неделя, 20 февруари 2011 г.

Един и Същи Бог, Отец, налага наказание на отхвърлените и дарява награди на избраните

св. Ириней Лионски
Detectio et eversio falso cognomitate Gnoseos
Изобличаване и опровержение на лъжливото знание /Против ересите/
Книга IV, Глава 40
Превод от Католическа Енциклопедия: Надя Димитрова


1.Следователно е Един и Същ Бог Отец, който е приготвил добри неща със Себе Си за тези, които желаят Неговото другарство и които Му остават покорни; и Който има вечен огън за водача на отстъплението, дявола, и разбунтувалите се с него, в който /огън/ Господ /Мат.25:41/ заяви, че ще бъдат изпратени тези хора, които са поставили сами себе си от Неговата лява страна. И това е казано чрез пророка: „Аз съм ревнив Бог, правя мир и създавам зло“ Исая 45:7, така твори мир и приятелство с тези, които се покаят и обърнат към Него и ги довежда до съюз, но подготвя за неразкаяните, тези, които бягат от светлината, вечен огън и външна тъмнина, които са злини именно за хората, падащи в тях.
2.Ако обаче наистина имаше един Отец, Който дава почивка и друг Бог, който приготвя огъня, техните синове биха били напълно различни /един от друг/; един всъщност изпращащ /хората/ в царството на Отец, но друг – във вечния огън. Но понеже както Един и Същи Господ е посочил, че цялата човешка раса ще бъде разделена на съда, както овчар разделя овците от козите /Мат. 25:32/ и че на някои Той ще каже: „Елате, вие благословени от Моя Отец, приемете царството, което е било приготвено за вас“ /Мат. 25:34/, а на други: „Идете си от Мен, вие проклети, във вечния огън, който Моя Отец е приготвил за дявола и неговите ангели“ /Мат. 25:41/ Един и Същи Отец ясно е деклариран /в този пасаж/, творящ мир и създаващ зло, приготвящ подходящи неща за двете /страни/; както също има един Съдия, изпращащ двете /страни/ на подходящото място, както Господ казва в притчата за тръните и житото: „И както тръните се събират заедно и изгарят в огъня, така ще бъде в края на света. Синът Човешки ще изпрати Своите ангели и те ще съберат от царството Му всичко, което обижда /съблазнява в бълг.превод/ и тези, които вършат нечестие и ще ги изпрати в огнената пещ: там ще бъде плач и скърцане със зъби. Тогава праведните ще сияят като слънце в царството на своя Отец.“ /Мат. 13:40-43. Отец, следователно, който приготвя царство за праведните, в което Синът е приел достойните за него, е Този, Който също така е приготвил огнената пещ, в която определените от Сина Човешки ангели ще изпратят тези хора, които заслужават това, според Божията заповед.
3. Господ наистина е посял добро семе в Неговата Собствена нива; и той казва, че нивата е светът. Но докато хората спяха, врагът дойде и пося тръни посред житото и си отиде. /Мат. 13:28/ Оттук ние научаваме, че това са антелите-отстъпници и врага, защото той завидя на Божието изкусно творение и с измама вкара това /творение/ във вражда с Бога. По тази причина Бог изгони от Своето присъствие този, който своеволно и подмолно пося тръните, това е този, който причини престъплението. Но Той се смили над човека, който несъмнено от грижа /от страна на друг/, но все пак нечестиво, беше въвлечен в неподчинение; и Той обърна враждата чрез която /дяволът/ замисли да направи /човека/ враг на Бога, срещу автора й, като отдръпна Своя гняв от човека, обръщайки го в друга посока и изпращайки го вместо това върху змията. Както и Писанието ни казва, че Бог казва на змията: „Аз ще поставя вражда между теб и жената и между твоето семе и нейното семе. Той ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.“ /Бит. 3:15/. И Господ събра в Себе Си тази вражда, когато стана Човек от жена и стъпка змийската глава, както посочих в предишната книга.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Кога ще дойде денят Господен?

св.Симеон Нови Богослов
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова

Горко на казващите: „Кога ще дойде денят Господен?“, които не ги е грижа да знаят и разбират този ден. Защото Присъствието Господне във верните вече е дошло, и продължава да идва, и за всички онези, които го желаят е дошло и това е неизменно. Защото, ако Той наистина е светлината на света (Йоан 8:12) и е казал на Своите апостоли, че ще бъде с нас до края на времената (Мат. 28:20, срв.Мат.1:23), как това „ще бъде с нас“ ще дойде? Съвсем не (е престоящо това, бел.прев.). Защото ние не сме синове на тъмнината и на нощта, за да ни огрее светлината (в бъдеще, бел.прев.), но (сме) синове на светлината и на Господния ден, оттук и живеещи в Господа, и умиращи в Него в Него ще живеем, както Павел казва (Деян.17:28).

За това Григорий Богослов говори така: „Точно както е слънцето за чувствените неща, така е Бог за духовните“.

Защото Той ще бъде бъдещата епоха и вечния ден и царството на небесата, младоженецът и леглото и земята на мирните, и цар, и слуга, като Самият е казал: „Блажени са тези слуги, чийто Господар, когато дойде, ги намери будни. Истина ви казвам, Той ще ги сложи да седнат и Сам ще се подготви да им служи.“ (Лука 12:37)

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

неделя, 30 януари 2011 г.

Бог е Бог на настоящето

св. Григорий Богослов
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова

Знам за три класа между спасените: робите, наетите слуги, синовете. Ако си сред робите, бой се от камшика; ако си сред наетите слуги, очаквай само да получиш уговорената заплата; ако си повече от това, син, почитай Го като Отец и върши доброто, защото е добро да се покоряваш на Отец и дори за това не ти се полага никаква награда, само по себе си е награда, че угаждаш на твоя Отец. Нека тогава се погрижим да не презрем тези неща. Колко абсурдно би било да сграбчиш парите, а да изхвърлиш здравето; да бъдеш разточителен в чистенето на тялото, но икономичен в чистенето на душата и да търсиш свобода от земното робство, но да не те е грижа за небесната свобода; да полагаш всяко усилие да бъдеш великолепно облечен и с прекрасен дом, но никога да не ти идва наум как самият ти можеш да станеш истински скъпоценен; да бъдеш ревностен да вършиш добро на другите без никакво желание да вършиш добро на себе си.

Ако доброто може да се купи, ти не би пестил пари; но ако милостта лежи свободна пред краката ти, ти я презираш заради това, че е евтина. Всяко време е подходящо за твоето очистване, защото всяко време може да бъде времето на твоята смърт. Заедно с Павел аз ти крещя с висок глас: „Ето, сега е приемливо време; ето Сега е денят за спасение“ (2 Кор. 6:2) и това Сега не се определя в никакво време, но е всеки настоящ момент. И сега „Стани, ти който спиш, и Христос ще ти даде светлина“ (Еф. 5:14), прогонвайки мрака на греха. Защото както Исая казва “В нощта надеждата е зла и е по-полезно да бъде получена на сутринта“.

Сей в добър сезон и събирай и отваряй хамбара си, когато е необходимо; и сей на време, и нека гроздовете бъдат отрязвани когато узреят и предприемай смело през пролетта, и прибирай твоя кораб на брега отново в началото на зимата, когато морето започне да се вълнува. И нека за теб има също време за война и време за мир; време за радост и време за въздържане от радост; време за приятелство и време за разногласие, ако то е необходимо; на кратко - време за всичко, ако ще следваш Соломоновия съвет. И е най-добре да го направиш, защото съветът е полезен. Но работата за твоето спасение е тази, с която трябва да се занимаваш през цялото време; и нека всяко време бъде за теб определеното за Кръщение. Ако ти все преминаваш днешния ден, чакайки утре, чрез твоите малки отлагания ще бъдеш измамен без да разбереш от злия, защото неговият маниер е: Дай ми, казва той, настоящето, а на Бога – бъдещето; на мен – твоята младост, а на Бога – старостта; на мен твоите наслади, а на Него – твоята безрезултатност.

Колко голяма е опасността, която те окръжава. Колко много са неочакваните злополуки. Война може да те разори или земетресение да те погълне; морето може да те удави или див звяр да те отвлече или болест да те убие или някоя кост да поеме неправилния път в тялото ти (най-незначителното нещо, но колко е лесно да убие човека, въпреки гордеенето ти с Божествения образ); или твърде разглезен гуляй или вятър може да те повали; или конят да те отнесе; или лекарство, злонамерено предназначено срещу теб или може да бъдеш намерен лош, когато си предназначен за съвършенство; или безчовечен съдия; или безжалостен палач; или всяко нещо, което донася внезапна промяна и е отвъд властта на човешката помощ.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

сряда, 26 януари 2011 г.

Тайната на Кръста


св. Григорий Нисийски
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова, със специални
благодарности към Веселин Евгениев и Ангел Радушев за помощта им

Какво друго казват нашите противници? Това, че (да вземем предпочитаното гледище) е било напълно безполезно Умонепостижимия да се смири до там, че да вкуси смърт, след като Той би могъл чрез всемогъществото Си да постигне в миг каквото и да поиска; и все пак, ако по някоя неведома причина е било абсолютно необходимо това да стане така, то поне Той да не бъде поруган с толкова позорна смърт. Каква смърт, питат те, би могла да бъде по-позорна от разпятието? Какъв отговор можем да дадем? Такъв, че смъртта е наша участ от мига на раждането и че Този, Който прие да се облече в човешка плът и във всичко да приеме човешката природа, трябва да премине през всичко присъщо на тази природа. Следователно, като знаем, че човешкия живот има начало и край, трябваше ли Този, Който е определил веднъж завинаги да сподели Сам човешката природа, да не вкуси от онова, което неминуемо следва.

Виждайки следователно, че животът на човека е определен между две граници, трябваше ли Той, след като премина през едното, да не се докосне до другото, което следва? Тогава Божественият замисъл (за изкуплението) би останал наполовина изпълнен, тъй като Той нямаше да вкуси от втората участ на нашата природа. Обаче, ако някой от разбралите (смисъла на ставащото) има основание да каже, че вместо смъртта – неизменна участ за родените, Неговото раждане (въплъщение) е само, за да постигне смъртта, защото Вечно Живият не потърси телесното рождение поради някаква нужда да живее, а за да ни изведе от смъртта във вечния живот.

И след като беше необходимо цялата наша природа да бъде изтръгната от смъртта, Той протегна (всесилната Си) десница към нас падналите и снизходи към нашето мъртво тяло. Така вкусвайки от жилото на смъртта, Той отиде толкова далече, че бидейки в обятията на смъртта чрез Своето Собствено безсмъртно тяло, дари на нашата смъртна природа Своето безсмъртие, възкресявайки, чрез силата Си заедно със Себе Си целия човек.

Тази Плът, която беше вместилище на Божеството и във възкресението бе възнесена заедно с Бога, не дойде от незнайно място, а беше изцяло дело на истинно приемане на нашата (тварна) природа. Както нашето тяло усеща всяко движение на нашите сетива, едновременно и в съзвучие със сетивния орган, по същия начин действа и тайната на възкресението на този един Орган, сякаш цялото човечество, бидейки едно живо тяло, минава върху целия човешки род, преминавайки от Единия в цялото, съгласно законите за целостта и единството на естеството. Тогава, какво съществува извън пределите на възможното, както ни учи Откровението? Сиреч, че Този, Който стои изправен, снизхожда към падналия с цел да го изправи от неговото падение? А що се отнася до Кръста - дали той притежава друго или по-дълбоко значение, могат да ни обяснят тези, които са опитни тайновидци. Каквото и да е, така ни учи достигналото до нас традиционното учение.

След като всичко в Евангелието – и дела, и думи има възвишено и небесно значение и няма нищо в него, което не е такова, остава това, което не показва пълното сливане на човешкото с Божественото, където словото и действията са човешки, но скритият смисъл представлява Божественото. Следователно, особено тук, а и във всичко останало, не подобава да мислим, че е достатъчна само една част и да пренебрегваме останалите; но от факта на тази смърт, като съзерзаваме човешкото в нея, да се стараем в същото време да съзерцаваме Божественото. Но тъй като е присъщо на Божеството да обхваща всичко и да се разпростира надлъж и на шир в самата същност на съществуващото във всяка част - защото нищо не би продължавало да съществува, ако не остане в съществуването, и това, което е съществуващо по право и предимно е Бог, Чието съществуване в света дава продължението на всички неща, които ни карат да вярваме. Това е същината, която научаваме от образа на Кръста; той е разделен на четири части, така че има четири на брой посоки от централната част, където цялото се събира в себе си; защото Този, Който в часа на Своята предизвестена смърт беше разпънат на него, е Същият, Който свързва заедно всички неща в Себе Си и чрез Себе си довежда в хармонично съгласие различните природи на истинското битие. Защото в това битие е вложена идеята за нещо по-горно или за нещо по-долно или идеята за нещо странично. Следователно, ако съзерцаваме (Божествения) порядък установен горе в небесата или под земята или в границите на вселената изобщо, навсякъде присъствието на Божеството изпреварва мисълта като единствена забележима сила, която във всяка част на битието го поддържа в състояние на съществуване.

Дали ние трябва да наричаме това Съществуване Божество или Ум или Сила или Мъдрост или с някой друг възвишен термин, който би обяснил по-добре Този, Който е над всичко, нашият довод не възразява срещу наименованието или името или формата на използваните слова. След като цялото творение гледа към Него и е за и около Него, и чрез Него е свързано само със себе си, нещата горе, бидейки чрез Него свързани с нещата долу и страничните неща, беше правилно не само чрез слушане да бъдем доведени до пълно разбиране на Божеството, но зрението също да бъде наш учител в тези възвишени обекти на мисълта; и със зрението започва могъщия Павел (Ефес. 3:18), когато посвещава ефесяните в тайнствата и ги насища чрез своите поучения със силата на знанието, което е тази „дълбочина и височина, дължина и ширина“. Всъщност той отбелязва всяка посока на Кръста чрез нейното точно име. Горната част той нарича височина, долната – дълбочина, а страничните – ширина и дължина. А в друг пасаж, в Послание към филипяните 2:10, той прави мисълта си по-ясна: „че в Името на Иисуса трябва да преклони колене всичко небесно, земно и подземно.“ В този пасаж той обединява в едно име центъра и простряните ръце, назовавайки „земно“ всичко, което е по средата между небесното и подземното. Такъв е урокът, който научаваме за тайната на Кръста. И следващите събития, които се съдържат в разказа, по толкова подходящ начин следват това, че дори невярващите трябва да признаят, че нищо в тях не е противно на правилните възгледи за Божеството. Че Той не остана мъртъв, че раните, които тялото Му получи от железните пирони и копието не бяха пречка да възкръсне отново, че след Неговото възкресение Той се яви, както Му беше угодно на Своите ученици, че когато желаеше да бъде с тях, Той беше сред тях (и) невидимо, защото нямаше нужда от отворени врати и че Той укрепи учениците Си чрез вдъхновението от Светия Дух и обеща да бъде сред тях, както и че никаква разделителна стена не бива да се намесва между тях и Него и че за зрението Той се възнесе на Небесата, докато за ума Той беше навсякъде. Всичко това и каквито и да било други факти, които съдържа историята за Него, не се нуждаят от помощта на аргументи, за да покажат, че са знаци за божественост и за велика и свръх възвишена сила.

Във връзка с всичко това, аз не смятам за необходимо да се впускам в детайли, тъй като самото тяхно описание показва свръхестествения характер. Но след като повелята на измиването (независимо дали избираме да го наречем кръщение или просветление или възстановяване; защото ние не правим от наименованието предмет на спор) е част от откритото наше учение, може би е добре да вляза в кратка дискусия по тази тема.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

сряда, 19 януари 2011 г.

Призоваващ всичко при Себе Си

св. Григорий Паламас
Превод от Патрология Грека: Надя Димитрова

Ние заменихме безстрастното място с това страстно и болезнено място. Ние изгубихме обитаването с Бога лице в лице. Ние загубихме съжителството с Неговите ангели и неотменимия живот. Кой разбира тази загуба и не плаче?

Личната молитва, дори тази в домовете ни, дори в спалните ни, определя нашата обща молитва към Бога в църквите, защото нашата вътрешна духовна молитва определя тази, която произнасяме с устните си. Защото този, който иска да се моли, когато е в Божия храм, докато в дома си или по улиците и пазарите не го е грижа за молитва, когато е в храма на Бога той не се моли в истина.

Нека не само отделим себе си от този несигурен и объркан живот, но нека нашият пост, песнопение и молитва бъдат със знанието, че Той присъства и ни вижда, знаейки ясно, че нито поста, нито песнопението или молитвата могат да ни спасят сами по себе си, но само ако ние ги извършваме пред Бога. Гледайки ни, очите Господни ни освещават както слънцето стопля всичко, приемащо неговата светлина. Нашите дела са извършени пред Бога, когато нашия ум Го вижда ясно. Тогава ние постим, пеем и се молим защото виждаме Него.

Той издигна бащи, Той откри пророци, Той извърши знамения, Той даде Закон, Той определи ангели и въпреки това, понеже тези не бяха достатъчни за безкрайния подтик на нашето зло, най-великото лекарство само по себе си, унищожаващо най-големите грехове, Сам Словото Божие, наклони небесата и дойде на земята. Във всичко Той стана като нас, освен в греха, Той унищожи греха в Самия Себе Си и докато укрепваше нас, Той разслаби центъра на греха и на водачите и работниците на греха даде пример на Кръста, със смъртта побеждавайки господаря на смъртта... И когато Той възкръсна и се възнесе на небесата, Той даде Апостолите на света, Той изпрати неизброима армия мъченици, Той установи богатство от учители, Той разкри Църквите на светиите.

В Неговото предишно присъствие славата на божеството беше скрита чрез тялото, което Той прие от нас, за да ни помогне. Сега Той е скрит с Отца в небесата с Неговото еднакво-божествено тяло, но тогава (във Второто пришествие) Той ще открие пълнотата на славата Си. Той ще се появи сияейки от Изток до Запад, озарявайки краищата с лъчите на Своето божество, докато в целия свят звучи животворната тръба, призовавайки всичко веднага да се събере около Него... Към това беше призовано първото поколение на света, към такъв край беше насочено небесното и изначално желание на Отца, според което Той създаде човека не само по Негов образ, но и по Негово подобие, за да бъде способен да побере величието на божественото царство, блясъкът на божественото наследство, съвършенството на благословението на Отца на небесата, за Когото всичко е било създадено – видимо и невидимо.

Защото нашата природа е без грехове в Христос и защото чрез нашето следване на Бога ние станахме деца на удовлетворението, които са свързани с Христос, и възлюбени синове, и небето е отворено за нас, така че дори Светият Дух слиза и обитава в нас; чрез Духа ние ще възлезем на небето, когато Този, Който възкреси Христос от мъртвите съживи нашите смъртни тела, поради Неговия Дух живеещ в нас, преобрази нашето унизено тяло и му даде формата на Христовото славно тяло. Така ние се обогатихме с безсмъртие и бяхме призовани отново на небето, нашата природа беше издигната над всички началства и власти, към трона отдясно на Величието в небесата.

(Авторските права на превода принадлежат на собственика на блога. Не се разрешава копиране и препечатване под никаква форма без изричното съгласие на автора).

неделя, 29 август 2010 г.

Раят и адът според православната традиция



от отец Георги Металинос,
Orthodoxy Today


На последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.
Причината е че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.
В Евангелията /Мат. гл.5/ се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели /демони/, не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние /тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението/. „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят /“Царството“/. „Вечният огън“ е адът /ст.46/. В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.
1.

Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи... в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български /PG 123, 1106/: „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел /2 Кор. 12:3-4/ казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ /2:7/. А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).
Рай, вечен живот, царство на Бога – всичко това е свързано.
Споменаване на ада: Мат. 25:46 /“ във вечно мъчение“/, 25:41 /“вечен огън“/, 25:30 /“външната тъмнина“/, 5:22 /“място на огън“/. 1 Йоан 4:18 /“... защото страхът съдържа мъчение“/. Тези са начините, които изразяват това, което имаме предвид под „ад“.
2.

Раят и адът не са две различни места. Такава идея е идолопоклонническа. Вместо това те означават две различни състояния /начини или състояния на съществуване/, които произлизат от същия несътворен източник и се усещат от хората като две различни преживявания.
По-точно, те са едно и също преживяване с изключение на това, че са преживявани различно от човека в зависимост от неговото вътрешно състояние. Това преживяване е виждането на Христос в несътворената светлина на Неговата божественост, Неговата слава. От момента на Неговото Второ Пришествие, през цялата вечност, всички хора ще виждат Христос в Неговата несътворена светлина. Това е когато „тези, които са вършили добри дела по време на живота си ще възкръснат за живот, докато тези, които са вършили зло през живота си ще възкръснат за осъждане“ /Йоан 5:29/. В присъствието на Христос, човечеството ще бъде разделено /като „овци“ и „кози“ от Неговата дясна и лява страна/. С други думи, те ще бъдат разделени на две отделни групи: тези, които ще принадлежат на Христос като рай /“превъзходно добро, сияещо“/ и тези, които ще гледат на Христос като ад /“всепоглъщащ огън“, Евр. 12:29/.
Раят и адът са една и съща реалност. Това е показано при изобразяването на Второто Пришествие. От Христос извира огнена река. Тя сияе като златна светлина в горния си край, където са светиите. В долния си край, същата река е огнена. В тази част на реката са изобразени демоните и непокаяните /“никога покаялите се“ според химна/. Ето защо в Лука 2:34 четем, че Христос стои „за падане и възкресение на мнозина“. Христос става възкресение в земния живот за тези, които Го приемат и следват начините, дадени за изцеление на сърцето. За тези, които Го отхвърлят обаче, Той става тяхно отделяне и техен ад. Според светоотеческите свидетелства, св. Йоан стълпник от Синай казва, че несътворената светлина на Христос е „всепоглъщащ огън и озаряваща светлина“. Св. Григорий Паламас (E.P.E. II, 498) отбелязва: „Казано е, че Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън: с други думи чрез озаряване и съд, в зависимост от склонността на всеки човек, който сам си донася това, което заслужава.“
На друго място, в „Есета“ , P. Christou Publications, т.2, стр. 145): „Светлината на Христос, независимо, че е една и достъпна за всички, не е възприемана еднакво, а различно.“
Следователно, раят и адът не са награда или наказание /осъждане/, а начинът по който ние лично преживяваме виждането на Христос, в зависимост от състоянието на нашето сърце. Бог не наказва всъщност, въпреки че с възпитателни цели, Писанията споменават наказание. Колкото по-духовен става някой, толкова по-добре може да схване езика на Писанието и Светата Традиция. Човешкото състояние /чист-нечист, покаян-непокаян/ е факторът, който определя приемането на Светлината като рай или ад.
3.

Антропологическият въпрос в Православието е да даде на човека вечно да гледа Христос като рай, а не като ад; човекът да участва в Неговото небесно и вечно Царство. Тук е мястото, където виждаме разликата между Християнството като Православие и различните други религии. Другите религии обещават определено „блажено“ състояние веднага след смъртта. Православието обаче не е търсене на блаженство, а лекарство за болестта на религията, както късния отец Йоан Романидис практично учи. Православието е открита болница с история /един „духовен лазарет“, според св. Йоан Хрисостом/, който предлага изцеление /катарзис/ на сърцето с цел достигането на теосис – единственото желано предназначение за човека. Това е посоката, която толкова подробно е описана от отец Йоан Романидис и преп. Митрополит на Нафпактос, Хиеротеос /Влахос/; това е изцеление на човечеството, както е преживяно от всички светии.
Това е значението на живота в Тялото Христово, Църквата. Това е причината за съществуването на Църквата. Св. Григорий Паламас, в 4 слово за Второто Пришествие казва, че предвечната воля на Бога за човека е „да намери място във величието на Божественото царство“ - да достигне теосис. Това е целта на сътворението. И той продължава: „Но дори Неговият божествен и таен кеносис, Неговото теантропично поведение, Неговите изкупителни страдания и всяко отделно тайнство /с други думи, цялото Христово дело на земята/, всички бяха чрез провидението и всезнанието Божии предопределени за тази цел.“

4.

Важната реалност обаче е, че не всички хора отговарят на поканата на Христос и затова не всеки участва по същия начин в Неговата несътворена светлина. Това учи Христос в притчата за богаташа и Лазар /Лука, гл.16/. Човек отказвайки предложението на Христа (което е хула срещу Светия Дух, защото в Светият Дух ние приемаме призива на Христос). Това е „никога покаялата“ се личност, за която се пее в химна. Бог „никога не носи враждебност“, както отбелязва блажения Хризостом; ние сме, които ставаме Негови врагове; ние сме тези, които Го отхвърляме. Непокаялият се човек става демонизиран, защото той е избрал това. Бог не го желае. Св. Георги Паламас казва: „... защото това не беше Моята предсъществуваща воля; Аз не ви създадох с тази цел; Аз не приготвих кладата за вас. Този неугасващ огън беше предопределен за демоните, които носят непроменящия се характер на злото, към чието собствено непокаяно мнение вие бяхте привлечени.“ „Съобитаването със злите ангели е доброволно“ (4 слово за Второто Пришествие). С други думи, това е нещо свободно избрано от човека.

И богаташът и Лазар гледаха една и съща реалност, т.е. Бог в Неговата несътворена светлина. Богатият човек достигна Истината, виждането на Христос, но не можеше да участва в него както Лазар. Бедният Лазар получи „утеха“, докато богаташът получи „мъчение“. Думите на Христос към хората, все още живеещи в този свят, че те „имат Моисей и пророците“, означават, че ние нямаме извинение. Защото ние имаме светии, които са достигнали теосис и които ни призовават да се издигнем по техния път в живота така че ние също да достигнем теосис като тях. Следователно, ние заключаваме, че избралите злите пътища (като богаташа) са без извинение.
Нашето отношение към ближния е индикация за вътрешното ни състояние и това ще бъде критерия на Съдния Ден по време на Христовото Второ Пришествие (Мат. гл. 25). Това не означава, че вярата или човешката вярност към Христос е обезценена; вярата е естествено предусловие, защото нашето отношение един към друг ще покаже дали имаме Бог в нас или не.
Първата неделя от Триодиона, предшестваща Великия пост е за осмисляне на отношенията ни с ближните. На първата от тези недели външно благочестивият фарисей оправдава себе си и принизява бирника. На втората неделя старият брат (повторение на очевидно благочестивия фарисей) е огорчен от спасението на своя брат. По същия начин, външно благочестив, той има фалшива набожност, която не дава плод в любовта. На третата неделя, тези състояния достигат до Христовия съд и са определени като достатъчни за осъждане във вечния огън.

5.

Преживяването на рая или ада е отвъд думите или чувствата. Това е една нетварна реалност, а не тварна. Латинците са измислили мита, че и раят и адът са сътворени реалности. Мит е, че проклетите няма да бъдат способни да гледат Бога; точно както „отсъствието на Бог“ също е мит. Латинците също така разбират огньовете на ада като нещо създадено. Православната Традиция е останала вярна на твърдението на Писанието, че проклетите ще виждат Бога (както богаташа от притчата), но ще Го усещат и възприемат като „всепояждащ огън“. Латинските схоластици възприемат ада като наказание и лишаване от осезаемо виждане на Божествената същност. От библейска и светоотеческа гледна точка обаче, под „ад“ се разбира човешкия провал в съдействието (синергия) с Божествената Благодат с цел достигане до просветляващо виждане на Бога (което е рай) и неегоистична любов (1 Кор. 13:8): „любовта... не изисква никаква взаимност“). Следователно, няма такова нещо като „Божие отсъствие“, а само Негово присъствие. Ето защо, Неговото Второ Пришествие е страшно (О, какъв час ще бъде тогава“, пее Църквата). Това е неопровержима реалност, към която Православието е перманентно ориентирано („очаквам възкресението на мъртвите...“).
Проклетите – тези, които са закоравили сърцата си като фарисеите (Марк 3:5: „в закоравяването на сърцата им“) - вечно ще усещат кладата на ада като тяхно спасение! Така е, защото тяхното състояние не е податливо на никаква друга форма на спасение. Те също са „финализирани“ - те са достигнали края на техния път – но само праведните (искрено благочестивите) достигат края като изкупени личности. Останалите финишират в състояние на проклятие. „Спасението“ за тях е адът, защото по време на живота им те са търсили само удоволствие. Богаташът в притчата „се наслаждавал в богатствата си“. Бедният Лазар без оплакване изтърпял „всяко страдание“. Апостол Павел обяснява това (1 Кор. 3:13-15): „Работата на всеки, независимо каква е, ще бъде опитана чрез огън. Ако работата на някого издържи теста, тогава каквото са построили, ще бъде съответно възнаградено. Ако работата на някого изгори от огъня, тогава той ще претърпи загуби; той ще бъде спасен, макар чрез огън.“
И праведните, и непокаяните ще минат през нетварния „огън“ на Божественото присъствие, само че един ще мине неповреден, докато друг ще бъде изгорен. Той също ще бъде „спасен“, но само по начина, по който се преминава през огън. Ефтимиос Зигавинос (12 век) отбелязва по този повод: „Бог като огън, който озарява и осветява чистите, и изгаря и засенчва нечистите.“ А Теодоритос Киру пише относно това „спасение“: „Човек също е спасен чрез огън, бидейки изпитан чрез него, точно както когато някой преминава през огън. Ако има подходящо защитно облекло, той няма да бъде изгорен, иначе той може да бъде „спасен“, но ще бъде обгорен!“
Следователно, адският огън няма нищо общо с латинското „чистилище“, нито е сътворен, нито е наказание или е междинно състояние. Гледище като това е всъщност прехвърляне на личната човешка отговорност върху Бога. Но отговорността е изцяло наша лична дали ще приемем или отхвърлим спасението, изцелението, което ни е предложено от Бога. „Духовната смърт“ е гледането на нетварната светлина, на Божествената слава, като клада, като огън. Свети Йоан Хризостом в неговата девета проповед върху 1 Коринтяни отбелязва: „Адът е безкраен... грешниците ще бъдат доведени в нескончаемо страдание. Защото да бъдат „изгорени изцяло“ означава: „И той (Павел) казва, че означава това: че той (грешникът) няма да бъде изгорен, както неговите дела, в нищото, но той ще продължи да съществува, но вътре в огъня. Следователно той смята това за свое „спасение“. Защото е обичайно за нас да казваме „спасен в огън“, когато имаме превдид материали, които не са напълно изгорени.“
Схоластичните схващания и интерпретации, които чрез Дантевия „Ад“ са се разпространили в нашия свят, имат за последица възникването на идолски концепции. Пример за това е разделянето на рая и ада като две различни места. Това се е случило, защото те не са различавали между тварното и нетварното. Еднакво погрешно е и отричането на вечността на ада, с мисълта за „възстановяване“ на всичко или концепциите около идеята за Bon Dieu. Бог наистина е „добър“ (Мат. 8:17), защото Той предлага спасение на всеки: („Той желае всички да бъдат спасени...“ 1 Тим. 2:4). Обаче думите на нашия Господ, слушани на погребална служба са страшни: „Аз не мога да върша нищо от само себе Си; както чувам; така съдя, и Моят съд е честен“ (Йоан 5:30).
Подобно изфабрикувана е и концепцията за теодицеята, която е приложима в този случай. Всичко (цялата отговорност) е абсолютно вменена само на Бога, без да се вземе под внимание човешкото съработничество (синергия) като фактор в изкуплението. Спасението е възможно само в рамката на съработничеството между човека и Божествената благодат. Според блажения Хризостом, „абсолютно всичко е Божие; Той обаче остави нещо мъничко за нас.“ Това „нещо мъничко“ е нашето приемане на Божествената покана. Разбойникът на кръста беше спасен „като използва ключовата молба „спомни си за мен“...!“
Идолопоклонническо е и схващането, че Бог е разгневен срещу грешника, докато по-рано споменахме, че Бог „никога не показва враждебност“. Това е юридическо виждане за Бога, което също води до перспективата за гледане на епитимиите в изповедите като форми на наказание, а не (епитимията) като лекарство, като средство за изцеление.

6.

Тайната на рая-ада също се изпитва чрез живота на Църквата в света. При светите тайнства се осъществява участие на верните в Божествената благодат, така че благодатта да може да бъде действена в живота ни по време на нашия път към Христос. Особено чрез Светата Евхаристия несътвореното (Свето Причастие) става или рай или ад вътре в нас, в зависимост от нашето състояние. Преди всичко нашето участие в Светото Причастие е участие или в рая или в рая, в нашето собствено време и място. Ето защо ние умоляваме Бога преди приемането на Светото Причастие, да направи Скъпоценните Дарове „не като осъждане или проклятие“ вътре в нас, но „за изцеление на душата и тялото“, не за „осъждение“.

Ето защо участието в Светото Причастие е свързано с целия духовен път в живота на верните. Когато ние приближаваме Светото Причастие неизчистени и непокаяни, ние сме осъдени (изгорени). Светото Причастие вътре в нас става „ад“ и „духовна смърт“ (виж 1 Кор. 11:30). Не защото то се превръща в тези неща, наистина, но защото нашата собствена нечистота не може да приеме Светото Причастие като „рай“. При положение, че Светото Причастие е наречено „лекарство за безсмъртие“ (св. Игнатий Богоносец, ІІ век), при него се случва същото, както с всяко лекарство. Ако нашият организъм няма предпоставките да абсорбира лекарството, тогава то ще произведе странични ефекти и може да убие, вместо да излекува. Отговорността не е в лекарството, но в състоянието на нашия организъм. Трябва да се подчертае, че ако ние не приемаме християнството като терапевтичен процес и неговите свети тайнства като духовно лекарство, тогава ние отиваме към „религиозност“ на християнството; с други думи, ние го идолизираме. И за нещастие възприемането на християнството като „религия“ е често явление.

Освен това, времето на този живот се ценява в светлината на двойния критерий за рай-ад. „Търсете първо Царството на Бога и Неговата праведност“ ни учи Христос (Мат. 6:33). Св. Василий Велики в „Към младежа“ казва: „Всичко, което правим, е подготовка за другия живот“. Нашият живот трябва да бъде постоянна подготовка за нашето участие в рая – нашето общение с Нетварния (Йоан 17:3). Всичко започва във времето на този живот. Ето защо ап. Павел казва: „Ето, сега е подходящо време. Ето, сега е ден за спасение“ (2 Кор. 6:2). Всеки момент от нашия живот е от спасителна важност. Ние или печелим вечността, вечното общение с Бога, или го губим. Ето защо източните религии и култове, които проповядват прераждане, нараняват човечеството: те фактически прехвърлят проблема на други (несъществуващи разбира се) животи. Проблемът обаче е, че всеки от нас има само един живот, независимо дали сме спасени или осъдени. Ето защо Василий Велики продължава: „Ние трябва да заявяваме, че нещата, които ни водят към живот трябва да бъдат ценени и търсени с цялата наша сила; а онези, които не ни водят в тази посока трябва да пренебрегваме като неща без стойност.“ Такива са критериите за християнски живот. Християнинът продължително избира това, което подпомага спасението му. Ние печелим рая или го губим и свършваме в ада още сега, в настоящия живот. Ето защо св. ап. Йоан казва: „Защото Бог не изпрати Сина на света да съди света; но за може светът да се спаси чрез Него. Този, който вярва в Него не е осъден, но този, който не вярва е осъден вече, защото не е повярвал в Името на единородния Божи Син“ (Йоан 3:17-18).

Следователно, работата на Църквата не е да „изпраща“ хората в рая или в ада, но да ги подготви за окончателния съд. Работата на клира е терапевтична, а не морализаторска или формираща характера, във временния смисъл на думата. Целта на терапията, предложена от Църквата, не е да създаде „полезни“ граждани и изобщо „използваеми“ индивиди, но граждани на небесното (нетварно) царство. Такива граждани са изповедници и мъченици и истински верни, светии.

В какво и къде каним хората? В Църквата като (духовна) болница/терапевтичен център или само в една идеология с етикет „християнство“? Много често ние се борим да си осигурим място в „рая“, вместо да се борим да бъдем изцелени. Ето защо ние се фокусираме върху ритуалите, а не върху терапията. Но без аскеза (духовно упражнение, аскетичен живот, действия за лечение), поклонението не може да ни освети. Благодатта, която се излива от тях остава бездейна в нас. Православието не дава никакви обещания да изпрати човечеството в някакъв вид рай или ад; но то има силата – както се вижда от нетленните и чудотворни реликви на нашите светии (нетленност=теосис) – да подготви човека, така че той да може завинаги да гледа Нетварната Благодат и Царството на Христос като Рай, а не като Ад.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Евангелие на размяната

Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призовал чрез благодатта Христова към друго благовестие...” Послание на св.ап.Павел към галатяните, 1:6

От втората половина на ХХ век набира скорост т.н. харизматично движение. То привлича съвременния човек с модерна форма на Богослужение, привлекателни доктрини и вълнуваща сетивата проповед. Вярата е представена примамлива, като витрина на лъскав магазин, а Божиите дарове – достъпни срещу изпълняване на определени принципи, също както бутилката кока-кола от машина е достъпна срещу няколко дребни монети. Като съвременни модерни хора ние сме свикнали да получаваме всичко бързо и лесно. С едно натискане на бутон ние чистим, перем, готвим, пием, ядем и получаваме информация. Бързият и лесен достъп до всичко в нашия свят сам по себе си не може да бъде охарактеризирано с някаква морална оценка - добро или лошо, но то до голяма степен е формирало нашия манталитет. Този манталитет се е превърнал в благодатна почва за благовестието на размяната или казано по-просто "розовото евангелие на харизматиците" - евангелието което прави Бог слуга на нашите човешки желания. Казано просто: според розовото евангелие на харизматиците Господ Иисус Христос на кръста стана всичко, което сме ние, за да можем ние да станем всичко, което е Той и то тук и сега!
Какво прави харизматизма опасен? Въпреки че прилича на християнство, той се отклонява от християнството в ключовите доктрини на християнската вяра. Ще се постараем да разгледаме тези отклонения, както и последствията до които те водят. Харизматизмът е опасен най-вече с това, че изопачавайки Светите Писания, изопачава самата вяра в Спасителя, подменяйки го с друг Иисус, който не може да спасява.

Изкуплението според харизматиците

В Светите Писания е засвидетелстван Божият план за спасение на грешното човечество чрез смъртта на кръста на Агнеца Божий – въпътеното Слово Божие, Иисус Христос. В старозаветните времена Бог изисквал от израелския народ като умилостивна жертва за греховете на хората да бъде принасяно невинно агне, без никакъв недостатък. По този начин, наказанието за човешките грехове било понасяно от невинното животно.

Тези жертви в старозаветно време са и преобраз на истинската и вечна Жертва на Божият Агнец, Който понесе греха на целия свят. Както и свидетелства Неговия апостол, че вярващите в Иисус Христос сме изкупени с „драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.” (1 Петр.1:19) Бихме могли да привеждаме още много библейски пасажи в този смисъл, защото това е самото сърце на християнството – Боговъплъщението и изкуплението на греховете на човешкия род чрез пречистата кръв Господна, пролята за негово изкупление.

А благовестието на размяната гласи: „Иисус бе направен грях с нашата греховност, за да станем ние праведни с Неговата праведност”1 Човек би помислил, че е станала грешка в превода! Но това е, в което харизматиците непоколебимо вярват и учат. Мнението на Улф Екман, лидер на “Слово на Живот Интернешънъл” по въпроса е: “Той беше направен грешен, за да можем да бъдем оправдани и чрез Неговите рани ние сме изцерени.”2

Ето как е описано спасителното дело на Христос в библейски урок на Българска Божия Църква: “Словото говори, че сам Той бе направен грешен или грях за нас” (1 Кор. 5:21).3

Това е начин, по който Христовото Благовестие, което е Божия сила за спасение на вярващите лукаво е подменено чрез изопачаване в самата негова същност: непорочния и чист Божий Агнец – Иисус Христос, пролял кръвта Си на кръста и така изкупил вярващите, се подменя с Иисус, който е направен грешен и грях.

Един осквернен с грях Иисус не може да спасява!

Това богохулно подменяне е в пълен разрез с Православния догмат за изкуплението, който на базата на апостолското учение гласи: “Страданията и смъртта на Иисус Христос, Който бе не само безгрешен човек, но и Син Божи, имат безкрайна цена пред Божието правосъдие и надминават всяка отговорност, която лежеше върху човеците за техния първороден грях. Защото Спасителят преизобилно удовлетвори Божието правосъдие за човешките грехове през всичките времена и напълно примири нас, хората, с Бога.”4
Но подмяната не завършва с богохулството, че Иисус бил направен грях на кръста. Според най-новото развитие в харизматични учения, Той умрял духовно и отишъл в ада, където бил измъчван от сатана и където се новородил!

Кенет Хегин, основоположник на т.н. “движение на вярата” твърди, че пролятата кръв на Христос на кръста не очиства греховете на хората, а духовната Му смърт ги очиствала, чрез Неговото новораждане: “Физическата смърт не би могла да премахне нашите грехове. Той вкуси смърт за всеки човек – духовна смърт. Иисус е първата личност, която е новородена. Защо Неговия дух трябваше да се новороди? Защото той беше отчужден от Бога.”5 Хегин обяснява “духовната смърт” на Иисус с приемане от Него на сатанинската природа: “духовната смърт също означава да имаш сатанинска природа.”6

Кенет Копланд, друг известен лидер в харизматичното движение твърди: “Иисус взе нашия грях върху Себе Си и понесе наказанието за него – което беше духовна смърт. Виждал съм книги, написани срещу мен за това, че съм казвал, че Иисус е умрял духовно, но в същност не аз го казвам, а Библията. Иисус зае нашето място. Ако не бе преживял духовна смърт, тогава ние никога нямаше да сме съживени духовно. Но Той премина през това! На кръста Иисус бе отделен от Божията слава. Той позволи да бъде направен грях за нас, и стана покорен до смърт. Той достигна до дъното на ада и пострада така, сякаш беше Единственият, който е извършил грях.»7

Слизането в ада след физическата кръстна смърт на нашия Господ и какво е правил Той там е много добре обяснено в Православния догмат на изкуплението, основан върху 1 Петр. 18-20: «Спасителят след смъртта Си, преди още да възкръсне, слезе в ада - в обществото на отхвърлените от Бога души, проповядва им и всички, които повярваха в Него, въведе със Себе Си в рая.“8

Харизматиците за своя собствена погибел изопачават и това. Фредерик Прайс обобщава виждането им за слизането на Господа в ада така: “Мислите ли, че наказанието за нашия грях беше в смъртта на кръста? Ако случаят беше такъв, двамата разбойници биха платили цената за теб. Не, наказанието беше отиване в самия ад и прекарване на време там, отделен от Бога… Сатана и всички демони от ада мислеха, че те са го пленили, те хвърлиха мрежа върху Иисус и Го влачиха долу в самата яма на ада за да понесе нашата присъда.9  Джан Крауч достига дори по-далеч в ереста и отстъплението, като учи следното: “Защото Той стана “импрегниран с грях” и стана самата същност на греха. На кръста Той беше отхвърлен от Божието присъствие като гадно нещо. Той и грехът станаха синоними. Не беше достатъчно за Христос да пожертва само Своя физически живот на кръста. Неговия чист човешки дух трябваше да “слезе” в ада… Неговият дух не само слезе в ада, но в най-долния ад… Отец го предаде не само на агония и смърт на Голгота, но на сатанински мъчения в Неговия чист дух като част от “справедливия десерт” на греха на цялата раса. Докато Христос беше отъждествен с греха, сатана и ордите на ада властваха над Него както върху всеки загубен грешник. По време на тази изглеждаща безкрайност в долната геена на смъртта, сатана правеше с Него каквото желае и целият ад беше на карнавал.10

С горното изложение само започваме да разглеждаме гибелните ереси на така нареченото харизматично движение. Защо са ереси и защо са гибелни? Ереси - защото лукаво подменят самия фундамент на християнската вяра, а именно, че само пречистия Божий Син, Който е и Сам Бог можеше да изкупи падналото човечество от греха. Той беше чист и свят когато дойде в този свят, беше свят и чист, умирайки на кръста, където ни изкупи поемайки наказанието за нашите грехове, такъв беше когато възкръсна, такъв е и днес и вовеки веков. Новият Завет категорично говори, че сме изкупени чрез пролятата кръв на голготския кръст. Отричането на факта на изкуплението чрез кръвта на пресвятия Божий Агнец, Самото Слово Божие, е отричане от самата същност на християнската вяра.

Те са гибелни, защото вярването, че Христос е станал грешник, и даже нещо повече - приел бил демонична природа и страдал в ада, води до гибел на душата, която е приела да вярва така. За проповедниците на такива гибелни лъжеучения се изпълняват думите на апостола:
“Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? (Евр.10:28)


1. Принс, Д. „Благословение или проклятие”, Балканпрес, С., 1993, с.170
2. Екман, У. “Вяра, която побеждава света”, “Слово на живот Интернационал”, С., 1990, с.102
3. http://bgbible.com/library/docs/Decl/De ... n%2003.doc
4. http://www.pravoslavieto.com/books/isti ... enieto.htm
5. "The Name Of Jesus", Kenneth E. Hagin, pp. 29-30.
6. Пак там, с. 31
7. http://www.gracebg.org/spisanie/blagoda ... oslovo.doc
8. http://www.pravoslavieto.com/books/isti ... enieto.htm
9. "Ever Increasing Faith Message", June 1980 Audio
10. Destined For The Throne", Paul E. Billheimer, Sped., pp. 83-84