Често погрешно се вярва, че неохаризматичните групи и петдесятните църкви имат един и същи произход. Независимо, че има достатъчно прилики между нео-харизматичните и петдесятните общества, които карат хората да вярват, че те са зависими от една и съща система, те не са. Те нямат общ произход и между техните основни доктрини съществуват значителни разлики. Историята на тези движения трудно оправдава изразните средства на модерната църква, но обзорът, който следва ни помага да разберем процесите, които окуражават духовната злоупотреба в някои от тези групи.
През време на църковната история съществуват документи за случаи на малки групи, прегръщащи свръхестественото и свидетелстващи за проявления на духовни дарби като езици и пророчества. Тези дарби се свързват популярно с драматичните събития, които следваха учениците на празника Петдесятница скоро след като Иисус беше разпънат и възкресен. Но Петдесятница беше повече от духовна дарба, тя представляваше изпълване със сила на църквата, за да започне тя задачата си да разпространява благовестието на Христос по целия свят. Петдесятничеството, такова каквото го познаваме, започва в Северна Америка в началото на 20 век То има своите корени в съживлението на Азуза стрийт, започнало в малка апостолическа мисионерска църква в Лос Анжелис, Калифорния.
Първоначално се събирала малка група, следваща стила на подобни събрания в по-раншното уелско съживление, съживлението Азуза стрийт събрало няколко теологични нишки, които били изтъкани независимо през ХІХ век. Към това било добавено убеждението, че силата била достъпна да направи християнското служение по-ефективно. Мислело се е, че тази сила е била дело на Светия Дух в живота на вярващия и че всъщност съществувало второ кръщение – кръщение в Светия Дух – явление, което бързо било свързано с говоренето на езици. Тези учения, комбинирани с пламенни хвалебствени служби, гръмогласно проповядване и свидетелства за чудеса и променени животи предлагали нова църковна опитност на бедните, потиснатите и на тези, на които традиционните протестантски църкви просто били омръзнали. Резултатът бил хиляди новопокръстени. Установявали се нови църкви и в рамките на 40 години числото на петдесятните деноминации нараснало извънредно. Оттогава петдесятниците си извоюваха известно уважение и техните деноминации са добре установени в световен мащаб. Техните доктрини са установени и литургиите и церемониите са придобили статут на църковна традиция. Харизматичното движение няма същия произход.
За харизматичното движение /съживление/ общоприетото мнение е, че има същия произход в началото на 60-те години на ХХ век, когато англиканският свещеник Денис Бенет съобщи на своята конгрегация, че говори на езици чрез силата на Светия Дух. Но Новият Международен Речник на Харизматичното и Петдесятното Движения предполага, че това движение е започнало по-рано, през 50-те години, когато петдесятния тип духовни дарби са били изучавани извън петдесятните църкви от проповедници, които по-рано са имали много слаби връзки с петдесятните църкви или които са били напълно независими служители от съживителен тип. Харизматичното движение все повече хората в традиционните протестантски църкви (въпреки, че имало харизматично съживление също в някои части на Католическата църква) и не останала значителна деноминация, неповлияна от харизматичното съживление. Главният тласък на харизматичното движение в традиционните църкви се състоял в разпространяването на учението за кръщението в Светия Дух и говоренето на езици. До средата на 70-те години харизматичното движение се разпространило по целия свят. Следващата стъпка е издигането на нео-харизматичните групи.
Нео-харизматизма е термин с който се описва феномена, започнал в края на 70-те години и който продължава до днес. Въпреки, че харизматичното движение беше в голямата си част влияние в съществуващите църкви, неохаризматиците започнаха напълно отделно като нови религиозни групи, като независими неденоминационни групи и без връзки със съществуващите деноминации, независимо дали са протестантски, католически или петдесятни. Неохаризматиците прегърнаха много от доктрините и практиките на петдесятните и харизматиците, но също така имат тенденция да прокарват нови пътища – особено „съживления” на базата на опитности и служения на „чудеса и знамения”.
Съществува смущаващ списък от групи, които попадат в категорията на нео-харизматиците и те са могъща сила, която надвишава по брой петдесятните и харизматиците взети заедно. Нео-харизматиците са силно повлияни от теологията и доктрините на учителите на движението на вяра. Тук трябва да се постави знак за внимание. Книгата на Д.Р.Макконъл, изучаваща учителите на движението на вяра – „Друго Благовестие”, посочва, че учителите на движението на вярата нямат корени в класическото петдесятничество (както повечето хора предполагат), а по-скоро в окултните учения на метафизичните култове като християнска наука и теософия. Макконъл, както и други, прави неоспоримото заключение, че движение на вярата е ерес. Както е озаглавил и книгата си – „Друго Благовестие”.
Неохаризматичните групи по природа са силно йерархични. По някакъв начин модерната църква е сграбчила идеята (и отказва да се раздели с нея), че успешната църква е тази, която има силен лидер със силна подкрепяща го група. Това е една идея, която Католическата църква е възприела преди векове и продължава да практикува днес в лицето на папската институция. Неохаризматичната лидерска динамика може да бъде сравнена като пирамиди в пирамидите.
В неохаризматичната група обикновено има главен пастор - човек, за който се предполага, че има първоначално видение от Бог. Главният пастор командва малка група от старейшини или съветници, мъже (а понякога и жени), които функционират като подкрепят главния пастор в изпълнение на неговото видение и осигуряване на това групата да бъде ръководена и тренирана към изпълнение на видението на техния основател. Въпреки, че неохаризматичните групи са предимно независими, почти всички претендират някакъв вид преданост към по-голямо служение, управлявано от неохаризматична знаменитост, която си приписва ролята на модерен апостол. Някои от тези „апостоли” дори претендират, че говорят с непогрешима власт на подчинените им групи.
Буди недоумение фактът, как неохаризматичните групи, които са силно йерархични, имат силна склонност към авторитаризъм и тенденция да учат доктрини, които не са приети от традиционните църкви, привличат огромно множество хора към тях. Струва си да направим анализ, който да ни помогне да разберем умствената нагласа, позволяваща злоупотребите да процъфтяват в тези групи.
В голямата си част, хората в традиционните деноминационни църкви посещават такива църкви заради семейна традиция. Техните църковни връзки по-често се дължат на избора на семейството им, отколкото на съзнателно решение да приемат Евангелието на Христос и да намерят църковен дом. От друга страна, много от тези, които посещават нео-харизматични групи, се присъединяват към тях следвайки радикалното преживяване на новорождението, което се провокира от тежки лични обстоятелства като развод, алкохолна пристрастеност и емоционална травма. Така много от хората, влизащи в неохаризматични групи го правят в най-ниската точка на живота си и трябва да се каже, че те намират емоционално удовлетворение от жизнерадостното хваление и поклонение и от многото възможности, които получават да посещават събрания с изглеждащи любящи и загрижени хора. Това създава мощна социална динамика, те се чувстват част от група и получават чувство за стойност и статус от факта, че принадлежат към група, която не само е заместител на семейството, но също е схващана като обект на Божията работа в последните времена. За мнозина групата и нейните цели стават филтър, през който се гледа на всички житейски дейности. Те получават нова система от ценности и вярвания, които стават логични и вътрешно достатъчни за тях. Това е много силна умствена нагласа и тя създава отношение на отстъпчивост в групата. Никой не иска да клати лодката, никой не иска да бъде извън благоволението, защото ако го прави, означава да спечели неблаговолението на лидера, който най-вероятно ще постави под въпрос посвещението на този член пред Бога.
По този начин, неохаризматичната група е елит – затворено общество. Влизането в групата става чрез преживяване на новорождение или чрез прехвърляне от съществуваща подобна група от друго място. Членовете на неохаризматичната група прекарват много време в компанията един на друг, толкова много, че е почти невъзможно да имат приятели извън групата и със сигурност въобще е невъзможно да имат „неспасени” приятели. Неохаризматиците позволяват на членовете си да бъдат част от широкия свят, но не да бъдат значителни участници в световните активности. За най-твърдолинейните неохаризматици съществува християнска телевизия, филми и видео за гледане, християнски списания и книги за четене, християнски уебсайтове за сърфиране, християнска музика за слушане, християнски училища и колежи, които да посещават децата им, християнски бизнес, християнски инвестиции, които могат да бъдат направени и дори (в Америка) християнски недвижими имоти, които могат да се купят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар