Той беше сред тях (и) невидимо, защото нямаше нужда от отворени врати и че Той укрепи учениците Си чрез вдъхновението от Светия Дух и обеща да бъде сред тях, както и че никаква разделителна стена не бива да се намесва между тях и Него и че за зрението Той се възнесе на Небесата, докато за ума Той беше навсякъде. Всичко това и каквито и да било други факти, които съдържа историята за Него, не се нуждаят от помощта на аргументи, за да покажат, че са знаци за божественост и за велика и свръх възвишена сила.

Във връзка с всичко това, аз не смятам за необходимо да се впускам в детайли, тъй като самото тяхно описание показва свръхестествения характер. Но след като повелята на измиването (независимо дали избираме да го наречем кръщение или просветление или възстановяване; защото ние не правим от наименованието предмет на спор) е част от откритото наше учение, може би е добре да вляза в кратка дискусия по тази тема.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

сряда, 19 януари 2011 г.

Призоваващ всичко при Себе Си

св. Григорий Паламас
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова

Ние заменихме безстрастното място с това страстно и болезнено място. Ние изгубихме обитаването с Бога лице в лице. Ние загубихме съжителството с Неговите ангели и неотменимия живот. Кой разбира тази загуба и не плаче?

Личната молитва, дори тази в домовете ни, дори в спалните ни, определя нашата обща молитва към Бога в църквите, защото нашата вътрешна духовна молитва определя тази, която произнасяме с устните си. Защото този, който иска да се моли, когато е в Божия храм, докато в дома си или по улиците и пазарите не го е грижа за молитва, когато е в храма на Бога той не се моли в истина.

Нека не само отделим себе си от този несигурен и объркан живот, но нека нашият пост, песнопение и молитва бъдат със знанието, че Той присъства и ни вижда, знаейки ясно, че нито поста, нито песнопението или молитвата могат да ни спасят сами по себе си, но само ако ние ги извършваме пред Бога. Гледайки ни, очите Господни ни освещават както слънцето стопля всичко, приемащо неговата светлина. Нашите дела са извършени пред Бога, когато нашия ум Го вижда ясно. Тогава ние постим, пеем и се молим защото виждаме Него.

Той издигна бащи, Той откри пророци, Той извърши знамения, Той даде Закон, Той определи ангели и въпреки това, понеже тези не бяха достатъчни за безкрайния подтик на нашето зло, най-великото лекарство само по себе си, унищожаващо най-големите грехове, Сам Словото Божие, наклони небесата и дойде на земята. Във всичко Той стана като нас, освен в греха, Той унищожи греха в Самия Себе Си и докато укрепваше нас, Той разслаби центъра на греха и на водачите и работниците на греха даде пример на Кръста, със смъртта побеждавайки господаря на смъртта... И когато Той възкръсна и се възнесе на небесата, Той даде Апостолите на света, Той изпрати неизброима армия мъченици, Той установи богатство от учители, Той разкри Църквите на светиите.

В Неговото предишно присъствие славата на божеството беше скрита чрез тялото, което Той прие от нас, за да ни помогне. Сега Той е скрит с Отца в небесата с Неговото еднакво-божествено тяло, но тогава (във Второто пришествие) Той ще открие пълнотата на славата Си. Той ще се появи сияейки от Изток до Запад, озарявайки краищата с лъчите на Своето божество, докато в целия свят звучи животворната тръба, призовавайки всичко веднага да се събере около Него... Към това беше призовано първото поколение на света, към такъв край беше насочено небесното и изначално желание на Отца, според което Той създаде човека не само по Негов образ, но и по Негово подобие, за да бъде способен да побере величието на божественото царство, блясъкът на божественото наследство, съвършенството на благословението на Отца на небесата, за Когото всичко е било създадено – видимо и невидимо.

Защото нашата природа е без грехове в Христос и защото чрез нашето следване на Бога ние станахме деца на удовлетворението, които са свързани с Христос, и възлюбени синове, и небето е отворено за нас, така че дори Светият Дух слиза и обитава в нас; чрез Духа ние ще възлезем на небето, когато Този, Който възкреси Христос от мъртвите съживи нашите смъртни тела, поради Неговия Дух живеещ в нас, преобрази нашето унизено тяло и му даде формата на Христовото славно тяло. Така ние се обогатихме с безсмъртие и бяхме призовани отново на небето, нашата природа беше издигната над всички началства и власти, към трона отдясно на Величието в небесата.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

неделя, 29 август 2010 г.

Раят и адът според православната традиция



от отец Георги Металинос,
Orthodoxy Today


На последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.
Причината е че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.
В Евангелията /Мат. гл.5/ се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели /демони/, не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние /тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението/. „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят /“Царството“/. „Вечният огън“ е адът /ст.46/. В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.
1.

Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи... в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български /PG 123, 1106/: „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел /2 Кор. 12:3-4/ казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ /2:7/. А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).
Рай, вечен живот, царство на Бога – всичко това е свързано.
Споменаване на ада: Мат. 25:46 /“ във вечно мъчение“/, 25:41 /“вечен огън“/, 25:30 /“външната тъмнина“/, 5:22 /“място на огън“/. 1 Йоан 4:18 /“... защото страхът съдържа мъчение“/. Тези са начините, които изразяват това, което имаме предвид под „ад“.
2.

Раят и адът не са две различни места. Такава идея е идолопоклонническа. Вместо това те означават две различни състояния /начини или състояния на съществуване/, които произлизат от същия несътворен източник и се усещат от хората като две различни преживявания.
По-точно, те са едно и също преживяване с изключение на това, че са преживявани различно от човека в зависимост от неговото вътрешно състояние. Това преживяване е виждането на Христос в несътворената светлина на Неговата божественост, Неговата слава. От момента на Неговото Второ Пришествие, през цялата вечност, всички хора ще виждат Христос в Неговата несътворена светлина. Това е когато „тези, които са вършили добри дела по време на живота си ще възкръснат за живот, докато тези, които са вършили зло през живота си ще възкръснат за осъждане“ /Йоан 5:29/. В присъствието на Христос, човечеството ще бъде разделено /като „овци“ и „кози“ от Неговата дясна и лява страна/. С други думи, те ще бъдат разделени на две отделни групи: тези, които ще принадлежат на Христос като рай /“превъзходно добро, сияещо“/ и тези, които ще гледат на Христос като ад /“всепоглъщащ огън“, Евр. 12:29/.
Раят и адът са една и съща реалност. Това е показано при изобразяването на Второто Пришествие. От Христос извира огнена река. Тя сияе като златна светлина в горния си край, където са светиите. В долния си край, същата река е огнена. В тази част на реката са изобразени демоните и непокаяните /“никога покаялите се“ според химна/. Ето защо в Лука 2:34 четем, че Христос стои „за падане и възкресение на мнозина“. Христос става възкресение в земния живот за тези, които Го приемат и следват начините, дадени за изцеление на сърцето. За тези, които Го отхвърлят обаче, Той става тяхно отделяне и техен ад. Според светоотеческите свидетелства, св. Йоан стълпник от Синай казва, че несътворената светлина на Христос е „всепоглъщащ огън и озаряваща светлина“. Св. Григорий Паламас (E.P.E. II, 498) отбелязва: „Казано е, че Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън: с други думи чрез озаряване и съд, в зависимост от склонността на всеки човек, който сам си донася това, което заслужава.“
На друго място, в „Есета“ , P. Christou Publications, т.2, стр. 145): „Светлината на Христос, независимо, че е една и достъпна за всички, не е възприемана еднакво, а различно.“
Следователно, раят и адът не са награда или наказание /осъждане/, а начинът по който ние лично преживяваме виждането на Христос, в зависимост от състоянието на нашето сърце. Бог не наказва всъщност, въпреки че с възпитателни цели, Писанията споменават наказание. Колкото по-духовен става някой, толкова по-добре може да схване езика на Писанието и Светата Традиция. Човешкото състояние /чист-нечист, покаян-непокаян/ е факторът, който определя приемането на Светлината като рай или ад.
3.

Антропологическият въпрос в Православието е да даде на човека вечно да гледа Христос като рай, а не като ад; човекът да участва в Неговото небесно и вечно Царство. Тук е мястото, където виждаме разликата между Християнството като Православие и различните други религии. Другите религии обещават определено „блажено“ състояние веднага след смъртта. Православието обаче не е търсене на блаженство, а лекарство за болестта на религията, както късния отец Йоан Романидис практично учи. Православието е открита болница с история /един „духовен лазарет“, според св. Йоан Хрисостом/, който предлага изцеление /катарзис/ на сърцето с цел достигането на теосис – единственото желано предназначение за човека. Това е посоката, която толкова подробно е описана от отец Йоан Романидис и преп. Митрополит на Нафпактос, Хиеротеос /Влахос/; това е изцеление на човечеството, както е преживяно от всички светии.
Това е значението на живота в Тялото Христово, Църквата. Това е причината за съществуването на Църквата. Св. Григорий Паламас, в 4 слово за Второто Пришествие казва, че предвечната воля на Бога за човека е „да намери място във величието на Божественото царство“ - да достигне теосис. Това е целта на сътворението. И той продължава: „Но дори Неговият божествен и таен кеносис, Неговото теантропично поведение, Неговите изкупителни страдания и всяко отделно тайнство /с други думи, цялото Христово дело на земята/, всички бяха чрез провидението и всезнанието Божии предопределени за тази цел.“

4.

Важната реалност обаче е, че не всички хора отговарят на поканата на Христос и затова не всеки участва по същия начин в Неговата несътворена светлина. Това учи Христос в притчата за богаташа и Лазар /Лука, гл.16/. Човек отказвайки предложението на Христа (което е хула срещу Светия Дух, защото в Светият Дух ние приемаме призива на Христос). Това е „никога покаялата“ се личност, за която се пее в химна. Бог „никога не носи враждебност“, както отбелязва блажения Хризостом; ние сме, които ставаме Негови врагове; ние сме тези, които Го отхвърляме. Непокаялият се човек става демонизиран, защото той е избрал това. Бог не го желае. Св. Георги Паламас казва: „... защото това не беше Моята предсъществуваща воля; Аз не ви създадох с тази цел; Аз не приготвих кладата за вас. Този неугасващ огън беше предопределен за демоните, които носят непроменящия се характер на злото, към чието собствено непокаяно мнение вие бяхте привлечени.“ „Съобитаването със злите ангели е доброволно“ (4 слово за Второто Пришествие). С други думи, това е нещо свободно избрано от човека.

И богаташът и Лазар гледаха една и съща реалност, т.е. Бог в Неговата несътворена светлина. Богатият човек достигна Истината, виждането на Христос, но не можеше да участва в него както Лазар. Бедният Лазар получи „утеха“, докато богаташът получи „мъчение“. Думите на Христос към хората, все още живеещи в този свят, че те „имат Моисей и пророците“, означават, че ние нямаме извинение. Защото ние имаме светии, които са достигнали теосис и които ни призовават да се издигнем по техния път в живота така че ние също да достигнем теосис като тях. Следователно, ние заключаваме, че избралите злите пътища (като богаташа) са без извинение.
Нашето отношение към ближния е индикация за вътрешното ни състояние и това ще бъде критерия на Съдния Ден по време на Христовото Второ Пришествие (Мат. гл. 25). Това не означава, че вярата или човешката вярност към Христос е обезценена; вярата е естествено предусловие, защото нашето отношение един към друг ще покаже дали имаме Бог в нас или не.
Първата неделя от Триодиона, предшестваща Великия пост е за осмисляне на отношенията ни с ближните. На първата от тези недели външно благочестивият фарисей оправдава себе си и принизява бирника. На втората неделя старият брат (повторение на очевидно благочестивия фарисей) е огорчен от спасението на своя брат. По същия начин, външно благочестив, той има фалшива набожност, която не дава плод в любовта. На третата неделя, тези състояния достигат до Христовия съд и са определени като достатъчни за осъждане във вечния огън.

5.

Преживяването на рая или ада е отвъд думите или чувствата. Това е една нетварна реалност, а не тварна. Латинците са измислили мита, че и раят и адът са сътворени реалности. Мит е, че проклетите няма да бъдат способни да гледат Бога; точно както „отсъствието на Бог“ също е мит. Латинците също така разбират огньовете на ада като нещо създадено. Православната Традиция е останала вярна на твърдението на Писанието, че проклетите ще виждат Бога (както богаташа от притчата), но ще Го усещат и възприемат като „всепояждащ огън“. Латинските схоластици възприемат ада като наказание и лишаване от осезаемо виждане на Божествената същност. От библейска и светоотеческа гледна точка обаче, под „ад“ се разбира човешкия провал в съдействието (синергия) с Божествената Благодат с цел достигане до просветляващо виждане на Бога (което е рай) и неегоистична любов (1 Кор. 13:8): „любовта... не изисква никаква взаимност“). Следователно, няма такова нещо като „Божие отсъствие“, а само Негово присъствие. Ето защо, Неговото Второ Пришествие е страшно (О, какъв час ще бъде тогава“, пее Църквата). Това е неопровержима реалност, към която Православието е перманентно ориентирано („очаквам възкресението на мъртвите...“).
Проклетите – тези, които са закоравили сърцата си като фарисеите (Марк 3:5: „в закоравяването на сърцата им“) - вечно ще усещат кладата на ада като тяхно спасение! Така е, защото тяхното състояние не е податливо на никаква друга форма на спасение. Те също са „финализирани“ - те са достигнали края на техния път – но само праведните (искрено благочестивите) достигат края като изкупени личности. Останалите финишират в състояние на проклятие. „Спасението“ за тях е адът, защото по време на живота им те са търсили само удоволствие. Богаташът в притчата „се наслаждавал в богатствата си“. Бедният Лазар без оплакване изтърпял „всяко страдание“. Апостол Павел обяснява това (1 Кор. 3:13-15): „Работата на всеки, независимо каква е, ще бъде опитана чрез огън. Ако работата на някого издържи теста, тогава каквото са построили, ще бъде съответно възнаградено. Ако работата на някого изгори от огъня, тогава той ще претърпи загуби; той ще бъде спасен, макар чрез огън.“
И праведните, и непокаяните ще минат през нетварния „огън“ на Божественото присъствие, само че един ще мине неповреден, докато друг ще бъде изгорен. Той също ще бъде „спасен“, но само по начина, по който се преминава през огън. Ефтимиос Зигавинос (12 век) отбелязва по този повод: „Бог като огън, който озарява и осветява чистите, и изгаря и засенчва нечистите.“ А Теодоритос Киру пише относно това „спасение“: „Човек също е спасен чрез огън, бидейки изпитан чрез него, точно както когато някой преминава през огън. Ако има подходящо защитно облекло, той няма да бъде изгорен, иначе той може да бъде „спасен“, но ще бъде обгорен!“
Следователно, адският огън няма нищо общо с латинското „чистилище“, нито е сътворен, нито е наказание или е междинно състояние. Гледище като това е всъщност прехвърляне на личната човешка отговорност върху Бога. Но отговорността е изцяло наша лична дали ще приемем или отхвърлим спасението, изцелението, което ни е предложено от Бога. „Духовната смърт“ е гледането на нетварната светлина, на Божествената слава, като клада, като огън. Свети Йоан Хризостом в неговата девета проповед върху 1 Коринтяни отбелязва: „Адът е безкраен... грешниците ще бъдат доведени в нескончаемо страдание. Защото да бъдат „изгорени изцяло“ означава: „И той (Павел) казва, че означава това: че той (грешникът) няма да бъде изгорен, както неговите дела, в нищото, но той ще продължи да съществува, но вътре в огъня. Следователно той смята това за свое „спасение“. Защото е обичайно за нас да казваме „спасен в огън“, когато имаме превдид материали, които не са напълно изгорени.“
Схоластичните схващания и интерпретации, които чрез Дантевия „Ад“ са се разпространили в нашия свят, имат за последица възникването на идолски концепции. Пример за това е разделянето на рая и ада като две различни места. Това се е случило, защото те не са различавали между тварното и нетварното. Еднакво погрешно е и отричането на вечността на ада, с мисълта за „възстановяване“ на всичко или концепциите около идеята за Bon Dieu. Бог наистина е „добър“ (Мат. 8:17), защото Той предлага спасение на всеки: („Той желае всички да бъдат спасени...“ 1 Тим. 2:4). Обаче думите на нашия Господ, слушани на погребална служба са страшни: „Аз не мога да върша нищо от само себе Си; както чувам; така съдя, и Моят съд е честен“ (Йоан 5:30).
Подобно изфабрикувана е и концепцията за теодицеята, която е приложима в този случай. Всичко (цялата отговорност) е абсолютно вменена само на Бога, без да се вземе под внимание човешкото съработничество (синергия) като фактор в изкуплението. Спасението е възможно само в рамката на съработничеството между човека и Божествената благодат. Според блажения Хризостом, „абсолютно всичко е Божие; Той обаче остави нещо мъничко за нас.“ Това „нещо мъничко“ е нашето приемане на Божествената покана. Разбойникът на кръста беше спасен „като използва ключовата молба „спомни си за мен“...!“
Идолопоклонническо е и схващането, че Бог е разгневен срещу грешника, докато по-рано споменахме, че Бог „никога не показва враждебност“. Това е юридическо виждане за Бога, което също води до перспективата за гледане на епитимиите в изповедите като форми на наказание, а не (епитимията) като лекарство, като средство за изцеление.

6.

Тайната на рая-ада също се изпитва чрез живота на Църквата в света. При светите тайнства се осъществява участие на верните в Божествената благодат, така че благодатта да може да бъде действена в живота ни по време на нашия път към Христос. Особено чрез Светата Евхаристия несътвореното (Свето Причастие) става или рай или ад вътре в нас, в зависимост от нашето състояние. Преди всичко нашето участие в Светото Причастие е участие или в рая или в рая, в нашето собствено време и място. Ето защо ние умоляваме Бога преди приемането на Светото Причастие, да направи Скъпоценните Дарове „не като осъждане или проклятие“ вътре в нас, но „за изцеление на душата и тялото“, не за „осъждение“.

Ето защо участието в Светото Причастие е свързано с целия духовен път в живота на верните. Когато ние приближаваме Светото Причастие неизчистени и непокаяни, ние сме осъдени (изгорени). Светото Причастие вътре в нас става „ад“ и „духовна смърт“ (виж 1 Кор. 11:30). Не защото то се превръща в тези неща, наистина, но защото нашата собствена нечистота не може да приеме Светото Причастие като „рай“. При положение, че Светото Причастие е наречено „лекарство за безсмъртие“ (св. Игнатий Богоносец, ІІ век), при него се случва същото, както с всяко лекарство. Ако нашият организъм няма предпоставките да абсорбира лекарството, тогава то ще произведе странични ефекти и може да убие, вместо да излекува. Отговорността не е в лекарството, но в състоянието на нашия организъм. Трябва да се подчертае, че ако ние не приемаме християнството като терапевтичен процес и неговите свети тайнства като духовно лекарство, тогава ние отиваме към „религиозност“ на християнството; с други думи, ние го идолизираме. И за нещастие възприемането на християнството като „религия“ е често явление.

Освен това, времето на този живот се ценява в светлината на двойния критерий за рай-ад. „Търсете първо Царството на Бога и Неговата праведност“ ни учи Христос (Мат. 6:33). Св. Василий Велики в „Към младежа“ казва: „Всичко, което правим, е подготовка за другия живот“. Нашият живот трябва да бъде постоянна подготовка за нашето участие в рая – нашето общение с Нетварния (Йоан 17:3). Всичко започва във времето на този живот. Ето защо ап. Павел казва: „Ето, сега е подходящо време. Ето, сега е ден за спасение“ (2 Кор. 6:2). Всеки момент от нашия живот е от спасителна важност. Ние или печелим вечността, вечното общение с Бога, или го губим. Ето защо източните религии и култове, които проповядват прераждане, нараняват човечеството: те фактически прехвърлят проблема на други (несъществуващи разбира се) животи. Проблемът обаче е, че всеки от нас има само един живот, независимо дали сме спасени или осъдени. Ето защо Василий Велики продължава: „Ние трябва да заявяваме, че нещата, които ни водят към живот трябва да бъдат ценени и търсени с цялата наша сила; а онези, които не ни водят в тази посока трябва да пренебрегваме като неща без стойност.“ Такива са критериите за християнски живот. Християнинът продължително избира това, което подпомага спасението му. Ние печелим рая или го губим и свършваме в ада още сега, в настоящия живот. Ето защо св. ап. Йоан казва: „Защото Бог не изпрати Сина на света да съди света; но за може светът да се спаси чрез Него. Този, който вярва в Него не е осъден, но този, който не вярва е осъден вече, защото не е повярвал в Името на единородния Божи Син“ (Йоан 3:17-18).

Следователно, работата на Църквата не е да „изпраща“ хората в рая или в ада, но да ги подготви за окончателния съд. Работата на клира е терапевтична, а не морализаторска или формираща характера, във временния смисъл на думата. Целта на терапията, предложена от Църквата, не е да създаде „полезни“ граждани и изобщо „използваеми“ индивиди, но граждани на небесното (нетварно) царство. Такива граждани са изповедници и мъченици и истински верни, светии.

В какво и къде каним хората? В Църквата като (духовна) болница/терапевтичен център или само в една идеология с етикет „християнство“? Много често ние се борим да си осигурим място в „рая“, вместо да се борим да бъдем изцелени. Ето защо ние се фокусираме върху ритуалите, а не върху терапията. Но без аскеза (духовно упражнение, аскетичен живот, действия за лечение), поклонението не може да ни освети. Благодатта, която се излива от тях остава бездейна в нас. Православието не дава никакви обещания да изпрати човечеството в някакъв вид рай или ад; но то има силата – както се вижда от нетленните и чудотворни реликви на нашите светии (нетленност=теосис) – да подготви човека, така че той да може завинаги да гледа Нетварната Благодат и Царството на Христос като Рай, а не като Ад.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Евангелие на размяната

Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призовал чрез благодатта Христова към друго благовестие...” Послание на св.ап.Павел към галатяните, 1:6

От втората половина на ХХ век набира скорост т.н. харизматично движение. То привлича съвременния човек с модерна форма на Богослужение, привлекателни доктрини и вълнуваща сетивата проповед. Вярата е представена примамлива, като витрина на лъскав магазин, а Божиите дарове – достъпни срещу изпълняване на определени принципи, също както бутилката кока-кола от машина е достъпна срещу няколко дребни монети. Като съвременни модерни хора ние сме свикнали да получаваме всичко бързо и лесно. С едно натискане на бутон ние чистим, перем, готвим, пием, ядем и получаваме информация. Бързият и лесен достъп до всичко в нашия свят сам по себе си не може да бъде охарактеризирано с някаква морална оценка - добро или лошо, но то до голяма степен е формирало нашия манталитет. Този манталитет се е превърнал в благодатна почва за благовестието на размяната или казано по-просто "розовото евангелие на харизматиците" - евангелието което прави Бог слуга на нашите човешки желания. Казано просто: според розовото евангелие на харизматиците Господ Иисус Христос на кръста стана всичко, което сме ние, за да можем ние да станем всичко, което е Той и то тук и сега!
Какво прави харизматизма опасен? Въпреки че прилича на християнство, той се отклонява от християнството в ключовите доктрини на християнската вяра. Ще се постараем да разгледаме тези отклонения, както и последствията до които те водят. Харизматизмът е опасен най-вече с това, че изопачавайки Светите Писания, изопачава самата вяра в Спасителя, подменяйки го с друг Иисус, който не може да спасява.

Изкуплението според харизматиците

В Светите Писания е засвидетелстван Божият план за спасение на грешното човечество чрез смъртта на кръста на Агнеца Божий – въпътеното Слово Божие, Иисус Христос. В старозаветните времена Бог изисквал от израелския народ като умилостивна жертва за греховете на хората да бъде принасяно невинно агне, без никакъв недостатък. По този начин, наказанието за човешките грехове било понасяно от невинното животно.

Тези жертви в старозаветно време са и преобраз на истинската и вечна Жертва на Божият Агнец, Който понесе греха на целия свят. Както и свидетелства Неговия апостол, че вярващите в Иисус Христос сме изкупени с „драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.” (1 Петр.1:19) Бихме могли да привеждаме още много библейски пасажи в този смисъл, защото това е самото сърце на християнството – Боговъплъщението и изкуплението на греховете на човешкия род чрез пречистата кръв Господна, пролята за негово изкупление.

А благовестието на размяната гласи: „Иисус бе направен грях с нашата греховност, за да станем ние праведни с Неговата праведност”1 Човек би помислил, че е станала грешка в превода! Но това е, в което харизматиците непоколебимо вярват и учат. Мнението на Улф Екман, лидер на “Слово на Живот Интернешънъл” по въпроса е: “Той беше направен грешен, за да можем да бъдем оправдани и чрез Неговите рани ние сме изцерени.”2

Ето как е описано спасителното дело на Христос в библейски урок на Българска Божия Църква: “Словото говори, че сам Той бе направен грешен или грях за нас” (1 Кор. 5:21).3

Това е начин, по който Христовото Благовестие, което е Божия сила за спасение на вярващите лукаво е подменено чрез изопачаване в самата негова същност: непорочния и чист Божий Агнец – Иисус Христос, пролял кръвта Си на кръста и така изкупил вярващите, се подменя с Иисус, който е направен грешен и грях.

Един осквернен с грях Иисус не може да спасява!

Това богохулно подменяне е в пълен разрез с Православния догмат за изкуплението, който на базата на апостолското учение гласи: “Страданията и смъртта на Иисус Христос, Който бе не само безгрешен човек, но и Син Божи, имат безкрайна цена пред Божието правосъдие и надминават всяка отговорност, която лежеше върху човеците за техния първороден грях. Защото Спасителят преизобилно удовлетвори Божието правосъдие за човешките грехове през всичките времена и напълно примири нас, хората, с Бога.”4
Но подмяната не завършва с богохулството, че Иисус бил направен грях на кръста. Според най-новото развитие в харизматични учения, Той умрял духовно и отишъл в ада, където бил измъчван от сатана и където се новородил!

Кенет Хегин, основоположник на т.н. “движение на вярата” твърди, че пролятата кръв на Христос на кръста не очиства греховете на хората, а духовната Му смърт ги очиствала, чрез Неговото новораждане: “Физическата смърт не би могла да премахне нашите грехове. Той вкуси смърт за всеки човек – духовна смърт. Иисус е първата личност, която е новородена. Защо Неговия дух трябваше да се новороди? Защото той беше отчужден от Бога.”5 Хегин обяснява “духовната смърт” на Иисус с приемане от Него на сатанинската природа: “духовната смърт също означава да имаш сатанинска природа.”6

Кенет Копланд, друг известен лидер в харизматичното движение твърди: “Иисус взе нашия грях върху Себе Си и понесе наказанието за него – което беше духовна смърт. Виждал съм книги, написани срещу мен за това, че съм казвал, че Иисус е умрял духовно, но в същност не аз го казвам, а Библията. Иисус зае нашето място. Ако не бе преживял духовна смърт, тогава ние никога нямаше да сме съживени духовно. Но Той премина през това! На кръста Иисус бе отделен от Божията слава. Той позволи да бъде направен грях за нас, и стана покорен до смърт. Той достигна до дъното на ада и пострада така, сякаш беше Единственият, който е извършил грях.»7

Слизането в ада след физическата кръстна смърт на нашия Господ и какво е правил Той там е много добре обяснено в Православния догмат на изкуплението, основан върху 1 Петр. 18-20: «Спасителят след смъртта Си, преди още да възкръсне, слезе в ада - в обществото на отхвърлените от Бога души, проповядва им и всички, които повярваха в Него, въведе със Себе Си в рая.“8

Харизматиците за своя собствена погибел изопачават и това. Фредерик Прайс обобщава виждането им за слизането на Господа в ада така: “Мислите ли, че наказанието за нашия грях беше в смъртта на кръста? Ако случаят беше такъв, двамата разбойници биха платили цената за теб. Не, наказанието беше отиване в самия ад и прекарване на време там, отделен от Бога… Сатана и всички демони от ада мислеха, че те са го пленили, те хвърлиха мрежа върху Иисус и Го влачиха долу в самата яма на ада за да понесе нашата присъда.9  Джан Крауч достига дори по-далеч в ереста и отстъплението, като учи следното: “Защото Той стана “импрегниран с грях” и стана самата същност на греха. На кръста Той беше отхвърлен от Божието присъствие като гадно нещо. Той и грехът станаха синоними. Не беше достатъчно за Христос да пожертва само Своя физически живот на кръста. Неговия чист човешки дух трябваше да “слезе” в ада… Неговият дух не само слезе в ада, но в най-долния ад… Отец го предаде не само на агония и смърт на Голгота, но на сатанински мъчения в Неговия чист дух като част от “справедливия десерт” на греха на цялата раса. Докато Христос беше отъждествен с греха, сатана и ордите на ада властваха над Него както върху всеки загубен грешник. По време на тази изглеждаща безкрайност в долната геена на смъртта, сатана правеше с Него каквото желае и целият ад беше на карнавал.10

С горното изложение само започваме да разглеждаме гибелните ереси на така нареченото харизматично движение. Защо са ереси и защо са гибелни? Ереси - защото лукаво подменят самия фундамент на християнската вяра, а именно, че само пречистия Божий Син, Който е и Сам Бог можеше да изкупи падналото човечество от греха. Той беше чист и свят когато дойде в този свят, беше свят и чист, умирайки на кръста, където ни изкупи поемайки наказанието за нашите грехове, такъв беше когато възкръсна, такъв е и днес и вовеки веков. Новият Завет категорично говори, че сме изкупени чрез пролятата кръв на голготския кръст. Отричането на факта на изкуплението чрез кръвта на пресвятия Божий Агнец, Самото Слово Божие, е отричане от самата същност на християнската вяра.

Те са гибелни, защото вярването, че Христос е станал грешник, и даже нещо повече - приел бил демонична природа и страдал в ада, води до гибел на душата, която е приела да вярва така. За проповедниците на такива гибелни лъжеучения се изпълняват думите на апостола:
“Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? (Евр.10:28)


1. Принс, Д. „Благословение или проклятие”, Балканпрес, С., 1993, с.170
2. Екман, У. “Вяра, която побеждава света”, “Слово на живот Интернационал”, С., 1990, с.102
3. http://bgbible.com/library/docs/Decl/De ... n%2003.doc
4. http://www.pravoslavieto.com/books/isti ... enieto.htm
5. "The Name Of Jesus", Kenneth E. Hagin, pp. 29-30.
6. Пак там, с. 31
7. http://www.gracebg.org/spisanie/blagoda ... oslovo.doc
8. http://www.pravoslavieto.com/books/isti ... enieto.htm
9. "Ever Increasing Faith Message", June 1980 Audio
10. Destined For The Throne", Paul E. Billheimer, Sped., pp. 83-84

понеделник, 24 май 2010 г.

Митарствата - благочестиво предание или бесовско учение

Част 2

Евангелието на Господ Иисус Христос е едно единствено. За да няма и сянка от съмнение какво е това единствено истинско Евангелие, апостолът на езичниците кратко и ясно го е написал:

"Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което и приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите, както съм ви благовестил, освен ако не сте напразно повярвали. Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа и след това на единайсетте; после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи доднес, а някои и починаха;после се яви на Иакова, след това на всички апостоли,а най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг." 1 Кор. 15:1-8

Евангелието е едно единствено и в оставането в неговата истина е човешкото спасение. Св.ап. Павел, който проповядваше и защитаваше това Евангелие ясно дава да се разбере, че дори и светия, дори и апостол, поради свободата на волята си може да се отклони към лъжа и зло. Затова са и думите, оставени като предупреждение към всички онези, които са тръгнали към правдата, за да помнят винаги, че никога не е невъзможно да се отклонят от нея:

"Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго благовестие; не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде.Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде." Гал. 1:6-9

В учението за демонския съд над душите се вижда именно това "нещо по-друго" от апостолското благовестие. Това "по-друго нещо" е довело до отпадане от вярата и погубване на душите на всички, които са го приели на сериозно и са заменили истинското Евангелие с лъжата. Защото вярата в демонския съд над душите води до:

- неверие във всемогъществото на Бога.

- неверие в Неговото милосърдие

- неверие в Неговото изкупление

- упование на собствени добри дела за спасение

- упование в чужди добри дела и молитви за спасение и накрая до

- отчаяние за спасението, което е смъртен грях, защото съдържа в себе си неверие в Бога.

Ето защо митарствата са друго благовестие и бесовско учение.

Мнозина от приелите това бесовско учение се позовават на Писанията и отците, като ги цитират извън контекста. Така например, те приписват на св. Йоан Дамаскин, св. Атанасий и много други вяра в митарствата. Но вярата на тези бащи и учители на Църквата по нищо не се е отличавала от апостолската светла вяра.

"Всяко Христово дело и чудотворство, разбира се, е твърде велико, божествено и удивително, но най-удивителен от всичко е честният Му кръст. Защото смъртта бе победена, прародителският грях бе заличен, адът бе лишен от плячката си, бе дарено възкресение, бе ни дадена сила да презираме настоящето, и дори смъртта, бе осигурено завръщане към първоначалното блаженство, вратите на рая се отвориха, природата ни седна отдясно на Бога и ние станахме Божии чеда и наследници не чрез нещо друго, а единствено чрез кръста на нашия Господ Иисус Христос . Всичко това стана чрез кръста. Всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса - казва апостолът - в Неговата смърт се кръстихме (Рим. 6:3). Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3:27). Христос е Божия сила и Божия премъдрост (1 Кор. 1:24). По този начин смъртта на Христа или кръстът ни облече в ипостасна Божия Мъдрост и Сила. А Божията Сила е словото на кръста или поради това, че чрез него ни бе разкрито Божието могъщество, тоест победата над смъртта, или поради това, че както четирите края на кръста се държат и съединяват от неговия център, така и Божията сила крепи височината и дълбочината, дължината и ширината, тоест цялото видимо и невидимо творение.

Кръстът ни е даден като знак на челото, както обрязването бе дадено на Израиля; защото чрез него ние, верните, се отличаваме и разпознаваме от неверните. Той е щит и оръжие, и паметник на победата над дявола. Той е печат, за да не ни докосне Ангел погубител (Изх. 12:23), както казва Писанието. Той е ставане за лежащите, утвърждение за стоящите, опора за немощните, жезъл за пасомите, ръководство за обръщащите се, довеждане до съвършенство за преуспяващите, спасение на душата и тялото, отблъскване на всякакви злини, причина за всякакви блага, унищожаване на греха, растение на възкресението, дърво на вечния живот."

св. Йоан Дамаскин, "Точно изложение на православната вяра", гл.11 "За кръста и още за вярата".

"А че смъртта е разгромена, че Кръстът е станал нейният победител, и че тя повече няма сила, но е наистина мъртва, не е никак малко доказателство, а по-скоро явно потвърждение това, че тя е презирана от всички Христови ученици и че те всички се опълчват срещу нея и повече не се страхуват от нея, но чрез кръстния знак и чрез вяра в Христа я потъпкват като мъртва. Понеже някога, преди да настъпи божественото пребиваване на Спасителя, смъртта била ужасяваща дори за светиите и всички плачели за мъртвите като че са погинали, но сега след като Спасителят е възкресил Своето тяло, смъртта повече не е ужасяваща, понеже всички, които вярват в Христос, я потъпкват като нищо и избират по-скоро да умрат, отколкото да се отрекат от вярата си в Христа тъй като наистина знаят, че когато умират, те не биват унищожавани, но в действителност живеят и чрез Възкресението стават нетленни. А онзи дявол, който някога злорадо тържествувал в смъртта, сега когато нейните болки са разкъсани, останал единственият, който наистина е мъртъв – и доказателство за това е, че преди човеците да повярват в Христос, те виждат в смъртта предмет на ужас и изпитват страх от нея, но когато преминат към Христовата вяра и учение, тяхното презрение към смъртта е толкова велико, че те дори нетърпеливо се спущат срещу й и стават свидетели за Възкресението, което Спасителят е извършил противно на нея, понеже макар и млади на години, те бързат да умрат; и не само мъже, но също и жени упражняват себе си чрез телесно приучаване против нея.
Толкова слаба е станала тя, че дори жени, които преди това са били заблуждавани от нея, сега я подиграват като мъртва и немощна, понеже както когато някой тиран бива разгромен и свързан – ръце и крака от истинския цар, при което всички минаващи го подиграват, блъскат и хулят като не се боят повече от неговата ярост и варварство поради царя, който го е надвил, също така и смъртта след като е била надвита и разобличена от Спасителя на Кръста и свързана – ръце и крака, всички онези, които са в Христа я тъпчат минавайки, и свидетелствайки за Христа се надсмиват над смъртта, подиграват я и казват каквото е било писано някога срещу нея: "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?"
Тогава, това малко доказателство ли е за немощта на смъртта? Или малка демонстрация ли е това на победата, спечелена над нея от Спасителя, когато младежите и девойките, които са в Христа, презират този живот и се подготвят да умрат? Защото човек по природа се бои от смъртта и от разлагането на тялото, но ето го този най-дивен пример – че онзи, който е облякъл вярата на Кръста, презира дори което е плашещо по природа и заради Христос не се бои от смъртта. "
Св.Атанасий, “За въплъщението”, гл. 5 “Възкресението” 26-28


И накрая ще цитирам истинското учение на Православната Църква за участта на починалите преди Страшния съд Христов:

Член 18 от Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за Православната вяра:

Участта на душите на умрелите. Молитвите на Църквата за тях.

Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат, според делата си. Откак се разделят с телата, те веднага преминават или към радост или към печал и скръб, обаче не чувстват нито съвършенно блаженство, нито съвършено мъчение, защото съвършено блаженство или съвършено мъчение всякой ще получи след общото възкресение, когато душата ще се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно.
Душите на хора, които са паднали в смъртни грехове и при смъртта си не са се отчаяли, но още преди да се разделят с настоящия живот се покаяли, само че не успели да принесат никакви плодове на покаяние /каквито са молитвите, сълзите, коленопреклоненията при молитвени бдения, съкрушенията, утешаването бедни и изразяването в постъпките си любов към Бога и ближните - всичко това, което Вселенската църква от самото начало смята за богоугодно и благопотребно/, душите на такива люде слизат в ада и търпят за сторените от тях грехове наказания, без да се лишават обаче от надежда да се облекчат от тях.
Облекчение пък ще получат те, по безкрайната благост, чрез молитвите на свещениците и благотворенията, които се вършат за умрелите, а особено със силата на безкръвната жертва, която свещенослужителят принася отделно за всеки християнин заради неговите близки, а пък общо за всички всеки ден принася Вселенската и апостолска църква.

В Цариград, 1723 година от Рождество Христово, месец септември. Подписано от 11 патриарси - Йеремия, Атанасий, Хрисант, Калиник, Антоний, Паисий, Герасим, Пахомий, Игнатий, Антим, Калиник.

неделя, 18 април 2010 г.

Митарствата - благочестиво предание или бесовско учение


Надя Димитрова

посвещава се на Единствения Истински Бог, Спасител и Съдия на целия човешки род - Христос Иисус

част І

Учението за демонични КПП-та по пътя към Божия престол противоречи на Светото Писание, на вярата на Църквата, на писаното от светите отци и на литургичната практика. Всичко това ще бъде доказано постепенно, в няколко публикации.

Доста хора смятат митарствата, ако не за абсолютна истина, то поне за нещо едва ли не безобидно, в повечето случаи за благочестиво предание. Смятащите ги за благочестиво предание ги бъркат с духовната битка с княза на този свят, която се води за душите ни. Само че тази битка е валидна докато сме в тялото, тъй като след телесната смърт всеки ще "легне" там, където си е "постлал" приживе, което и учи член 18 от Послание на патриарсите на източно-вселенската църква за православната вяра.

Архимандрит Павел Стефанов си е направил труда да проследи произхода на това учение в статията "Митарствата - гностическо наследство в българския фолклор и култура". Естествено, за привържениците на ереста тази статия е недостатъчна да ги убеди в езическата вяра, която са прегърнали.

Ще се опитам, доколкото Бог ми е дал разум и сили, да докажа в няколко публикации в този блог, че митарствата противоречат на учението Христово и дефакто отричат и Кръста, и Изкуплението, и прошката на греховете. Не си правя никакви илюзии, че ще убедя когото и да било от дълбоко затъналите в тази ерес, освен ако по Божия милост, Духът на Истината не им просветли умовете. Смисълът да се пише по въпроса е в това, че изявявайки истината, необременените от демонични въздействия хора е напълно възможно да спасят душите си, като пребъдат в единственото истинско благовестие на Иисус Христос.

Тъй като на нито един вселенски събор на Църквата не е утвърждавана доктрина за митарства след смъртта във вида, в който това е представено в апокрифа "Митарствата на преподобна Теодора", единственото, на което тя е изградена е сънят на Василий за преживяванията на послушницата му Теодора. И така, християнката Теодора, която е кръстена, водила е живот на покаяние и добри дела, ето с какво се сблъскала след смъртта си:

"С жестокост смъртта би ме посрещнала, заради моите недобри дела, извършени на земята, ако не бяха молитвите на нашия отец Василий. Една негова молитва направи смъртта ми лека. Трудно ми е да опиша телесните болки и тези мъчения и страдания, които изтърпява умиращият. Представям си, как нозете си поставих в пламъка и там започнаха малко по-малко да горят и да се разрушават от огъня...
Като настана часът на смъртта ми, аз неочаквано видях множество зли духове, които се явиха при мен в етиопов образ и застанаха до леглото ми, водейки възмутителни разговори и зверски поглеждайки ме....
Всевъзможни неща бяха направили злите духове, за да ме уплашат и бяха приготвили да ме задигнат и присвоят, като принасяха много книги, в които бяха записани всичките ми грехове, които съм извършила още от младостта си, като наново прегледаха тези книги. Аз очаквах всеки миг да бъда съдена..."

Тук се утвърждава заблудата, че демоните са съдии на християните в пълно противоречие с писаното, че Господ ще съди людете Си. Другата много опасна заблуда, която се прокарва в цялостната ерес е пълното пренебрежение към Божията прошка на греховете.

Св.ап. Йоан пише:
"Пиша вам, чеда, защото ви се простиха греховете заради Неговото име" 1 Йоан 2:12 Не се казва "ще ви се простят", но "простиха ви се".
При митарствата обаче, Божията прошка не играе никаква роля. Там демоните са нещо като счетоводители, записващи подробно всеки грях и изискващи отплата за него. И каква отплата? Добри дела. Демоните, тези автори и извършители на всяко зло, изискват добри дела, за да пуснат душата. Човек трябва или да е злостен враг на Христос в сърцето си или напълно умопомрачен, за да нарича себе си християнин и да вярва на тези басни.

По-нататък в "митарствата на Теодора" е описано как демоните изискват от Ангелите ответ за злите дела на Теодора. Моля четящият да размисли не е ли мрачна ерес от ада това: демоните на сатана да искат ответ от Ангелите. Това не е нищо друго, освен подло вмъкване на лъжата, че демоните са по-силни от небесните Ангели.

Следват известните 20 митарства, където на въздушните демони-митничари Ангелите представят добри дела, за да бъде допусната душата на Теодора по-нагоре. А където пък нейните добри дела не достигат, за да се плати "митото", тя ползва кредит!

"Злите духове скръцнаха зъби, желаейки да ме отнемат и хвърлят в бездната; но в това време внезапно се яви посред нас духът на св.Василий и каза на светите ангели: "Господари мои, тази душа много ми е послужила, успокоявала е моята немощ и старост, аз се молих Богу за нея и той /в текста, който ползвам "той" за Бога е написано с малка буква, как се издават враговете Божии!/ ми даде тази милост. - След това той им даде някакво ковчеже и добави: - "Когато ще преминавате въздушните митарства, изкупвайте я, като вземете от това ковчеже и давайте на лукавите и зли духове."

Тук се утвърждава друга ерес: спасение чрез добри дела, напълно игнорирайки Божията благодат и Христовите заслуги в замяна на човешките.

Рим. 3:19-28. Особено искам да цитирам ст. 28: "И тъй, мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата на закона". И Ефес. 2:8-9: "Защото по благодат сте спасени чрез вярата и това не е от вас - Божий дар е, не е от дела, за да не би някой да се похвали."

Ефес.1:7: "В Когото имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат."

Член 13 на Посланието на патриарсите казва по този повод: "Вярваме, че човек се оправдава не просто само с вяра, но с вяра, която действа чрез любов, сиреч чрез вяра и дела." А по отношение на това, чия е заслугата за добрите ни дела, чл. 14 на същото Послание гласи: "Макар че човек преди възраждането може по природа да бъде склонен към добро, да избира и да прави нравственото добро, но за да може, след като се възроди, да прави духовно добро /защото делата на вярата, бидейки причина за спасението и извършвани по свръхестествена благодат, обикновено се наричат духовни/, трябва благодатта да го предваря и предвожда, както се казва за предопределените; тъй че той не може сам по себе си да прави дела достойни за живота по Христа, а само може да желае или да не желае да действа съгласно с благодатта."

Още малко из "Митарствата": "Ангелите пък дадоха част от ковчежето на св.Василий, изкупиха чревоугодните ми грехове и се отправихме по-нататък". На друго място се казва подобно: "Добро е за тези, които помнят Свещеното Писание и правят милостиня, или правят каквито и да било други благодеяния, с които впоследствие могат да се изкупят от вечните мъки в ада."

Няма по-отвратителна ерес от това да се отричат заслугите на Изкупителя на човечеството, чрез които само и единствено има спасение, и да се твърди, че човешки добри дела могат да изкупят нечии грехове и да спасят от ада. Ако някой е толкова умопомрачен, че не разбира това, аз не смятам да му привеждам стихове от Светото Писание, което той или тя явно презира, но го оставям на съда на Онзи, Чието Име е по-високо от всяко друго име и пред Когото се прекланя всичко: небесно, земно и подземно.

Това Име Теодора не се е сетила да призове.

А на нас, действително, а не престорено повярвалите в истинското Христово Благовестие, нашият апостол Павел казва:

"като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете, и Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти - всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи. И Той е Глава на тялото, на църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство; понеже в Него благоволи Отец да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му.
И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си, ако само пребъдете във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатни в надеждата на проповядваното на всяка поднебесна твар благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител."
Кол.2:12-23

следва