От Прокимен
Част ІV
ЗА ЧУДЕСАТА
Критерият за определяне извора на чудесата у богопросветените християни и светите Отци бил доколко «чудотворецът» пребивава в истината. Днес различаването на духовете е оскъдяло до краен предел. Напълно нормално явление е в нашия съвременен живот да се приемат духовните чудеса еднакво с чудесата на еретиците и магесниците. Жаждата да се видят чудеса е притъпила християнската добросъвестност. За болшинството е по-важно зрелище да има, а не толкова да очистваме сърцата си за да съзерцаваме Бог. Бог се подменя с евтини зрелища и това е явно свидетелство за царуващ дух на Атихриста в църковните среди. В духовната ни хладност забравяме апостолското предупреждение : «Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ обикаля и търси кого да глътне» (1 Петр. 5:8).
Доживяхме крайният предел на църковно падение, когато Православната Църква, която е призвана да бъде «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15), възхвалява коленопреклонно сатанисти-магесници като псевдоакадемика Гагик Саркисович Авакян. Десетки руски владици, свещеници и монашествуващи се лекуват при този магесник. Интернетът е наводнен с клипове за тази бесовщина и Руската Църква прояви нечувана наглост да го признае за благодатен лечител и да го награди. По-голямо падение можем ли да очакваме? За какво различаване на духовете можем да говорим на богословско ниво?
Ако ни е известно от духовната литература, че дори духоносни подвижници могат да изпаднат в прелест или бесовска самоизмама, то какво остава за отявлени сатанисти?
Как да си обясним, че стотици руски православни духовници – архиереи, свещеници, монаси – приемат сатанизма на Авакян за благодат Божия?!
Причината човек да приеме лъжливи знамения и чудеса се състои в лъжовните представи, които, бидейки възбудени с лъжовни чудеса, намират съчувствие в сърца, неочистени от страстите. Страстните хора са склонни да съчувстват на лъжовни явления, приемащи ги за духовни по силата на греховния си, недуховен живот. Затова и изпитват особена наслада от лъжовните чудеса или успокоение от врачки и баячки. Духовният човек ще предусети с духа си бесовщината. Плътският човек ще приеме сатана за светъл ангел от сладострастие.
Свети Исаак Сириец пише: «Мнозина са тези, които са извършили знамения, въскресили мъртви, потрудили се да обърнат заблудени, извършили са големи чудеса, довели са други до познаването на Бог, а след тези чудесни дела, самите те, оживотворили другите, са изпаднали в осквернителни и мерзки страсти, умървили сами себе си защото са били все още в душевен недъг» (Слово 56).
Ето я опасността когато хора, които не са осъзнали своята греховност, когато не са очистили сърцата си от страстите, започват да извършват славни и чудесни дела спрямо другите. Ако самите тези чудотворци не са укрепнали благодатно в добродетелния живот, рано или късно ще станат жертва на това си дръзко съприкосновение с чудодейните бесовски сили.
Преподобни Макарий Египетски казва: « Ако човек сам не даде повод на сатаната да го подчини на своето влияние, то сатана не може в никакъв случай да го овладее насилствено».
Бог може да допусне чудодейни бесовски знамения съразмерно степента на духовна деградация. Колкото повече човек дава воля на греховете си, толкова по-податлив е на бесовското въздействие. Не случайно гордостта може да доведе до умопомрачение. Не случайно болшинството знаменити актьори и певци страдат по-силно от депресия. Тяхната гордост не търпи съперничество или забрава от публиката, която години наред ги е «боготворила», а артистичните идоли са се вживявали в Божията дарба като собствено достояние. Идва момент, когато човек не може да бъде център на внимание. Ако вярата му е правилна, той няма да преживее душевни сътресения. Ако целият живот на някой е преминал в суетност и далече от Бог, то много по-лесно би станал жертва на бесовете в буквален смисъл.
В някои случаи дори и Причастието не може да помогне. Нека не забравяме, че в духовния ни живот, дори Причастието може да се окаже същинска отрова. Затова именно ни е наредено да различаваме духовете и да пазим чистотата на вярата си като зениците очите си.
От аскетическата литература ни е известно, че има случаи, когато пустинници се причастили и моментално обезумявали. Може да се каже, че такова е въздействието на еретическото причастие, което не съединява с Бог. Според преподобни Теодор Студит, един от най-безкомпромисните изповедници на вярата, еретическото причастие не просвещава, а още повече помрачава. То не съединява с Христа, а с дявола.
Ето го крайъгълният камък на ревността за чистотата във вярата и безкомпромисност във въпросите на православната догматика. Идва моментът и той не е никак далече, когато причастието във видимите православни храмове ще е действителна отрова и по съвест, малцината верни на истинското православие, не биха могли да се причастяват.
По учението на св. Отци, причастието не действа магически. Дори причастие в истинно православен храм с каноничен свещеник може да въздейства отрицателно, ако причастникът пристъпва недостойно към светинята. Примерът го имаме с апостол Юда. Той се причастил от ръката на Самия Христос и това му причастие не било за душеспасение, а за умопомрачение. Заради неговата страст към парите и неразкаяност, в него влязъл сатана (Иоан 13:27).
Спасявайте се от тоя опак род! св. Петър
събота, 28 ноември 2009 г.
петък, 27 ноември 2009 г.
Размисли за Църквата, чудесата и спасението
От Прокимен
Част ІІІ
За чудесата
В контекста на горните ми размисли за съвременното състояние на църковната дейстивтелност, възникава въпросът що за чудеса могат да се очакват днес?
Евагелските думи: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици...» (Мк. 16:16-18) – стават камък за препъване на мнозина християни. Няма да се спирам върху протестантската интерпретация и насилване към фабрикуване на всевъзможни фокуси, които нямат за извор Божията благодат.
Ние, православните, в своята горделивост да сме най-най-истинните християни от всички християни, неволно се втурваме в съревнование с протестантската болнава мистика. В своето обездухотворяване и оплътскостяване, търсим изуствени чудеса, сякаш те са същността на вярата в Христа и гаранцията за спасение във вечността.
В цитираното евангелско изречение Христос говори за близки явления , които ще се проявят след слизането на Св. Дух. Предсказаното от Спасителя имало действително своето място особено през първите два века на християнството. Небесните дарования били дадени на християните като съдействие в благовестието им на Христа пред лицето на света. По-късно, както основателно отбелязва св. Йоан Златоуст, всичките тези знамения и чудеса започнали да намаляват и по времето на Цариградския светител чудесата не се проявявали вече в изобилие. Потребността от чудесата отминала. Чудесата не са били никога цел, както ги разбират протестантите, а само средство за разпространението на проповедта на Истината.
ЧУДЕСАТА не се явяват самоцел. Те не се явяват критерий за истинност на вярата. Чудото е всякога своеобразно средство. Нека спрем вниманието си върху евангелския цитат по-задълбочено и с нужната трезвост. Господ казва: «Който повярва...» (Мк 16:16). От тези думи става пределно ясно, че вярата е водеща. Не е казано, че който повярва и започне да извършва чудеса, той ще бъде спасен, а: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен...» (Мк. 16:16). Сами по себе си тези думи говорят с пределна яснота, че и без никакви чудеса, ако човек повярва – ще бъде спасен. За каква вяра може да става реч? В никакъв случай не става дума за суеверие в съвременното извратено и душепагубно православно разбиране – кръщение – магически – автоматически здраве, благополучие, което за православните езичници е тъждествено на спасение.
Евангелската вяра на християните е преди всичко и най-вече ЖИВОТ или вяра-живот.
Оттук следва, че не чудесата са свидетелство за правилна вяра, а само правилната вяра може да се яви като критерии за истинността на чудесата – вяра-живот и раждането от тази вяра-живот плодове на Духа.
Формалните кръщения и формализмът във всички тайнства са магизъм, дегизиран в православие и в никакъв случай не са свидетелство за жива вяра с предпоставка за християнски живот. Това е сериозно заболяване на съвременното Православие и затова изразявам за сетен път съмнението си, че всички се спасяват или че благодатта действа във всяко фиктивно извършвано тайнство. Днес е времето на формализма и самозалъгването с евтините панаири, че те ни носят спасение или най-вече КЪСМЕТ – за неграмотното простолюдие - желано здраве и преуспяване в материалния живот, а за свещенството повече финансови доходи. Православието не е стигало такъв апогей на духовна извратеност и само този факт е предостатъчен като свидетелство, че краят на света трябва да настъпи, защото видимата Църква е станала същинска Вавилонска блудница и ако не се покае и изправи в действията си и същност на живот както жителите на Ниневия по времето на пророк Йона, то краят няма да бъде никак далеч. Този край се ускорява от всеобщата мерзост на запустение.
Дори и да стават чудеса в една православна видимост без никакво духовно съдържание, те не са никакво свидетелство за истинност или правилен духовен живот.
ЧУДЕСАТА са външно явление. Вярата е вътрешна проява на човешкия дух или вярата е онова, което става в душата на човека. Чудесата, бидейки външни, те са явления на материалния свят. Затова те си остават със своята земна ценност.
Древните проповедници на християнството смятали за най-голямо чудо когато се изкоренят страстите и се прекрати греха. Такова чудо се извършва вътре в душата на човека и то ще премине с него във вечността. Както душата е над тялото, така и чудото вътре в душата е по-ценно от външните чудеса, докосващи телата. При едно видимо чудо може да стане мигновено изцеление на тялото, но не е никаква гаранция, че душата няма да наследи ада. Ако душата се изцери от страстите, то инвалидното тяло не може да бъде пречка за влизането в Царството Небесно.
За съжаление, днешното време ни е отдалечило толкова много от Евангелската истина, че малко са онези, които все още проповядват против греха и призовават за духовна обнова. Може да се каже, че днешната ни вяра е различна от вярата на Древната Църква. Днешното християнство е нещо чуждо на онова християнство, което създавали светите апостоли.
В светлината на тази мрачна реалност, не бива да се поставят чудесата за критерий на верова истинност.
Онези малцина православни християни, които все още четат Новия Завет, нека не забравят предупреждението на ап. Павел :«И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата...» (2 Сол. 2:11).
Ето защо трябва да сме свръх-предпазливи към днешните чудеса, никнещи като гъби след дъжд върху духовната разложеност на официалното ни православие. Кой ще твърди, че «замироточилият» портрет на руския патриарх Алексий Втори, докато той все още беше жив, е явление благодатно? Не е ли по-скоро Небесно предупреждение за изправление преди настъпващата смърт?! Тълпата, в своята духовна неграмотност и порочен начин на живот може да приеме «мироточието» като знак за святост на живия човек. Духоносният човек ще се замисли с много трезвост защо Бог изпраща това знамение и какво наказание тежи над главите ни?!
Чудесата могат да бъдат чисто бесовски. Затова Писанието призовава верните по дух – вяра=живот християни да изследват духовете. Любимият Христов ученик – св. Йоан Богослов ни казва: «Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога...» (1 Иоан. 4:1).
Днес, повече от всякога трябва да сме свръх предпазливи към външните явления, пропагандирани за чудесата, които нямат нужната християнска духовна основа. Според светоотеческите предупреждения, бъдещето ни готви все по-силни зрелища, вършени с бесовска сила, които готвят пътя на Антихриста, който сам ще шокира всички със силата на своето чудотворство, пред която дори науката ще онемее. Преподобни Ефрем Сириец (Сирин) казва за Антихристовите чудесни зрелища: «...в страшни привидения ще се покаже подобен на Бог; ще лети във въздуха и всички бесове, подобно на ангелите, ще се възнесат пред мъчителя... Той ще произведе многочислени знамения, но лъжовни, а не действителни. В присъствието на многочислена тълпа, която ще го възхвалява за мечтателните чудеса, ще издаде мощен глас, от който ще се разтресе мястото на стоящата пред него тълпа, казвайки: всички народи, познайте силата и властта ми! Пред погледа на зрителите ще представи планини и ще извика острови от морето, но всичко това чрез измама и мечтателно, не действително. Впрочем, ще прелъсти света, ще измами погледите на всички и мнозина ще повярват и ще го прославят като силен Бог» (Слово за пришествието Господне).
Времената са се изменили. Днешното време не е идентично с онова на първите християни по силата на благодатните изяви. В първите векове на християнството са се извършвали чудеса, които имали своя смисъл. Тогава се наблюдавали дарби на говорене на различни езици, т.е., човек можел да преподнесе Истината на друг човек, благовестейки му на роден език. Тогава Господ укрепвал Църквата с такива дарби, защото онова време изпитвало необходимост от тях. Апостол Павел причислява тези благодатни дарове към външните, казвайки: «Да говоря всички езици и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека» (1 Кор. 13:1). С други думи казано, външните чудеса имали за цел да променят човечеството вътрешно, да го одухотворят. Ако човек няма истинска евангелска любов във всичките й оттенъци и прояви, както и истинските плодове на духа, то дори и да заговори на непознати езици, ще бъде не толкова съсъд на благодатта, колкото празен барабан, издаващ силен грохот, но нищо повече. Този зрелищен грохот не достига и още по-малко променя състоянието на духа, той не одухотворява и не води към Христа.
Ако това е казано от ап. Павел още в най-първите времена на християнството, то какво може да се каже в нашето печално време на мнимо християнство? Днес сме свидетели на всеобщо отстъпление от същинското християнство, което на духовен език се нарича «апостасия». Евангелската любов от първите векове е подменена с човешката гордост и егоизъм. Сладострастието е станало преобладаващо сред формално кръстените християни. По тази причина, благодатта не е действена и ако стават зрелищни чудеса, то те са най-вече плод на духовната ни прелъстеност, на плътското ни пристрастие към зрелищата, с което се опитваме да възпълним духовната празнота вътре в себе си. Днешните чудеса не укрепват вярата. Те предизвикват моментни емоции, много приказки, които не променят сърцата и начина ни живот. Може да се каже, че в по-голямата си степен днешните чудеса са с бесовска сила, щом като не пораждат благочестие. Колкото по-евтини чудеса – панаирджилък стават, толкова жаждата на тълпата към тях се увеличава и подмяната на духовното с плътско е от очевидна по-очевадна. В това си чудоискателство тълпата си остава тълпа и в никакъв случай не става народ Божи, изучаващ Писанията и живеещ по техните предписания.
Умрелият богаташ от евангелската притча за бедния Лазар (Лука 16:19-31) умолявал праотеца Авраам: «... отче, прати го (Лазар) в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката» (Лук 16:27-28). Сам Бог чрез праотеца Авраам отговоря кратко и ясно: «ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят» (Лук. 16:31). Това е евангелската истина и всичко останало е от лукавия. Ако не си направим труд да опознаем Писанието и се упражним да заживеем според неговите предписания, колкото и създаваме впечатление на набожни хора, ние си оставаме чисто и просто езичници, независимо дали ще сме първи кипри на владишките празненства или ще ни благодарят за прещедро църковно спонсорство. Истината е, че килограмите палени свещи и хилядите жертвани пари за църковни сгради ще разпалват адския огън в душата ни и в никакво Царство Небесно няма да влезем, ако сами не пощадим душите си и не ги облагородим с плодовете на истинската вяра=живот.
При отсъствието на истинско желание за лично одухотворяване и освещаване с праведен живот, чудесата в наше време губят своето значение и смисъл. Те стават пагубни, вместо да са от полза както в първите векове.
В своята «Беседа за чудесата и знаменията» руският светител Игнатий Брянчанинов казва: «Достойни са за съжаление онези, които оставят словото и търсят убеждения от чудесата. Тази потребност показва особено преобладаване на плътско мъдруване, грубо невежество, живот, който се принася в жертва на тлението и греха, отсъствие на упражнение в изучаването на Божия закон и богоугодни добродетели, неспособност на душата да усети присъствието и действието на Св. Дух в словото».
В житието на св. Пахомий Велики четем, че веднъж му се наложило да се отбие в един манастир, в който живеели монаси, заразени с еретически възгледи. Понеже Древната Църква изобилствала на чудеса, домакините предложили изкусителното разрешение на въпроса кой стои в истинската вяра и кой съгрешава против нея според факта кой от двамата игумени ще е способен да извърши чудо, преминавайки реката по чудесен начин. Когато Пахомиевите духовни чеда споделили «гениалната идея» с него, св. Пахомий се опечалил, че неговите възпитаници си позволили да изслушат и да му предадат такова разрешение на истината. Той им казал строго: «Еретикът, издигайки се над водата, може да премине реката като по суша по Божие допущение и с помощта на сатаната, който желае да го утвърди в неговото нечестиво вярване, както и другите да склони към това нечестие. Отидете и кажете на тези хора, че моите трудове и грижи не са насочени към това как да премина реката, а към това как да избегна Божиите наказания и да премина безпрепятствено реката огнена, която всички ние трябва да минем за да се явим пред нашия Господ Иисус Христос. Освен това, Евангелието ни казва: «Не изкушавай Господа твоя Бог» (Мат. 4:7; Лук. 4:12).
Писанието ни повелява да изследваме духовете и да подражаваме на великаните на духа, станали съсъди на Божията благодат, а не на тетралната изтънченост на днешни расоносци с празни духовни светилници. В духовната си просветеност, св. Пахомий съзрял в еретическото предложение сатанински козни, желаещи по чудесно-зрелищен начин да разколебаят у монасите твърдостта в истинността на вярата и да възбудят у тях тщеславие. С други думи казано, ако св. Пахомий би приел предложението и с Божия помощ се би издигнал над водата и преминал реката по чудесен начин, това би повредило на смирението на неговите духовни ученици. Те биха могли да се възгордеят от чудото с техния духовен старец и да изгубят само за миг плодовете на многодишните си подвизи в строгост и духовно преуспяване. Ето как разсъждава духоносният човек! Плътският човек би казал, че ако е толкова праведен някой, защо не може да го надмине по чудодействие? Плътският човек не се интересува толкова от истината, колкото от зрелищата.
Свидетелство за днешното извращение в православието е това безобразно разнасяне на кокали насам натам и медийно приканване на тълпата да се покланя телесно. Древните християни считали за свой свещен дълг да рискуват живота си, за да се погрижат за погребението на телесните останки на някой мъченик или изповедник на вярата. Те благоговеели пред подвига на изповедниците и пазели останките им, пред които отбелязвали годишнините на техния подвиг. Днес Църквата нехае за духовното ограмотяване на хората и чака безбожната власт да просвети в училищата си децата ни и да ги катехизира вместо Църквата. В своята духовна празнота, църковните йерарси разиграват панаирджийски спектакли с разнасяне на кокали и събиране на многобройна тълпа. Това е душегубно и явна профанация. Едно стечение на хиляден духовно неграмотен народ, неспособен да принесе плодове на покаяние, не ползва никоя душа. Духовният панаир може да допринесе за солидна продажба на свещи,с което да се запълнят църковните каси за светски мероприятия, но духовната полза е не само никаква, но опасността е огромна. Същото може да се каже и с разнасянето и събирането на чудотворни икони. Това са упражнения в сатанизъм, организирани от светското духовенство, което нехае както за собственото си душеспасение, така и за душеспасението на тълпата. Тези спектакли са чужди на църковната духовност и са свидетелство за изкуствено възпълване на духовността, но тя е вътрешно явление и не се измерва нито по килограмите продадени свещи, нито по числото на насъбраната тълпа, която не е чела нито веднъж Евангелието и не знае по какви правила живее. В този случай, дори кокалите да са истински остатъци от мъчениците – изповедници на вярата, дори иконите да са рисувани по всички правила на православната иконопис, сборищата си остават далечни от Бога и същината на християнската вяра.
В житията на светиите за 22 февруари се описва нещо интересно и полезно за нас.
Честната глава на св. Йоан Кръстител преминавала дълго време от ръцете на един в ръцете на друг пазител. Приемствено тя била пазена сред благочестиви християни докато един ден не се оказала на съхранение у един свещеномонах Евстатий, който живеел в пещера край Емеса. Той бил заразен с ереста на Арий и подобно на днешното духовенство – не се отличавал с благоговеен страх от Бог. Много от идващите при монаха получавали телесни изцеления. Никой не знаел, че той съхранява честната глава на св. Йоан Кръстител и несъмнено, благодатната помощ се излъчвала от нея, а не от монаха еретик, който съзнателно пазел в тайна притежанието на светите останки.
Прочее, текстът свидетелства, че е възможно да стават чудеса по благодатно въздействие на свети останки, които ние християните почитаме като мощи. Чудесата ставали въпреки, че свещеникът Евстатий не пребивавал духовно в Истината. Чудесата ставали не заради еретика Евстатий, а заради истинската вяра на християните, заради плодовете на техния благочестив живот. Когато жителите на Емеса узнали, че монахът притежава честната глава на св. Йоан Кръстител, те изгонили еретика. Ето ги плодовете на духовната грамотност у народа. Днес топлохладността или безразличието към православното вероучение е парализирало духовно богомолния народ. Всеки опит да се изобличи безобразието се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата. Ще доживеем ли момента за да видим, че православният народ е достатъчно грамотен и будността на съвестта си ще намери сили, за да се противопостави на всеки опит да се отклони църковния кораб от Истината? Способни ли сме да се освободим от безразличието и да засвидетелствуваме, че не гледаме на въпроса за благодатта Божия и собственото си душеспасение с топлохладност или в духовен аспект не сме от тълпата с блудкава псевдодуховност?
Следва
Част ІІІ
За чудесата
В контекста на горните ми размисли за съвременното състояние на църковната дейстивтелност, възникава въпросът що за чудеса могат да се очакват днес?
Евагелските думи: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици...» (Мк. 16:16-18) – стават камък за препъване на мнозина християни. Няма да се спирам върху протестантската интерпретация и насилване към фабрикуване на всевъзможни фокуси, които нямат за извор Божията благодат.
Ние, православните, в своята горделивост да сме най-най-истинните християни от всички християни, неволно се втурваме в съревнование с протестантската болнава мистика. В своето обездухотворяване и оплътскостяване, търсим изуствени чудеса, сякаш те са същността на вярата в Христа и гаранцията за спасение във вечността.
В цитираното евангелско изречение Христос говори за близки явления , които ще се проявят след слизането на Св. Дух. Предсказаното от Спасителя имало действително своето място особено през първите два века на християнството. Небесните дарования били дадени на християните като съдействие в благовестието им на Христа пред лицето на света. По-късно, както основателно отбелязва св. Йоан Златоуст, всичките тези знамения и чудеса започнали да намаляват и по времето на Цариградския светител чудесата не се проявявали вече в изобилие. Потребността от чудесата отминала. Чудесата не са били никога цел, както ги разбират протестантите, а само средство за разпространението на проповедта на Истината.
ЧУДЕСАТА не се явяват самоцел. Те не се явяват критерий за истинност на вярата. Чудото е всякога своеобразно средство. Нека спрем вниманието си върху евангелския цитат по-задълбочено и с нужната трезвост. Господ казва: «Който повярва...» (Мк 16:16). От тези думи става пределно ясно, че вярата е водеща. Не е казано, че който повярва и започне да извършва чудеса, той ще бъде спасен, а: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен...» (Мк. 16:16). Сами по себе си тези думи говорят с пределна яснота, че и без никакви чудеса, ако човек повярва – ще бъде спасен. За каква вяра може да става реч? В никакъв случай не става дума за суеверие в съвременното извратено и душепагубно православно разбиране – кръщение – магически – автоматически здраве, благополучие, което за православните езичници е тъждествено на спасение.
Евангелската вяра на християните е преди всичко и най-вече ЖИВОТ или вяра-живот.
Оттук следва, че не чудесата са свидетелство за правилна вяра, а само правилната вяра може да се яви като критерии за истинността на чудесата – вяра-живот и раждането от тази вяра-живот плодове на Духа.
Формалните кръщения и формализмът във всички тайнства са магизъм, дегизиран в православие и в никакъв случай не са свидетелство за жива вяра с предпоставка за християнски живот. Това е сериозно заболяване на съвременното Православие и затова изразявам за сетен път съмнението си, че всички се спасяват или че благодатта действа във всяко фиктивно извършвано тайнство. Днес е времето на формализма и самозалъгването с евтините панаири, че те ни носят спасение или най-вече КЪСМЕТ – за неграмотното простолюдие - желано здраве и преуспяване в материалния живот, а за свещенството повече финансови доходи. Православието не е стигало такъв апогей на духовна извратеност и само този факт е предостатъчен като свидетелство, че краят на света трябва да настъпи, защото видимата Църква е станала същинска Вавилонска блудница и ако не се покае и изправи в действията си и същност на живот както жителите на Ниневия по времето на пророк Йона, то краят няма да бъде никак далеч. Този край се ускорява от всеобщата мерзост на запустение.
Дори и да стават чудеса в една православна видимост без никакво духовно съдържание, те не са никакво свидетелство за истинност или правилен духовен живот.
ЧУДЕСАТА са външно явление. Вярата е вътрешна проява на човешкия дух или вярата е онова, което става в душата на човека. Чудесата, бидейки външни, те са явления на материалния свят. Затова те си остават със своята земна ценност.
Древните проповедници на християнството смятали за най-голямо чудо когато се изкоренят страстите и се прекрати греха. Такова чудо се извършва вътре в душата на човека и то ще премине с него във вечността. Както душата е над тялото, така и чудото вътре в душата е по-ценно от външните чудеса, докосващи телата. При едно видимо чудо може да стане мигновено изцеление на тялото, но не е никаква гаранция, че душата няма да наследи ада. Ако душата се изцери от страстите, то инвалидното тяло не може да бъде пречка за влизането в Царството Небесно.
За съжаление, днешното време ни е отдалечило толкова много от Евангелската истина, че малко са онези, които все още проповядват против греха и призовават за духовна обнова. Може да се каже, че днешната ни вяра е различна от вярата на Древната Църква. Днешното християнство е нещо чуждо на онова християнство, което създавали светите апостоли.
В светлината на тази мрачна реалност, не бива да се поставят чудесата за критерий на верова истинност.
Онези малцина православни християни, които все още четат Новия Завет, нека не забравят предупреждението на ап. Павел :«И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата...» (2 Сол. 2:11).
Ето защо трябва да сме свръх-предпазливи към днешните чудеса, никнещи като гъби след дъжд върху духовната разложеност на официалното ни православие. Кой ще твърди, че «замироточилият» портрет на руския патриарх Алексий Втори, докато той все още беше жив, е явление благодатно? Не е ли по-скоро Небесно предупреждение за изправление преди настъпващата смърт?! Тълпата, в своята духовна неграмотност и порочен начин на живот може да приеме «мироточието» като знак за святост на живия човек. Духоносният човек ще се замисли с много трезвост защо Бог изпраща това знамение и какво наказание тежи над главите ни?!
Чудесата могат да бъдат чисто бесовски. Затова Писанието призовава верните по дух – вяра=живот християни да изследват духовете. Любимият Христов ученик – св. Йоан Богослов ни казва: «Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога...» (1 Иоан. 4:1).
Днес, повече от всякога трябва да сме свръх предпазливи към външните явления, пропагандирани за чудесата, които нямат нужната християнска духовна основа. Според светоотеческите предупреждения, бъдещето ни готви все по-силни зрелища, вършени с бесовска сила, които готвят пътя на Антихриста, който сам ще шокира всички със силата на своето чудотворство, пред която дори науката ще онемее. Преподобни Ефрем Сириец (Сирин) казва за Антихристовите чудесни зрелища: «...в страшни привидения ще се покаже подобен на Бог; ще лети във въздуха и всички бесове, подобно на ангелите, ще се възнесат пред мъчителя... Той ще произведе многочислени знамения, но лъжовни, а не действителни. В присъствието на многочислена тълпа, която ще го възхвалява за мечтателните чудеса, ще издаде мощен глас, от който ще се разтресе мястото на стоящата пред него тълпа, казвайки: всички народи, познайте силата и властта ми! Пред погледа на зрителите ще представи планини и ще извика острови от морето, но всичко това чрез измама и мечтателно, не действително. Впрочем, ще прелъсти света, ще измами погледите на всички и мнозина ще повярват и ще го прославят като силен Бог» (Слово за пришествието Господне).
Времената са се изменили. Днешното време не е идентично с онова на първите християни по силата на благодатните изяви. В първите векове на християнството са се извършвали чудеса, които имали своя смисъл. Тогава се наблюдавали дарби на говорене на различни езици, т.е., човек можел да преподнесе Истината на друг човек, благовестейки му на роден език. Тогава Господ укрепвал Църквата с такива дарби, защото онова време изпитвало необходимост от тях. Апостол Павел причислява тези благодатни дарове към външните, казвайки: «Да говоря всички езици и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека» (1 Кор. 13:1). С други думи казано, външните чудеса имали за цел да променят човечеството вътрешно, да го одухотворят. Ако човек няма истинска евангелска любов във всичките й оттенъци и прояви, както и истинските плодове на духа, то дори и да заговори на непознати езици, ще бъде не толкова съсъд на благодатта, колкото празен барабан, издаващ силен грохот, но нищо повече. Този зрелищен грохот не достига и още по-малко променя състоянието на духа, той не одухотворява и не води към Христа.
Ако това е казано от ап. Павел още в най-първите времена на християнството, то какво може да се каже в нашето печално време на мнимо християнство? Днес сме свидетели на всеобщо отстъпление от същинското християнство, което на духовен език се нарича «апостасия». Евангелската любов от първите векове е подменена с човешката гордост и егоизъм. Сладострастието е станало преобладаващо сред формално кръстените християни. По тази причина, благодатта не е действена и ако стават зрелищни чудеса, то те са най-вече плод на духовната ни прелъстеност, на плътското ни пристрастие към зрелищата, с което се опитваме да възпълним духовната празнота вътре в себе си. Днешните чудеса не укрепват вярата. Те предизвикват моментни емоции, много приказки, които не променят сърцата и начина ни живот. Може да се каже, че в по-голямата си степен днешните чудеса са с бесовска сила, щом като не пораждат благочестие. Колкото по-евтини чудеса – панаирджилък стават, толкова жаждата на тълпата към тях се увеличава и подмяната на духовното с плътско е от очевидна по-очевадна. В това си чудоискателство тълпата си остава тълпа и в никакъв случай не става народ Божи, изучаващ Писанията и живеещ по техните предписания.
Умрелият богаташ от евангелската притча за бедния Лазар (Лука 16:19-31) умолявал праотеца Авраам: «... отче, прати го (Лазар) в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката» (Лук 16:27-28). Сам Бог чрез праотеца Авраам отговоря кратко и ясно: «ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят» (Лук. 16:31). Това е евангелската истина и всичко останало е от лукавия. Ако не си направим труд да опознаем Писанието и се упражним да заживеем според неговите предписания, колкото и създаваме впечатление на набожни хора, ние си оставаме чисто и просто езичници, независимо дали ще сме първи кипри на владишките празненства или ще ни благодарят за прещедро църковно спонсорство. Истината е, че килограмите палени свещи и хилядите жертвани пари за църковни сгради ще разпалват адския огън в душата ни и в никакво Царство Небесно няма да влезем, ако сами не пощадим душите си и не ги облагородим с плодовете на истинската вяра=живот.
При отсъствието на истинско желание за лично одухотворяване и освещаване с праведен живот, чудесата в наше време губят своето значение и смисъл. Те стават пагубни, вместо да са от полза както в първите векове.
В своята «Беседа за чудесата и знаменията» руският светител Игнатий Брянчанинов казва: «Достойни са за съжаление онези, които оставят словото и търсят убеждения от чудесата. Тази потребност показва особено преобладаване на плътско мъдруване, грубо невежество, живот, който се принася в жертва на тлението и греха, отсъствие на упражнение в изучаването на Божия закон и богоугодни добродетели, неспособност на душата да усети присъствието и действието на Св. Дух в словото».
В житието на св. Пахомий Велики четем, че веднъж му се наложило да се отбие в един манастир, в който живеели монаси, заразени с еретически възгледи. Понеже Древната Църква изобилствала на чудеса, домакините предложили изкусителното разрешение на въпроса кой стои в истинската вяра и кой съгрешава против нея според факта кой от двамата игумени ще е способен да извърши чудо, преминавайки реката по чудесен начин. Когато Пахомиевите духовни чеда споделили «гениалната идея» с него, св. Пахомий се опечалил, че неговите възпитаници си позволили да изслушат и да му предадат такова разрешение на истината. Той им казал строго: «Еретикът, издигайки се над водата, може да премине реката като по суша по Божие допущение и с помощта на сатаната, който желае да го утвърди в неговото нечестиво вярване, както и другите да склони към това нечестие. Отидете и кажете на тези хора, че моите трудове и грижи не са насочени към това как да премина реката, а към това как да избегна Божиите наказания и да премина безпрепятствено реката огнена, която всички ние трябва да минем за да се явим пред нашия Господ Иисус Христос. Освен това, Евангелието ни казва: «Не изкушавай Господа твоя Бог» (Мат. 4:7; Лук. 4:12).
Писанието ни повелява да изследваме духовете и да подражаваме на великаните на духа, станали съсъди на Божията благодат, а не на тетралната изтънченост на днешни расоносци с празни духовни светилници. В духовната си просветеност, св. Пахомий съзрял в еретическото предложение сатанински козни, желаещи по чудесно-зрелищен начин да разколебаят у монасите твърдостта в истинността на вярата и да възбудят у тях тщеславие. С други думи казано, ако св. Пахомий би приел предложението и с Божия помощ се би издигнал над водата и преминал реката по чудесен начин, това би повредило на смирението на неговите духовни ученици. Те биха могли да се възгордеят от чудото с техния духовен старец и да изгубят само за миг плодовете на многодишните си подвизи в строгост и духовно преуспяване. Ето как разсъждава духоносният човек! Плътският човек би казал, че ако е толкова праведен някой, защо не може да го надмине по чудодействие? Плътският човек не се интересува толкова от истината, колкото от зрелищата.
Свидетелство за днешното извращение в православието е това безобразно разнасяне на кокали насам натам и медийно приканване на тълпата да се покланя телесно. Древните християни считали за свой свещен дълг да рискуват живота си, за да се погрижат за погребението на телесните останки на някой мъченик или изповедник на вярата. Те благоговеели пред подвига на изповедниците и пазели останките им, пред които отбелязвали годишнините на техния подвиг. Днес Църквата нехае за духовното ограмотяване на хората и чака безбожната власт да просвети в училищата си децата ни и да ги катехизира вместо Църквата. В своята духовна празнота, църковните йерарси разиграват панаирджийски спектакли с разнасяне на кокали и събиране на многобройна тълпа. Това е душегубно и явна профанация. Едно стечение на хиляден духовно неграмотен народ, неспособен да принесе плодове на покаяние, не ползва никоя душа. Духовният панаир може да допринесе за солидна продажба на свещи,с което да се запълнят църковните каси за светски мероприятия, но духовната полза е не само никаква, но опасността е огромна. Същото може да се каже и с разнасянето и събирането на чудотворни икони. Това са упражнения в сатанизъм, организирани от светското духовенство, което нехае както за собственото си душеспасение, така и за душеспасението на тълпата. Тези спектакли са чужди на църковната духовност и са свидетелство за изкуствено възпълване на духовността, но тя е вътрешно явление и не се измерва нито по килограмите продадени свещи, нито по числото на насъбраната тълпа, която не е чела нито веднъж Евангелието и не знае по какви правила живее. В този случай, дори кокалите да са истински остатъци от мъчениците – изповедници на вярата, дори иконите да са рисувани по всички правила на православната иконопис, сборищата си остават далечни от Бога и същината на християнската вяра.
В житията на светиите за 22 февруари се описва нещо интересно и полезно за нас.
Честната глава на св. Йоан Кръстител преминавала дълго време от ръцете на един в ръцете на друг пазител. Приемствено тя била пазена сред благочестиви християни докато един ден не се оказала на съхранение у един свещеномонах Евстатий, който живеел в пещера край Емеса. Той бил заразен с ереста на Арий и подобно на днешното духовенство – не се отличавал с благоговеен страх от Бог. Много от идващите при монаха получавали телесни изцеления. Никой не знаел, че той съхранява честната глава на св. Йоан Кръстител и несъмнено, благодатната помощ се излъчвала от нея, а не от монаха еретик, който съзнателно пазел в тайна притежанието на светите останки.
Прочее, текстът свидетелства, че е възможно да стават чудеса по благодатно въздействие на свети останки, които ние християните почитаме като мощи. Чудесата ставали въпреки, че свещеникът Евстатий не пребивавал духовно в Истината. Чудесата ставали не заради еретика Евстатий, а заради истинската вяра на християните, заради плодовете на техния благочестив живот. Когато жителите на Емеса узнали, че монахът притежава честната глава на св. Йоан Кръстител, те изгонили еретика. Ето ги плодовете на духовната грамотност у народа. Днес топлохладността или безразличието към православното вероучение е парализирало духовно богомолния народ. Всеки опит да се изобличи безобразието се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата. Ще доживеем ли момента за да видим, че православният народ е достатъчно грамотен и будността на съвестта си ще намери сили, за да се противопостави на всеки опит да се отклони църковния кораб от Истината? Способни ли сме да се освободим от безразличието и да засвидетелствуваме, че не гледаме на въпроса за благодатта Божия и собственото си душеспасение с топлохладност или в духовен аспект не сме от тълпата с блудкава псевдодуховност?
Следва
сряда, 25 ноември 2009 г.
Размисли за Църквата, чудесата и спасението
Автор: Прокимен
Част ІІ
Апостолските думи са изтълкувани още по-изразително от преп. Юстин Попович, който препоръчва: «Изпитвайте всичко с Духа на Църквата, с учението на Църквата. Онова, което не е от нея (Църквата), то вреди на вашите души, на вашето спасение. Изпитвайте пророчеството, ученията, духовете.
«Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света» (1Иоан. 4:1).
Изпитвайте хората, учителите (във вярата) към какъв дух се придържат. Сам по себе си човешкият дух не е в състояние да различава ясно духовете. Затова е даден на Църквата Дух Свети, Който «прониква във всичко, дори и в дълбините Божии» (1 Кор. 2:10) , прониква и в дълбините на човешката душа (1 Кор. 2:11). Единствено когато човек стане истински член на духовното тяло на Църквата посредством Тайнствата и добродетелите, съчленявайки се с нейната обща душа и ум, едва тогава той може да отличи Божието и Христовото от безбожното и антихристовото, да познае това, «що ни е дарувано от Бога» (1 Кор. 2:12). Само ако имаме «ум Христов» (1 Кор. 2:16), намиращ се в съборния ум на Църквата, ние бихме могли да определим с точност кое учение е от Христа, та духът на злото и лъжата да не съумее да ни измами...Само онези, които са очистили сърцата си могат да видят Бога и с Божията помощ да различат доброто от злото, да извършат добро и да се отклонят от злото...Прочее, само святите (по живот) знаят какво е добро и зло... Ръководейки се от светиите, в земния си живот ще можете внаги да извършите всяко божествено добро...»
За абсолютната авторитетност на църковното вероучение свидетелства ап. Павел, казвайки:
«Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде» (Гал. 1:8-9).
Никой не може да постави под съмнение, че послушанието към свещеноначалието е необходимо за душеспасението. Спасителят е изрекъл с категорична ясност: «Който вас слуша, Мене слуша» (Лук. 10:16). Истината изисква щото свещеноначалието да има жертвена ревност да учи народа в съотвествие с вярата на Църквата.
Днес, след 20 години демократична свобода. Църковната иерархия се оказва все още неспособна да изпълни своето първостепенно задължение, наредено й от Самия Христос: «Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух» (Мат. 28:19).
Първостепенната грижа или задължение на апостолите била преди всичко и най-вече да научат във вярата. Едва след това да кръщават. Свидетелство за първостепенната важност на ученето във вярата са следващите думи на Христа в същото това едно изречение: «и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света» (Мат. 28:20).
Прочее, епископите могат да претендират за апостолското си приемство единствено, ако спазват тази заръка на Божествения Учител. Ние можем да си въобразяваме, че Христос е с нас само ако научим и опазим всичко онова, което Той е предал на апостолите и е наредил да се пази. Ако едно от условията е нарушено, то претенциите за апостолска приемственост са игра на думи и убеждението ни, че Христос е с нас ще е вятърничава история.
Епископатът, израсъл и обучен да светителствува в комунистическото близко минало, отклони църковния кораб от Истината. Той се задоволяваше да служи и да въведе магизма, дегизирайки го като благодатност на формалните тайнства. Никаква благодат не може да слезе при очевадната ленивост на клира да учат народа във вярата, при тоталната неграмотност на народа, кръстен неправилно с обливане и миропомазани чорапогащи, оставайки за цял живот езичник и непознаващ Христа и Неговото учение.
Епископатът не се е опитвал да подражава на светите Отци, благовестили Христа в условия на гонения и мъчения. Епископатът се зарази с гръцката симония и кариеризъм, поругавайки се с благодатта на Светия Дух.
Същият този епископат, ако имаше страх Божи, да би принесъл покаяние или в най-лошия случай да би се опитал да поправи грешката си от миналото и да се погрижи за катехизацията на народа.
За съжаление, църковният кораб остана далече от Христа и всичко онова, което би могло да ни отвори дверите на Царството Небесно.
Трагедията е взаимно-свързана. Клирът не учи народа и от този неграмотен народ, който няма никаква представа за Бог, излиза епископатът.
При това положение, слепец води слепците и катастрофата е неизбежна, както и да усукваме истината в речовата си витийност.
Същинското Богопознание е невъзможно без знанието на Свещеното Писание и светоотечески творения. Засега нито народът, нито чедата му - епископи знаят едното или разбират другото. Кръгът става омагьосан и изход засега не се вижда в близките десетилетия.
Може да се каже с положителност, че съвременната църковна иерархия насажда антихристов дух в църковната видимост и отдалечава, къде съзнателно (архиереите масони), къде несъзнателно (архиереите кариеристи, запазващи духовната си неграмотност) от Христа и Неговата Истина.
/следва/
Част ІІ
Апостолските думи са изтълкувани още по-изразително от преп. Юстин Попович, който препоръчва: «Изпитвайте всичко с Духа на Църквата, с учението на Църквата. Онова, което не е от нея (Църквата), то вреди на вашите души, на вашето спасение. Изпитвайте пророчеството, ученията, духовете.
«Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света» (1Иоан. 4:1).
Изпитвайте хората, учителите (във вярата) към какъв дух се придържат. Сам по себе си човешкият дух не е в състояние да различава ясно духовете. Затова е даден на Църквата Дух Свети, Който «прониква във всичко, дори и в дълбините Божии» (1 Кор. 2:10) , прониква и в дълбините на човешката душа (1 Кор. 2:11). Единствено когато човек стане истински член на духовното тяло на Църквата посредством Тайнствата и добродетелите, съчленявайки се с нейната обща душа и ум, едва тогава той може да отличи Божието и Христовото от безбожното и антихристовото, да познае това, «що ни е дарувано от Бога» (1 Кор. 2:12). Само ако имаме «ум Христов» (1 Кор. 2:16), намиращ се в съборния ум на Църквата, ние бихме могли да определим с точност кое учение е от Христа, та духът на злото и лъжата да не съумее да ни измами...Само онези, които са очистили сърцата си могат да видят Бога и с Божията помощ да различат доброто от злото, да извършат добро и да се отклонят от злото...Прочее, само святите (по живот) знаят какво е добро и зло... Ръководейки се от светиите, в земния си живот ще можете внаги да извършите всяко божествено добро...»
За абсолютната авторитетност на църковното вероучение свидетелства ап. Павел, казвайки:
«Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде» (Гал. 1:8-9).
Никой не може да постави под съмнение, че послушанието към свещеноначалието е необходимо за душеспасението. Спасителят е изрекъл с категорична ясност: «Който вас слуша, Мене слуша» (Лук. 10:16). Истината изисква щото свещеноначалието да има жертвена ревност да учи народа в съотвествие с вярата на Църквата.
Днес, след 20 години демократична свобода. Църковната иерархия се оказва все още неспособна да изпълни своето първостепенно задължение, наредено й от Самия Христос: «Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух» (Мат. 28:19).
Първостепенната грижа или задължение на апостолите била преди всичко и най-вече да научат във вярата. Едва след това да кръщават. Свидетелство за първостепенната важност на ученето във вярата са следващите думи на Христа в същото това едно изречение: «и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света» (Мат. 28:20).
Прочее, епископите могат да претендират за апостолското си приемство единствено, ако спазват тази заръка на Божествения Учител. Ние можем да си въобразяваме, че Христос е с нас само ако научим и опазим всичко онова, което Той е предал на апостолите и е наредил да се пази. Ако едно от условията е нарушено, то претенциите за апостолска приемственост са игра на думи и убеждението ни, че Христос е с нас ще е вятърничава история.
Епископатът, израсъл и обучен да светителствува в комунистическото близко минало, отклони църковния кораб от Истината. Той се задоволяваше да служи и да въведе магизма, дегизирайки го като благодатност на формалните тайнства. Никаква благодат не може да слезе при очевадната ленивост на клира да учат народа във вярата, при тоталната неграмотност на народа, кръстен неправилно с обливане и миропомазани чорапогащи, оставайки за цял живот езичник и непознаващ Христа и Неговото учение.
Епископатът не се е опитвал да подражава на светите Отци, благовестили Христа в условия на гонения и мъчения. Епископатът се зарази с гръцката симония и кариеризъм, поругавайки се с благодатта на Светия Дух.
Същият този епископат, ако имаше страх Божи, да би принесъл покаяние или в най-лошия случай да би се опитал да поправи грешката си от миналото и да се погрижи за катехизацията на народа.
За съжаление, църковният кораб остана далече от Христа и всичко онова, което би могло да ни отвори дверите на Царството Небесно.
Трагедията е взаимно-свързана. Клирът не учи народа и от този неграмотен народ, който няма никаква представа за Бог, излиза епископатът.
При това положение, слепец води слепците и катастрофата е неизбежна, както и да усукваме истината в речовата си витийност.
Същинското Богопознание е невъзможно без знанието на Свещеното Писание и светоотечески творения. Засега нито народът, нито чедата му - епископи знаят едното или разбират другото. Кръгът става омагьосан и изход засега не се вижда в близките десетилетия.
Може да се каже с положителност, че съвременната църковна иерархия насажда антихристов дух в църковната видимост и отдалечава, къде съзнателно (архиереите масони), къде несъзнателно (архиереите кариеристи, запазващи духовната си неграмотност) от Христа и Неговата Истина.
/следва/
петък, 20 ноември 2009 г.
Размисли за Църквата, чудесата и спасението
от Прокимен
част І
Днес, Православието се намира в особен стадий на заболяване. Църковното тяло носи раните на разделения и се задъхва от "белодробните" еретически вируси. Каноните са отдавна забравени, а православната догматика се е превърнала в двулицев юргански чаршаф. Клирът се подвизава в небрежие и църковни изяви, граничещи със шарланията, а народът затъва все по-дълбоко в своето духовно невежество. Писанията не са повече авторитет за болшинството православно кръстени и йерархията в своята светскост, се опитва да възпълни нехайството си към духовно ограмотяване с панаирджийска театралност, разнасяйки напред - назад кокали и икони. Сладкогласното църковно пение не е никаква гаранция за поклонение на Бог в дух и истина.
Всеки опит да се изобличи безобразието в църковната видимост без никаква душеспасителна същност се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата.
Зилотизмът е проява на духовна ревност по опазване на духовната истина. Ако нямаше отстъпление от Истината, да не би имало и отделни реакции на християни, чиято духовна грамотност и жива съвест задължават да имат предел на търпимост по отношение на отстъплението от същността на християнството. Когато говорим за Църквата, установена от Иисус Христос, трябва да имаме елементарна грамотност, за да проумеем веднъж завинаги, че Църквата не е духовенството. Критиката спрямо духовенството не е никакъв грях срещу Църквата. Напротив, безразличието към живота и делата на духовенството е тежък грях, който може да ни самоотели от Църквата заради нашето духовно безразличие и упорито пребиваване в неграмотност.
У римо-католиците под «Църква» се разбира преди всичко Папата, в когото те виждат всичката пълнота на Църквата и пълнотата на нейните дарове.
Православието гледа на Църквата като на Богочовешки организъм, в който не може да има никакъв външен авторитет, дори и във Вселенските събори, ако те не отговарят на определено изискване. Вселенският събор е висш авторитет само тогава, когато съборът е действително вселенски, когато цялата пълнота на Църквата осъществява съборните решения. Църковната пълнота е клирът заедно с народа. Ако отъждествяваме клира с Църквата, тогава ще изпаднем в ереста на римо-католиците. Ако отъждествим Църквата с народа, ще изпаднем в ереста на протестантите, които нямат благодатно свещенство с апостолско приемство. Ако клирът едностранно се разпорежда и доминира над народа, тогава не можем да говорим за Църква Христова. Това е чисто и просто църковна администрация – видимост на църква, но без никакво духовно съдържание, което е обречено рано или късно да се отъждестви с евангелската варосана гробница. В гробницата няма спасение и вечен живот, а само смърт и смрадливо тление.
Носител на вярата и пазител на благочестието е самото Тяло на Църквата. Според свидетелството на св. Фотий Цариградски, «опазването на истинните канони е дело на всеки внимателен към своите задължения човек...». Истината е, че отговорността би трябвало да бъде завишена у онези, които Промисълът Божи е призвал към духовно ръководство на другите. Следователно, критичността към тази последна категория от единното тяло на Църквата би трябвало да е завишена, но тя не е в никакъв случай камъни срещу Църквата Христова.
В «Настольная книга священнослужителя» е обяснена много добре ролята и действията на взаимосвързаност между свещенство и миряни (лаици): «без да имат дар на управление, «Господните люде» (от 39-то апостолско правило) имат дар на разсъдливост и изпитване, който предполага особен вид служение, поверено не на отделни членове на Църквата, а на целия народ Божи, т.е. на всички членове на Църквата в техните съвместни действия». «Пророци пък да говорят двама или трима, а другите да обсъждат» (1 Кор. 14:29). « Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте» (1 Сол. 5:21).
Следователно, на народа принадлежи да разсъждава и изпитва онова, което се върши в Църквата. Епископът управлява или администрира Божия народ съвместно с презвитерите не от свое име и не въз основа на право, като получил власт от човеци или чрез човеци. Епископът управлява църковните дела от името на Бог, като поставен от Промисъла Божи за управително служение. Народът, имайки, според Новия Завет, харизмата на разсъдителност и изпитване, свидетелствува, че онова, което става в Църквата под водителството на пастрите, се извършва съгласно волята Божия, по откровението на Св. Дух. Никак не е случаен детайлът, че в древната Църква всички църковни актове – било то извършване на Тайнствата, приемът на оглашените, приемането на каещите се или отпадналите от Църквата, осъждането на еретиците и т.н., се извършвали с реалното и живо участие на народа.
Свидетелството на народа за волята Божия в делата на Древната Църква е носило характера на съгласие (сonsensus) за това което трябва да се върши в Църквата, както и приемане (receptio), което се е извършило, че съотвестстват на волята Божия.
Въпросното съгласие и приемане от страна на народа не означава, че всеки изразявал своето лично мнение или желание за извършването на един или друг църковен акт. Църковната власт в лицето на епископите не била свързана с волята на миряните, както и народът не бил свързан с волята на своите предстоятели. Св. Киприан Картагенски (+218) казва: «От самото начало на моето епископство си наложих за правило да не върша нищо по една само моя преценка без вашия (на презвитерите) съвет и без съгласието на народа». Трябва да се подчертае, че нито волята на епископите, нито волята на миряните са достатъчни сами по себе си за действията в Църквата.
Църквата Христова живее и действа не по силата на човешка воля, както това се вижда днес в капризите на този или онзи всевластен митрополит или глава на поместна църква.
Съгласието и приемането не означавало овчедушието на неграмотния и безразличен към Божия закон народ – тълпа, но съгласието и приемането означавали свидетелството на цялата Църква, че предстоятелите действат и управляват съгласно волята Божия.
Остава да си отговорим на въпроса къде да търсим днес истината?
Как да разберем къде е Истината и къде е лъжата на съвремието, която е силна да измами народната тълпа, заразявайки я с духа на антихриста и причинявайки неизбежна душевна гибел?
Отговорът го имаме за всички времена в самото вероучение на Църквата Христова и
творенията на светите Отци.
Всеки православен християнин трябва да знае, че безспорен и абсолютен авторитет в Църквата е нейното вероучение и нейното Свето Предание.
Епископ Игнатий Брянчанинов пише: « Единственият непогрешен път към спасението е неотклонното следване учението на светите Отци при решително отклоняване от всяко странично учение и свои лични разбирания».
Богодуховността на Отеческите писания е засвидетелствувана на 7-я Вселенски събор. В догмата за иконопочитането се казва: «...следвайки богоречивото учение на нашите Свети Отци и Преданието на Католическата (Съборната) Църква...»
Тълкувайки думите на св. ап. Павел: «Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло» (1 Сол. 5:21-22) , епископ Теофан Затворник пише: «В първенствуващата църква е имало особен дар за различаване на духовете (1Кор. 12:10). В нашето време за ориентир в различаването дали една реч е от истината или тя е просто въодушевителна и увлекателна – служи положителното учение на Църквата. То е пробният камък на всички вероучения. Приема се само нова, което е в съгласие с учението на Църквата.
следва
част І
Днес, Православието се намира в особен стадий на заболяване. Църковното тяло носи раните на разделения и се задъхва от "белодробните" еретически вируси. Каноните са отдавна забравени, а православната догматика се е превърнала в двулицев юргански чаршаф. Клирът се подвизава в небрежие и църковни изяви, граничещи със шарланията, а народът затъва все по-дълбоко в своето духовно невежество. Писанията не са повече авторитет за болшинството православно кръстени и йерархията в своята светскост, се опитва да възпълни нехайството си към духовно ограмотяване с панаирджийска театралност, разнасяйки напред - назад кокали и икони. Сладкогласното църковно пение не е никаква гаранция за поклонение на Бог в дух и истина.
Всеки опит да се изобличи безобразието в църковната видимост без никаква душеспасителна същност се обвинява със зилотизъм или хула срещу Църквата.
Зилотизмът е проява на духовна ревност по опазване на духовната истина. Ако нямаше отстъпление от Истината, да не би имало и отделни реакции на християни, чиято духовна грамотност и жива съвест задължават да имат предел на търпимост по отношение на отстъплението от същността на християнството. Когато говорим за Църквата, установена от Иисус Христос, трябва да имаме елементарна грамотност, за да проумеем веднъж завинаги, че Църквата не е духовенството. Критиката спрямо духовенството не е никакъв грях срещу Църквата. Напротив, безразличието към живота и делата на духовенството е тежък грях, който може да ни самоотели от Църквата заради нашето духовно безразличие и упорито пребиваване в неграмотност.
У римо-католиците под «Църква» се разбира преди всичко Папата, в когото те виждат всичката пълнота на Църквата и пълнотата на нейните дарове.
Православието гледа на Църквата като на Богочовешки организъм, в който не може да има никакъв външен авторитет, дори и във Вселенските събори, ако те не отговарят на определено изискване. Вселенският събор е висш авторитет само тогава, когато съборът е действително вселенски, когато цялата пълнота на Църквата осъществява съборните решения. Църковната пълнота е клирът заедно с народа. Ако отъждествяваме клира с Църквата, тогава ще изпаднем в ереста на римо-католиците. Ако отъждествим Църквата с народа, ще изпаднем в ереста на протестантите, които нямат благодатно свещенство с апостолско приемство. Ако клирът едностранно се разпорежда и доминира над народа, тогава не можем да говорим за Църква Христова. Това е чисто и просто църковна администрация – видимост на църква, но без никакво духовно съдържание, което е обречено рано или късно да се отъждестви с евангелската варосана гробница. В гробницата няма спасение и вечен живот, а само смърт и смрадливо тление.
Носител на вярата и пазител на благочестието е самото Тяло на Църквата. Според свидетелството на св. Фотий Цариградски, «опазването на истинните канони е дело на всеки внимателен към своите задължения човек...». Истината е, че отговорността би трябвало да бъде завишена у онези, които Промисълът Божи е призвал към духовно ръководство на другите. Следователно, критичността към тази последна категория от единното тяло на Църквата би трябвало да е завишена, но тя не е в никакъв случай камъни срещу Църквата Христова.
В «Настольная книга священнослужителя» е обяснена много добре ролята и действията на взаимосвързаност между свещенство и миряни (лаици): «без да имат дар на управление, «Господните люде» (от 39-то апостолско правило) имат дар на разсъдливост и изпитване, който предполага особен вид служение, поверено не на отделни членове на Църквата, а на целия народ Божи, т.е. на всички членове на Църквата в техните съвместни действия». «Пророци пък да говорят двама или трима, а другите да обсъждат» (1 Кор. 14:29). « Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте» (1 Сол. 5:21).
Следователно, на народа принадлежи да разсъждава и изпитва онова, което се върши в Църквата. Епископът управлява или администрира Божия народ съвместно с презвитерите не от свое име и не въз основа на право, като получил власт от човеци или чрез човеци. Епископът управлява църковните дела от името на Бог, като поставен от Промисъла Божи за управително служение. Народът, имайки, според Новия Завет, харизмата на разсъдителност и изпитване, свидетелствува, че онова, което става в Църквата под водителството на пастрите, се извършва съгласно волята Божия, по откровението на Св. Дух. Никак не е случаен детайлът, че в древната Църква всички църковни актове – било то извършване на Тайнствата, приемът на оглашените, приемането на каещите се или отпадналите от Църквата, осъждането на еретиците и т.н., се извършвали с реалното и живо участие на народа.
Свидетелството на народа за волята Божия в делата на Древната Църква е носило характера на съгласие (сonsensus) за това което трябва да се върши в Църквата, както и приемане (receptio), което се е извършило, че съотвестстват на волята Божия.
Въпросното съгласие и приемане от страна на народа не означава, че всеки изразявал своето лично мнение или желание за извършването на един или друг църковен акт. Църковната власт в лицето на епископите не била свързана с волята на миряните, както и народът не бил свързан с волята на своите предстоятели. Св. Киприан Картагенски (+218) казва: «От самото начало на моето епископство си наложих за правило да не върша нищо по една само моя преценка без вашия (на презвитерите) съвет и без съгласието на народа». Трябва да се подчертае, че нито волята на епископите, нито волята на миряните са достатъчни сами по себе си за действията в Църквата.
Църквата Христова живее и действа не по силата на човешка воля, както това се вижда днес в капризите на този или онзи всевластен митрополит или глава на поместна църква.
Съгласието и приемането не означавало овчедушието на неграмотния и безразличен към Божия закон народ – тълпа, но съгласието и приемането означавали свидетелството на цялата Църква, че предстоятелите действат и управляват съгласно волята Божия.
Остава да си отговорим на въпроса къде да търсим днес истината?
Как да разберем къде е Истината и къде е лъжата на съвремието, която е силна да измами народната тълпа, заразявайки я с духа на антихриста и причинявайки неизбежна душевна гибел?
Отговорът го имаме за всички времена в самото вероучение на Църквата Христова и
творенията на светите Отци.
Всеки православен християнин трябва да знае, че безспорен и абсолютен авторитет в Църквата е нейното вероучение и нейното Свето Предание.
Епископ Игнатий Брянчанинов пише: « Единственият непогрешен път към спасението е неотклонното следване учението на светите Отци при решително отклоняване от всяко странично учение и свои лични разбирания».
Богодуховността на Отеческите писания е засвидетелствувана на 7-я Вселенски събор. В догмата за иконопочитането се казва: «...следвайки богоречивото учение на нашите Свети Отци и Преданието на Католическата (Съборната) Църква...»
Тълкувайки думите на св. ап. Павел: «Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло» (1 Сол. 5:21-22) , епископ Теофан Затворник пише: «В първенствуващата църква е имало особен дар за различаване на духовете (1Кор. 12:10). В нашето време за ориентир в различаването дали една реч е от истината или тя е просто въодушевителна и увлекателна – служи положителното учение на Църквата. То е пробният камък на всички вероучения. Приема се само нова, което е в съгласие с учението на Църквата.
следва
Абонамент за:
Публикации (Atom)